От опит знам, че щом сменя питието, трябва да бъда нащрек. Тая зависимост я открих едва миналата година, но в момента на просветлението седнах и кротко си направих безпощадна равносметка, която черно на бяло доказа правотата й с необоримите аргументи на фактите. А пред фактите освен боговете и аз съм принудена да замлъкна. Най-малкото от солидарност. Та фактите бяха такива – сменя ли традиционното си за даден отрязък от време питие, непременно нещо ме лашва в непредвидими ситуации.
Първият ми спомен от тая поредица датира от момента, в който скъсах с това въздържателство. Сиреч смених кафето и безалкохолните напитки с модерната по онова време водка. В паузата между две близвания от 50-те грама в чашата, които бяха осъдени по-скоро да се изпарят под влиянието на атмосферните условия, отколкото от моята консумация, в живота ми се появи Страхил. И ако появата му може да се сравни с някоя от кометите, кръстосващи небосклона, то по-нататъшното му поведение нямаше нищо общо с тяхната мимолетна преходност. С две думи, Страхил цели 3 години споделяше с мене водката, която за този срок успя да излезе от мода и да се превърне в ежедневие.
Може би точно заради ежедневието една вечер
неочаквано и необяснимо защо си поръчах ром
Вероятно е било под влияние на пиратския епос – бая време след като бях скъсала с литературата от рода на „Капитан Блъд“. Влиянието обаче не е най-важното, а и нямам амбиции да се ровя в бездните на подсъзнанието. Важното е, че има-няма десетина минути след като сервитьорът изпълни поръчката ми, и едва смогнала да направя заключение, че ромът е кошмарно питие, а оттам до прозрението за неестествения отлив от пиратската професия имаше само една крачка. Максим разбута навалицата и седна срещу ми. И ако трябва да бъда последователна в сравненията, неговата пък поява на житейския ми небосклон може да бъде сравнена само с избухването на свръхнова звезда от най-голяма величина. Една свръхнова и свръхмощна двойна звезда с цвят и вкус на разкошен ром по 72 стотинки чашата.
Най-смешното беше с ракията. Водена от шашкънския си характер, бидейки в лъскавата компания на самовлюбени културтрегери, когато превитият одве сервитьор се поинтересува какво ще пие младата дама в мое лице, тръснах: „Голяма гроздова!“ Вдигнах чашата си и над ръба й видях очите на Иван. Май за първи път ми се случваше да гледам толкова продължително в слънцето. Това слънце дълго ме гря, дълго ми свети, дълго беше център на вселената ми. А смешното идва от това, че тъй и не можах да си изпия тогава гроздовата, защото Иван пиеше само уиски, и то „Куин Ейн“ – доказателство за дългия му пресантиман, че непременно ще се срещнем.
Когато бъдещият ми първи съпруг ме покани на някакъв сериозен според него разговор, взех, че с всичкия си акъл си поръчах „Плиска“. Е, след три „плиски“ той взе, че ми направи предложение. Оттогава не съм лизвала тая гадост.
Загубих едно питие, но за сметка на това се сдобих със сателит.
Няма що, чудесна трампа!
И кой знае, нещата можеха да си се въртят така и до второ пришествие, ако миналата година вторият ми, тогава все още също бъдещ съпруг, без да има и най- малка представа за последиците, изпълни фриволния ми и с нищо необоснован каприз да пийнем по един вермут. Кубчетата лед от впоследствие изпитите чаши спокойно стигаха като материал за направата на Млечния път. Всяко кубче – звездичка, блещукаща в кръстосаните ни погледи. Такава една необятност ни заля, такова скитане между звездите беше, че нямахме друг избор, освен да ги затворим в прозореца на семейния ни уют. Седим сега понякога облакътени на тоя прозорец с тайното доволство, че сме притежатели на толкова много галактики. Само дето не можем вече да ги докоснем. Прозорецът е на метър и двайсет от земята.
Пие ми се. Едно…
0 Коментара