Видях негова снимка във Фейсбук. Мъж в значително напреднала възраст, който минаваше през финиш линията на състезание, иначе изпъстрено с хора с млади лица и атлетични тела.
Първата ми мисъл, разбира се, беше, че господинът явно е дългогодишен спортист, защото дори на снимката личаха стегнатите му крака, плоският корем и жилавите ръце.
Текстът отдолу обаче беше този, който ме срази. Мъжът, пуснал поста в социалната мрежа, пишеше: „Това е Людмил Николов – моят баща. Точно преди десет години, когато беше на 60, той тежеше 128 кг, кръвното му беше 200/100, пулсът – 112, холестеролът – 15, а лекарите му казваха, че състоянието му е толкова лошо, че единствено могат да му препоръчат да пие шепа лекарства. Когато баща ми попитал какво може да спортува, му отговорили: „Обикаляйте блока. Друго не може на тази възраст и с тези килограми“. Днес моят баща – човекът от снимката, тича наравно с мен и още куп младоци на сутрешни кросове в парка, планински маратони и международни ултрамаратони. Точно 75 кг е – толкова, колкото е тежал, когато е бил 18-годишен. Кръвното му е 110/70, пулсът – 52, холестеролът – в норма“.
Гледах думите, пресмятах цифрите смаяно, а в главата ми ехтеше само едно – „Как? Как? Как?“. Трябваше да се срещна с този човек на живо. Аз, която цял живот слушах хората около мен да казват, че на 40 години е късно вече за промяна, на 50 си изтървал и последния влак, обезателно трябваше да се видя с г-н Николов! Може би и за мен още не е късно?
Зарадвах се, че отговори на позвъняването ми веднага и още в началото поясни: „Две неща ще ти кажа: Първо, ще ми говориш на „ти“ и Второ – 365 дни, моето момиче. Запомни го това – точно 365 дни в годината излизам да тренирам! Но щом искаш, ще ти разкажа повече. Ела утре по обяд в парка.”
Видяхме се. Той – свеж като малко момче след игра на гоненица с приятели. Аз – любопитна като момиче, което иска възможно най-скоро да узнае какъв е подаръкът за рождения й ден. А подаръкът в онзи следобед, нищо че не беше рожденият ми ден, беше повече от ценен. Споделям го с вас, за да знаем всички ние, че човек може да прескочи всички прегради. Само трябва да поиска.
Какво те предизвика да преобърнеш живота си, и то на 60 години?
Като дете играех футбол, но само като любител. Като завърших, започнах работа в търговията. И като много мъже на средна възраст се увлякох по заседналия начин на живот – през деня на работа, вечер хапване и бира на корем.
Естествено – излегнат на дивана пред телевизора. Докато на един 24 май през 2010 г. получих бъбречна криза. Тогава показателите ми бяха… да се чуди човек как съм жив. Разбира се, и аз, и лекарите се изплашихме. И ме сложиха на строга диета. Храних се само с пилешко, риба, сирене тофу и салата. Количествата бяха неограничени, но продуктите трябваше да са само и единствено тези. И задължително по 5 л вода на ден. Освен това започнах да редувам – през ден плуване и ходене от Железница до Бояна и обратно пеша. Така свалих 30 кг. Видях, че този начин на живот даваше добри резултати и затова продължих все така с движението в планината и басейна. След известно време синът ми ме доведе тук, в Западен парк, където се събираха любители да тичат за здраве. Аз бях свикнал много да ходя, но не можех да бягам – едва подтичвах след останалите.
Как се престраши да тичаш? Не си ли мислеше, че си стар, че не ти е мястото сред младите? Повечето хора се оправдават, че тичането е само за младежи.
Стар съм, така е. 70 години са това… В началото повече вървях и лекичко подтичвах. Сега обаче надбягвам 20-годишните. Днес на леда (срещата ни се състоя в края на февруари, бел.ред) избягах 5 км за 28 мин на почти изцяло замръзнал терен.
Какво си помисли, като стъпи за първи път в парка? Още си бил с наднормено тегло, не си тичал до този момент.
Ами какво –тичах бавно, задъхвах се. Синът ми ми казваше, че ще започна много бързо да тичам, но аз не му вярвах в самото начало. Така, малко по малко свикнах и веднъж отидох на ултрамаратона „Витоша 100“ (Ежегодно състезание, в което бегачите минават точно 100-километрова обиколка на Витоша, бел.ред). И следващата година отново. И отново. Направих си сметката, че на всеки ултрамаратон съм с десет килограма по-слаб, докато тази година бях вече 73 кг.
Знам, че преди няколко години са ти открили заболяване, заради което лекарите искали да ти спрат спорта.
Да, откриха ми миастения гравис. Това е хронично автоимунно заболяване, което води до мускулна слабост. За щастие, нямам мускулни атрофии, но се налага да пия определени лекарства. Като отидох в болницата тогава обаче, питам лекарката – доцент по неврология, с какво движение мога да се занимавам, понеже досега вече бях изградил навици за плуване и тичане. И тя ми отговори: „Какво физическо? Не виждаш ли, че си болен?! Най-много ще обикаляш градинката на блока. Точка.“. За щастие взех второ мнение и реших да послушам него – лекарят, който ми позволи да продължа с бягането. До ден днешен се чувствам прекрасно. А и скоро сметнах, че след като ми откриха миастениа гравис и ми препоръчаха да обикалям блока, до днес съм направил 44 състезания – от които 14 ултрамаратони. Какво щях да пропусна, ако бях послушал онази доцентка?!
Когато не си на маратон, как протича един твой ден?
Всеки ден тичам по 10 км в парка. Прибирам се, взимам жената и отиваме в Банкя. Там – още 10 км по планината. По обяд се прибираме и си почиваме. Следобед правя упражнения вкъщи.
Да, но ти си пенсионер. Имаш време, а какво да правим ние – заетите?
Синът ми, който работи, е пример. Той всяка сутрин става в 5:30, минава 15-20 км, после на работа. И не само той. Всяка вечер в парка виждам млади хора, които идват след работа. Някои сами, други на групи се събират. Важно е да се създаде навикът – след това е лесно. После не те интересува дъжд ли е, сняг ли е – тук си и тичаш. Всяка събота се събираме стотици бегачи. Знаеш ли колко е хубаво – създаваме си и много хубави контакти, наравно с ползата от спортуването.
А мен точно от тези контакти ме е страх. Признавам си – срам ме е да тичам наред с вас, атлетите.
О, не! Не бива така. Идват и по-пълни от теб. Който може тича, който не може – ходи. Тук нямат значение възрастта и килограмите. Едни минават маршрута за 20 мин, други – за 1 час. Какво като са последни?! Няма нищо страшно. Създаваме си общност.
И никой не им се подиграва на дебелите и последните?
Напротив – накрая всички им ръкопляскаме. Излязли са – това е важното! В парка единственото състезание е това със собствения ти мързел. Който не иска да тича, намира причини да не го прави. Който бяга, не може да възприеме тези причини за доводи да не се спортува.
Людмиле, за мен ти си върхът в любителския спорт! А с какво се храниш? Продължи ли да правиш строгата диета с пилешко и тофу?
Диетата беше, само за да сваля бързо известно количество килограми. Сега – каквото готви жена ми, това ям. Дори на обед прибавям чашка бира, на вечеря – чаша вино. Тази сутрин, например, закусих кекс. На обяд – пиле. Нямам никакви ограничения вече в храненето – ям и тичам! (смее се) За мен успешната формула е – движение, движение, движение! Като направя 25-30 км в планината и се връщам с 2 кг по-слаб. И хапвам всичко, което има на масата. Обръщам голямо внимание на движението и никакво на храненето – не го мисля толкова. Единствено жена ми държи да се храним с домашна храна. Пазаруваме от магазина, но тя приготвя всичко вкъщи – пица, кекс, елда с масло и сирене за закуска, печено пиле, баница. Нямаме задръжки.
Но как ядеш баница???
Как? С айран я ям! (смее се)
Звучи твърде лесно, казано от твоята уста. А как се справяш с количествата храна?
Едно време, като бях онзи голям човек, изяждах по 3-4 пържоли и пиех по 3-4 бири. То голямото тяло си ги искаше. Но вече не е така. Сега ми стига по една.
Как успяваш днес да не се върнеш към четирите пържоли и бири? Как настройваш психиката си така, че да не станеш отново онзи лакомник?
Реших, че достатъчно съм изял и изпил в живота. А новият начин на живот ми хареса. Толкова ми хареса, че сега ако един ден не изляза в планината или поне парка, не виждам как ще мине този ден.
Как се промени животът ти, когато отслабна, Людмиле?
Коренно. Тонусът е съвсем различен, дори мисленето. Едно време, като се затичах за рейса около 20 метра, после две спирки не мога да си взема въздух. Сега е съвсем друго, както виждаш. Когато бях дебел, носех и наколенки, защото много ме боляха краката. И от тях се отървах. Вече нищо не ме боли. Самочувствието също е съвсем на ново ниво. Ето, сега заради пандемичните Ковид ограничения сутрин в магазините пускат само пенсионери. Мен не ме пускат.(смее се) Всеки ден си имам разправии да доказвам, че съм над 65-годишен. Постоянно ме питат на колко години съм и като кажа: „Седемдесет“, обикновено им става неудобно, защото охраната са по-млади, пък изглеждат по-стари от мен. Но най-важното последствие от това, че вече съм с 55 кг по-слаб, е мисленето – вече гледам на живота по-позитивно. Не мисля за нищо лошо. С килограмите изчезнаха и страховете, лошите мисли и негативните очаквания. Освен това ми прави впечатление, че едно време бях много избухлив. Сега съм много спокоен човек.
Защо, според теб, все повече хора се хранят здравословно, спортуват, все повече се говори за здравословен начин на живот и в същото време затлъстяването заема все по-застрашаващи размери и у нас, и в световен мащаб?
Защото все още никой не приема сериозно, че затлъстяването е болест. Ако кажеш на някой пълен, че е болен, той ще ти се обиди. А тия килограми, които аз имах, това си беше болест.
Но нали уж все повече хора бягат?
Явно тези, които не бягат, са много повече от нас. За жалост.
Как отговаряш на хората, които те мислят за луд, че ходиш всеки ден да се потиш, цапаш от дъжд и кал, боли те и т.н.?
Едно време, като ходех още на работа, колегите ме питаха за колко дни бягаме маратони като Витоша 100 км. Като отговарях за 15 часа и те ме питаха: „Ама спите ли някъде?“. (смее се) И при моя отрицателен отговор те възкликваха: „Вие сте луди!“. 90% от хората, които не спортуват, мислят, че бягащите са луди и че си губят времето. А то време има за всичко. Човек, като тренира, има повече енергия и спи по-малко. Така има време и за планината, и за почивка пред телевизора.
Какво ти носи на теб тази лудост?
Голямо удоволствие! Само това ще кажа.
Колко важна е подкрепата на близките, за да направи човек крачката към голямата промяна?
Поддръжката на моята жена е най-ценна за мен. Нищо не казва, обаче всеки ден ми пере мръсните спортни екипи. (смее се) През ден идва с мен в планината, нищо че е слаба. Важното е, че ми дава на мен силата да продължавам.
Това интервю искам да го показвам на всеки, който си мисли, че е късно за промяна, че е невъзможна промяна, че няма време за промяна. И няма да спра да повтарям, че Людмил е започнал своя нов живот на 60-годишна възраст! Днес, ако отидете на финиш линията на някой планински ултрамаратон, ще го видите – него и може би още един-двама другари, приближаващи неговата възраст. Единици са. Но ги има.
Людмил Николов си води статистика и я сподели с мен:
- Бягане на месец: 200-300 км
- Туризъм на месец: 200 км
- Състезания до този момент: 54, от които 14 – ултрамаратони и броят ми постоянно нараства
- Активност: 365 дни в годината!
Текстът е част от книгата на Десислава Христозова „Тихо! За това не се говори!“
0 Коментара