Да надебелея, остарея, погрознея, побелея, оглупея, разболея… лея, лея, изливам се втечнена, заобикаляща, обтекаема, без съпротива и без опън. Това успях да направя след твърдия курс към омекване. Диагнозата ми означава втвърдяване. Изводът е прост – омекваш, ставаш като топлата, мека пръст в гората, покрита с борина след дъжд. Поемаш и лекичко с деликатна вибрация, която прави насрещния щастливо приласкан, отвръщаш на жеста. Не се покриваш с лед, не пързаляш никого, не причиняваш фрактури и охлузвания. Ставаш приемаща. Каквото текло – изтекло. Обявяваш начало на мусона, като в мъдрата стара Индия напояваш сухотата с валежи от сълзи и сокове. Отприщваш женствеността и в резултат – тлея, лея, лея, лея – изливам женственост с кофи и бидони, цистерни, реки, океани и обливам непроницаемата и неразрушима скала на твърдата му мъжественост, в която се разбива и последната ми капчица надежда за взаимност и разбиране.

Реших аз да съм приемаща, опрощаваща и раздаваща

Животворяща и спасителна. И какво се получи? В кръвопролитния джихад, който обявих на собственото си его, загубих самоуважението и нуждата да се харесвам в огледалото на очите му. Там, в нефритената необят, все повече се оглеждаше една остаряла, подпухнала и тъжна жена.

Ей, омекни и ти! Омекни поне малко, моля те! Но не, нали точно заради това се спрях, опулена от съживения остатък на пъкления си талант да откривам ненакърнената мъжественост. Питекантропската ти невинност, пълното ти невежество за мен и обезоръжаващата констатация, че съм жена като останалите, които си срещал по пристанищата и градовете, в които си бродил, ме срази. Поне малък шанс да беше ми дал да се почувствам важна, все едно дали заради избора ти, или заради моя избор, или заради избора на някой трети, който сигурно се смее още, като си припомня как захвърлих всички амуниции и започнах да свалям една по една блестящите доспехи, брони, палта, блузи, кожи… а ти се наслаждаваше на стриптийзната ерозия със самочувствието на човек, заслужил събитието. Полагаше ти се. Щеше да ометеш всичко, което ти се предлагаше. Това жертвоприношение ти се дължеше отнякъде и от няколко поне живота.

Корабокрушенецо ти!

Най-сетне намери пристанище с щедър и зажаднял да спасява обитател на фара. Дисциплиниран да поддържа светлината в най-високата точка. Откъде се взе? Останал без никого уж, а с толкова истории и следи от женски нокти по вътрешната страна на кожата? Улеи от вина браздят стените на черепната ти кутия. Чувам гласовете на удавниците, когато спиш.

Естествено, че се сещам! Естествено, че си давам сметка, че съм програмирала тази среща още с първото незачитане на насрещните намерения у пратениците, които идваха богобоязливо и дори предлагаха да ме отменят със задълженията по фара. Всичко е започнало още с първия сполучлив опит да им налея във венчалните чаши от моето вино, преди да ги ритна в лодките за обратно с погубена самоличност.

Такъв трябваше да си – искащ и получаващ. За да се изгубя.

Да си забравя формата и силуета, да стана благост и опрощение. Да разтопя ледовете и да изляза от коритото като неумолим и пълноводен Нил, за да се опитам да се влея в теб… Но се оказа, че вместимостта ти е скроена другояче. Нямаш толкова място.

Аз какво да правя сега с изтичащата разтопена лава?

Тека, но по другия начин – река от огън станах, щом не ме пусна да те напоя до дъно. Кой ще покрие щетите, кой ще ми прости за всичко, което отнасям по пътя си? Погива грижливо отглежданото през годините. Попарено и овъглено. Докато затваряше шлюзовете, даде ли си сметка какво ще произтече ? Помпей е нищо! Цялата напластена защита на цивилизациите се стопи под гъргорещия гняв на пренебрегнатата взаимност. Защо не ме предупреди, че не можеш да понесеш толкова влага? Защо не каза, че си имаш и свой начин за снабдяване със соли, минерали, вместо боклуците, които свръхпроизведох? Защо не каза, че се храниш и с друго и не обичаш думи по всяко време, нито дори мълчания?

Сега е късно, мили мой. Аз вече пресъхнах.

Прегорях и духнах последната свещ. Ще поддържам светлините на фара заради нищо неподозиращите. Тиха долина ми е името. Сухо речно корито като бръчката между веждите ти. Годината на змията е. Затова ще се скрия, а ти тръгни, преди да се налее луната.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара