Най-забавната част от писането на текстовете ми за „Жената днес“ е, че в тях нехайно се промъква някакъв вид самопророчество. Хрумне ми нещо, уж ей така, донякъде от нищото, донякъде от преживяното, от чутото и видяното. Скъсвам го от анализ и изведнъж същото нещо изниква в живота ми, сякаш е старо гадже, което арогантно, но и неустоимо се подхилква: Не съм приключил с теб, бейби, не още.
Така беше с текста „(Не) говори с него“. Припомням: „Много по-вероятно е да отидеш в леглото със странния мълчалив мъж и от това да излезе сериозна и дълга връзка, отколкото с онзи, с когото имате хубава приказка и наричаш “приятел” просто защото не знаеш по какъв друг начин да наречеш мъжа, който стоически си приказва с теб, но никога не прави опит да те вкара в леглото си.“ Скоро след това от любовното тото ми се падна най-странният мълчалив мъж от всички неспособни на емоционален диалог мъже, които съм срещала. Много се любихме. Не мога да отрека, че и връзка се получи (е, ако насилим понятието докрай). Но не мога да отрека, че макар да се бях заинатила, стаената емоция у мен накрая проговори и това бяха финалните ми думи. Дълго време не можех да си намеря място.
Ту беснеех, ту – хлип-хлип – се депресирах.
Колкото и да съм умничка, пред екрана на компютъра е едно, но когато този, от когото ти омекват колената, се навърта около теб, нещата са съвсем различни. Опитах всички познати техники за отричане – работохолизъм, йога, разорителен шопинг, всякакви партита с готини и позитивни хора. Взех и „антибиотика“ чукане на мъже, които не те интересуват емоционално, нищо че иначе са сладурчета. Но то е точно „антибиотик“ – моментната инфекция се облекчава временно, но „душевната микрофлора“ се нарушава и после пък от това трябва да се възстановяваш… уф, не е една беля. Както и да е, този път антибиотикът не постигна дори ефекта на временното облекчение. На финала те неизменно питаха: „Какво ти е?”, „Знаеш ли каква болка има на лицето ти?” А аз отговарях: „Стига глупости, съвсем съм си добре.” На последния опит да
облекча депресията със секс от типа „помощ от приятел“
бяхме в провинцията. В три посред нощ така ми залипсва единствената прегръдка в съня, за която копнеех, че колкото и да се въздържах, не аз, тялото ми само се разтърси от плач. Събудих моя добър приятел от дълбокия му сън и казах: “Няма как, тръгваме си!” Човекът толкова се притесни за мен, че козирува и се отдаде на нощно каране.
После се изолирах. От всички. От случайни гаджета, от приятелките, от всички купони. И не се върнах в света, докато не се самосъбрах (с малко помощ от Тери Пратчет, който на мен винаги ми помага). Забавното в цялата история е, че почти веднага след като се влюбих в себе си отново, реалността ми поднесе възможност да отиграя на живо една друга роля, от един друг мой текст – A la guerre comme a la guerre – в частта: „И тя си стига до своето отричане на прекалената доброта. И също му спира секса. Тя не си дава вагината. Не и без специални заслуги. И започва да го тормози със съблазняване, ама безпощадно. Вече й е твърде късно да му го играе невинна. Тя е в етапа, в който трябва да извади дивидент от това, че той може да я има, стига да знае как да си поиска. Тя няма много за губене. Той вече я е отричал. Оцеляла е.“
Случвало ми се е и друг път, но някак случайно. Този път се концентрирах достатъчно, за да ми се случи съзнателно, и
повече отвсякога съм убедена, че мъжете са подражатели.
Ако се обичаш, и те ще те обичат. Ако се обичаш и успееш да не се самоотричаш в присъствието на онзи, от когото не искаш да се отлепиш, той рано или късно развява бялото знаме и очите му те умоляват поне да го погалиш. Но наистина е важно междувременно да не се умилиш. И така, наложих му най-тежкото наказание: нищо не му направих.
Само понякога, когато го срещах, му се усмихвах по странен, озадачаващ начин. След три седмици подобно мъчение той проговори. Нещо от типа колко много съм му липсвала и колко се радвал, че ме има на този свят. Не се умилих. Продължих да се усмихвам по същия странен и озадачаващ начин. Не спах с него. А не е истина как исках. Не е истина как ми липсваше прегръдката в съня. Постепенно започнах да излизам с него, но само при условие, че срещата е уговорена дни по-рано. За да имам време да овладея емоцията си, да изговоря наум всичко, което искам да му кажа, а не бива да казвам, да мина през всички релаксиращи и разкрасителни процедури, за да изглеждам
толкова нехайно прекрасна и толкова чаровно овладяна,
сякаш въобще не съм се подготвяла. Сякаш въобще не съм се лашкала между болката от миналото, копнежа от сънищата и вътрешната драма от очакването на ефект. Поставях си малки цели – да си тръгвам след втория бар, който посещаваме (когато съм навън, стилът ми на живот включва обиколка на около пет нощни заведения след вечерянето някъде), да не се съгласявам на среща от днес за след половин час и най-вече „вторият сезон“ от сериала ни да не започва със секс у тях. Казах си: „Ако си прецени, че не му се занимава, окей. Няма.“
И така, нищо особено не се случваше известно време освен убеждението, че моят инат да не му се умиля ще ме спаси от връзка, в която, макар и да има привличане, няма усещане за непременност. Някъде по това време написах текста за предишния брой – Non Heartbreak Hotel, и вече малко ми беше писнало да чакам да не знае какво иска да ме прави. Майната му.
Точно тогава най-неочаквано, по време на някаква следобедна служебна оперативка, получих sms с молба да отида на някакъв адрес на “Витошка”, искал да ми покаже нещо. Много важно, че не съм се подготвяла два дни. Първо, не ми пукаше вече, второ, адресът ми звучеше като на офис или магазин. Отидох и
влязох не в магазин, а директно в приказка от 1001 нощ.
Адресът се оказа на апартамент, хотелска резиденция в самия център на града, с изискана дневна с шадраван и бенджамини, и кипарис, и борче, и метален купол от мигащи звезди, спалня с балдахин, чаршафи и възглавнички Versace, баня с джакузи… Отвори ми симпатична дама. Него го нямаше. Оказа се, че имам право на какъвто си поискам масаж и още маникюр, педикюр, каквото кажа. Искаше ми се да го убия. Как можа да ме изтипоса така нелепо в джинси и пуловер сред пищното великолепие на Versace? Очевидно нямах друг избор, освен да се преоблека в хотелските халати и чехли в същия стил. Добре, нека бъде…
Отдадох се на феноменалния масаж с вулканични камъни, за който само бях чела, и на някакво клетъчно ниво се чувствах като египетска царица, чиито придворни я подготвят за среща с любимия с масаж от мед и мляко. Имаше момент, в който забравих къде съм, в кой век и кой свят живея. Него го нямаше, но аз се чувствах боготворена. Жената, която отпусна тялото ми и му позволи да се налее с чувственост, си тръгна. Аз останах безмълвна, слушах музика, не му звъннах, спокойно решена да се оставя на неговия сценарий.
Тогава я видях –
невероятно красива тъмночервена венецианска маска.
Сложих си я и докато се отнасях в някакво самовъзхищение, той се появи. Не махнах маската нито докато се оглеждах за ваза, в която да потопя красивия букет цветя, нито докато го разсъблякох и поведох с мен към джакузито, нито докато се скрихме под балдахина. И го любих сякаш беше друг човек, не онзи, който някога ми беше причинил болката на отхвърлянето. Сега и аз не исках да говоря. Венецианската маска не закриваше устата ми, така че можех да продължавам да се усмихвам по странен и озадачаващ начин. Заспахме голи и невинни като развратни девственици от филм на Пазолини.
По някое време се събудихме и поръчахме храна и шампанско, после отново се любихме, после отново заспахме, после отново се любихме сякаш от това ни зависи животът.
По някое време се сетих какво ми каза един приятел: „Лошото е, че мъжете нямат достатъчно въображение, а трябва да са вълшебници, за да задържат една жена. А жените имат много богато въображение, но всъщност трябва
да са абсолютни прагматички, за да задържат един мъж.“
Този мъж беше станал вълшебник, като се беше постарал да ми наеме време в приказка, нищо че венецианската маска и моето въображение направиха алхимията на вълшебството възможна. Но все пак си припомних, че когато пясъчният часовник на времето ми в тази приказка изтече, единственият жест, който мога да върна, е да изстискам всяка капка от моя прагматизъм и да му я предложа в дар.
Така че приех. Как какво? Да се погрижа за битовизма в дома му, включително за чорапите, които пералнята и бездруго пере сама. Оказа се, че той го нарича „уют“ и „усещане за живот в дома ми“. А аз никога не забравям от време на време да се отдръпвам и да се усмихвам по странен и озадачаващ начин (особено когато си взема дозата мой живот без него, с други мои верни другари и другарки). И когато ме подхрани с малко вълшебство, се сещам и какво най-много му харесва в секса. Узнах го с малко помощ от една венецианска маска.
0 Коментара