Срещата стана случайно. Тя влезе във фоайето, той също. И тогава той я попита:
– Извинете, да си спомняте къде съм ви виждал?
– Що за въпрос! – тънка гневна нотка прозвуча в нейния нежен глас. – Откъде аз ще знам къде вие сте ме виждали! И изобщо, ако ме смятате за лека жена, много се лъжете!
илюстрация Георги Чаушов
– Вие се лъжете, другарко, ако смятате, че аз се лъжа! Въобще… – и той я грабна през кръста и я вдигна във въздуха, така че тя изгуби опора в земята и получи такава в неговото здраво мъжко тяло, което в момента на описваната случка бе на 26 години. В същия този момент нейното бе на 23.
– Но как си позволявате! – тънката гневна нотка в нейния нежен глас надебеля.
– Не се лъжа лесно, най-много 45 килограма сте! – рече той. – Но какво ми напомнят тия килограми, дявол да го вземе!…
– Но боже мой, какви килограми! Та вие ме… – от вълнение гласът й се изгуби.
– Какво съм ви? – попита той.
– Та вие ме… награбихте, простете за израза! – изчерви се тя, но не толкова от израза, колкото от усещането, че я спохождат приятни усещания.
– Простено да ви е – каза великодушно той, като здраво я стискаше в ръцете си.
Тя се чувстваше хубаво и неудобно. Хубаво, защото стоеше в ръцете му, и неудобно – пак по същата причина.
– Все пак – изрази тя гласно опасенията си, – без да сме достатъчно интимни, без дори да се познаваме!
– Не се притеснявайте! Ние се познаваме!… Особено тия ваши килограми ми напомнят нещо… Може би сте били на семинара в Овча купел?
– Съжалявам, но не си спомням.
– Тогава в Силистра! Не може- да не помните. Прощалният банкет беше вегетариански прясна бакла-яхния и фрикасе от консервиран зелен грах…
– Вижте какво – каза тя, въпреки че сте от противния пол, вие не сте ми противен, напротив, бих казала, че сте ми симпатичен, но съгласете се, не е удобно да стоя вече десетина минути в ръцете ви, без дори да се познаваме.
– Но ако се познавахме?! – в топлия му глас се таеше надежда.
– Но, дявол да го вземе, при това положение ще бъде ужасна глупост, ако не се познаваме отнякъде.
– Нека не се предаваме – окуражи го тя. – Може би вие сте били на зоналната среща в Луковит. Обсъждахме влиянието на климата върху психологическия климат в колектива, а една руса другарка от Синьо бърдо, Врачанско, знаеше уникални рецепти за домашно консервиране…
– Хм, рецепти – той понечи да се почеше зад врата, но навреме съобрази, че по този начина ще я изпусне и се отказа.
– Много рецепти знаеше, но само на мене довери най-любимата си. Помня я наизуст, защото направих вкъщи цяла делва: шест килограма тиквички, килограм лук, два килограма моркови…
– …четири килограма червени домати – продължи той. – И казвате оная другарка само на вас даде рецептата?
– Само на мен!
– Но колко пъти ми се е случвало през това тримесечие да се отбия вкъщи, все от тая туршия нагъвам, а доколкото не ме лъже паметта, жена ми не е от Синьо бърдо, Врачанско!
– Но тогава – безкрайно щастлива нотка имаше в нейния нежен глас. – Дуньо, ти ли си! Мъжлето ми! Моментът е такъв, че бих увиснала на врата ти, ако не се намирах отдавна там!
– Фроске, скъпа! Рече Дуньо. – Откога не сме се виждали?
– Ами от сватбата! Нали щом се оженихме, и веднага почнахме работа. И понеже сме млади специалисти, където се зададат симпозиуми, семинари, разни курсове, все нас пращат.
0 Коментара