Годините река са, която все тече
тя детството отнася и младостта влече…
Годините са птици, отлитащи на юг,
но никога те вече не ще се върнат тук.
„Физика на тъгата“ не е книга. Това е пътуване из объркаността на съзнанието. Разглеждане на света такъв, както го виждам аз, както го виждаш ти. А Минотавърът? Да, и той поглежда. Пътуване, което е лабиринт, в който се случва всичко. Случва се и нищо. Напомня, че нищоправенето е един от онези сладки фрагменти на детството, в които безсмъртието е възможно, старците са смешни, мравките са важни и всичко е безгрижно. Това е създал и Георги Господинов. Безвремие, облечено в корици.
Пътуването в лабиринта на спомените и гледните точки на моменти изглежда объркващо. Възможно е читателят да се загуби в някое тъмно помещение, да не разбере, да не види, но в съседната страница се крият ярки лампи, под чиято светлина ще поглъща с вълнение всяка история и ще пътува вътре в себе си. Именно затова лабиринтът, в който ни скрива Георги Господинов, не е страшен. А можеше да бъде.
Лабиринтът е нечие вкаменено колебание. Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от „изходи“ обърква.
Трудно е да се прецени дали книгата дава уроци или напомня. Разказва за конспирацията и нейния номер (да си като другите), отвежда в 90-те – онова вълшебно десетилетие, в което завинаги оставаш млад. Историите проследяват безразборната география като терапия за справяне с тъгите по пътя. Вместо безразпорен секс. И двете не помагат. С всичкото мислене за живота настъпва и мислене за смъртта. Кога остаряваме? Кое остарява? Умираме ли? Децата не знаят, че умираме. За децата сме безсмъртни и това носи някакво временно успокоение. Залезите са тъжни. Красиви, но носят тъга, защото иде мракът.
Къде се крие животът? В малкото, в незначителното, в неизмеримото, в протяжните сладки следобеди на отминалото детство.
В тези множество истории и светове всеки може да намери своето място, да бъде прегърнат от своите страници. Едно от най- скъпите и нежни пътувания, са тези до детството. Отвеждат всеки читател в неговата къща, в неговото село или роден град. Книгата в ръката с лекота се превръща в един прозорец, едно надникване към собственото минало, където няма часовници и време. Тогава с пръчки се рисува по прашната земя и това е забавно и интересно. Това са времената, в които птичата песен, ароматът на цветята на двора и топлите стълби са всичко, което е необходимо за едно пълно щастие, вълнуваща летаргия и безценно безвремие. Безценно е, защото по-късно в живота всеки иска да се върне на онези стълби в къщата и да затвори очи, позволявайки на слънчевите лъчи да галят лицето, докато птиците и мушичките създават своите малки симфонии.
Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.
„Физика на тъгата“ е странно произведение. Красиво. Тъжно. Докосващо. Сложно и просто едновременно. Историите, създанията, героите, всичките Аз задават въпроси, които кънтят в главите ни цял живот. Някои отговори излизат, други все още се крият по ъглите на лабиринта. В тази книга сме малки, големи, стари, млади, хора, минотаври, усещания, спомени, чувства, вибрации. Ценно е самото пътуване като сетивни трептения, завихрящи своите емоции. Пътуване, което трябва да се случи с тефтер и химикал, за да се запише и запомни всичко фантастично, вълшебно и реално. Или е по-добре да не водим записки, а да се насладим на безвремието, което така отчаяно търсим в деня си. Благодарим на Георги Господинов, че ни го подари.
0 Коментара