Димитър Шумналиев е франкофон. В прекия и в преносния смисъл на думата. Специализирал е френски език и литература в университета на По, Франция, но и преди да направи това, е имал изискания вкус и стил на човек, чиито минали прераждания водят началото си от земите между Париж и Ница. Иначе празнува рождения си ден на националния празник на България и е завършил българска филология в Софийския университет. Има диплома и от Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“ и в БНР. Бил е главен редактор на в. „Пулс“, в. „Факс“, в. „Нощен труд“ и заместник главен редактор на в.“Труд“. Автор е на романите „Такова мълчание, такава война“ (1975), „Дървото“ (1987), „Пари за умиране“ и „Тресавището на Абдовица“ (1983), „Приют за лисици“ (1985), „Любовно досие“ (1987, в съавторство с Наташа Манолова), „Меден капан“ (1988), „Роман в буркан“ и „Речни духове“ (1989), „Любовта на крокодила“ (1990), „Геена“ (1991), „Влюбени разкази“ (2002, удостоен с авторитетната литературна награда „Балканика“), „Феродо“ (2004), «Соцроман» (2007), «Храмът на Осмицата» (2010). Негови творби са превеждани на английски, руски, немски, френски и др. Има две деца.
Има ли въпрос, на който не намирате отговора? Нека започнем разговора с него.
В последния си роман написах: „Не знам, значи живея.” Трябва да сме щастливи, че въпросите ни връхлитат, без да ни завещават отговори. Иначе човек трябва да се качи на небесната маршрутка и да седне до Господа – защото само Господ знае всички отговори. Ние сме земните лаборатории на Твореца, в които на всеки час колбите си сменят химикалите.
Така и не намерих обяснение на: защо пък точно яйцеклетката на майка ми е била толкоз гостоприемна в онзи миг, защо съм се родил тук, а не там, сега, а не по-късно. Защо човек страда, обича, но и мрази, боледува от какво ли не, най-вече от завист. Рòден патент. Българинът не само тъгува заради чуждите успехи, той живее в доживотната драма на обругаването, защото не обича богатия. Преуспелият го озлобява. Ако един българин не завижда, значи е чужденец.
Или: защо живеем толкова кратко? Защо всички сме в неизбежен delete – кой ни вкара в тази програма? В сравнение с хилядолетната история на човечеството ние сме едно кликване. Не знам как и защо трепва сърцето, защо като прозорец се отваря иконката на любовта, както не знам как се затваря. Добре, че финалът има хиляди превъплъщения, за да изберем най-пригодния нам. В това отношение Господ е разполагал с много време. Изработил е душите ни с най-филигранните си джаджи. Ние сме негови експонати, които цял живот сеят въпроси, а жънат незнание. Цял живот, докато един ден реши да ни съкрати от щата.
Знам със сигурност, че битката между доброто и злото ще е вечна. Тя е заложена в природата и – да благодарим на Твореца – у човека. Това е градивна война. Задейства свръхспособностите му. Представяте ли си доброто да победи? Каква скука!
Живеем в мъжки свят: мъжете диктуват правилата, но времето не е мъжко – има дефицит на мъжественост. Как тази шизофренна ситуация се отразява на силния пол?
Когато една ценностна система се пренарежда, тя задължително създава дефицити. Рухват канони, идват социалните провали. Едни са в каруцата, други – в майбаха. Пренареждането на стойностите смущава обществото, защото разгражда по-бързо, отколкото създава. Някои писатели твърдят, че сме „отблъснато” поколение. Нищо подобно. Ние сме щастливо поколение. С изключителен шанс. Нашите родители ни разказваха приказки за капитализма, после станахме продукт на социализма, сега живеем в мрежа, която още никой не успява да дефинира. Някакъв Фейсбук, който не ти плаща.
Не споделям, че времето не е мъжко. То стана още по-мъжко. Животът ни попадна в ново градиво. В битка. Тъкмо в тази битка е новият смисъл на мъжа. Той трябва да победи, да понесе лавровия си венец с достойнство.
Как бягате от собствените си демони?
Като ги обслужвам. Хранете чудовището в себе си, за да не ви изяде. Ние живеем в няколко роли. Говорим различно пред началника, в пленарната зала, на купона на фирмата и другояче върху гърдите на любимата. Модерният свят ни насели с демони, амбиции, жажда за слава, за пари – и само който не боледува от суетата си, само той ще изплете красивия пример за децата си.
Кой е любимият период от живота ви?
Животът ми.
Страхувате ли се от смъртта?
Човек се ражда волен от тази тегоба. Но за жалост, нас ни плашат със смъртта от ранно детство. От малки, та до последната страница на Небесния дневник. Със смъртта ни плашат религията, семейството, училището, ако щете. Библията ни плаши със Страшния съд, а пък Данте взе, че създаде деветте кръга на „Ад”-а. Там, уверявам ви, никак не е приятно. Както неприятно е предопределението, че имаме в джоба си билет за там. За повече икономии: еднократен. И там кацаш сред грешниците, убийците, прелюбодейците, крадците. И поетите са в ада.
Авторите на Библията вероятно се надяват да ни направят по-свети със страха от смъртта. Но тъкмо обратното – ужасът от смъртта обезсмисля и отслабва енергията на битието ни, пробожда ни един-единствен финал: щастливото ни полагане в гроба. Преди това следват няколко задължителни процедури. Има и сълзи.
Милиони католици и православни молят Господа с една-единствена цел: като им опрости греховете, да попаднат в по-студения казан. А представете си, че религията не ви внушава този гибелен вариант?! Представете си, че Страшният съд не съществува. Катарите, наследници на богомилите, разгърнали своята доктрина през ХІІ-ХІІІ в. в Южна Франция, привлекли хиляди следовници, включително най-богатите графове и барони, не признават геената. Тя не съществува. Както не съществува в други религии, учения, будистки школи. Представете си колко по-леко и светло са живели тези хора. Без боязън от небесното наказание човечеството би било и по-смислено, и по-продуктивно.
И така, Пепа. Аз съм християнин, кръстен тайно в черква по времето на соца. Църковното ми кръщелно се пазеше вкъщи в най-тъмните тайници. Да, аз съм християнин. Следователно се боя от смъртта.
А от любовта боите ли се?
О, любов, ела ме порази! Винаги съм на бойното поле. Абсолютно разоръжен.
Мнозина ви смятат за най-добрия автор на разкази за любовта. Кое ви се удава повече: писането на влюбени разкази или обгрижването на реалната любов?
Поради естествени за преход процеси у нас се развъдиха фолк-мачовци със златни ланци и още по-златни мерцедеси. Ще ги видите по нощните клубове. За да са новите мачовци, задължително трябва да изчукат сто манекенки. И срещу заплащане дори. Тези „нови” са всъщност прикрити скръндзи. Не заемат от сметката на чувствата, защото трябва да ги връщат. Боят се от неясните лихви. Както казва Брендън Френсис, голямата разлика между платения секс и този без пари е, че платеният излиза по-евтино.
Тия мислят евтино, живеят евтино. Вярват, че при социализма любовта е била забранена с декрет. Че нашите жени са зачевали от ухание на рози. Не мога да обясня социалистическия разгул в Клуба на журналистите, в Клуба на писателите, в нощните заведения (три в София). Сексът беше като опиум на народа. Въпреки че бяхме наблюдавани и знаехме имената на наблюдаващите, спектаклите на младостта завършваха в ранни зори с ранни серенади. Ние не правехме секс, ние пеехме. И като „Бийтълс” питахме: „Ще ме обичаш ли на 64?” И манекенки нямаше даже. Секс по каталог? Това вече е друга ценностна система. Ученик и гуру на тази школа, аз се радвах на любопитството си. То ме научи да пиша любовни разкази. Научи ме да обгрижвам и реалната си любов.
Най-трудната ви раздяла?
Боя се, че най-трудната раздяла ще бъде раздялата с живота ми.
Коя е ахилесовата ви пета?
Неумението да крещя, неумението да правя обобщения, неумението да съдя. Все търся многото планове, нюансите, по-дълбоките мотиви. Ето защо от мен не става прокурор. А човек трябва да се научи да удря по масата. И да чупи стола в главата на противника.
Имате ли периоди на отчуждение с музата? И как ги преодолявате?
Като тренирам, налагам си да пиша, не, заставям се. Преди време Маркес сподели, че твори всеки ден. То е като упражненията на цигуларя – да не му се втърди китката. Освен това Бог ми даде още една муза. Ставал съм и в два през нощта, за да нанеса четка боя на поредната картина. Понякога рисуването така ме обзема, че лаптопът почва да плаче.
На какво ви научи Писателското училище в университета в Айова?
То се провежда всяка година. Събира 35 писатели с издадени книги по препоръка на националните литературни асоциации. То ми отвори още пътеки към необятното съкровище на световната литература. Научи ме да правя добро на добрите. Да не забивам в регионални сюжети, ако те няма да изработят човешко послание. Да не отказвам на лайфстайл списания. В тийнейджърския месечник „Тийн” ми пуснаха разказ, от който взех хонорар, какъвто дотогава само можех да сънувам. Е, изданието е в един милион тираж.
Как се подготвяте за историческите си романи?
Първо, потискайки изкушенията на съвременната тема – тя е по-благодатна, по-прелъстителна. Даже има навика да си отмъщава, ако я качиш на тавана. Второ, не се бутам в историческата проблематика, ако предварително не съм я клонирал към читателя днес. Трето, много четене. И пътуване. За да напиша последния си роман „Храмът на Осмицата”, обикалях в три поредни лета из Южна Франция и Окситания – по маршрутите на катарите. Посетих замъци, крепости, бойни полета. Френските кръстоносци избиват хиляди, но днес катаризмът е активна туристическа дестинация, тъкмо защото Франция преодолява историческия си комплекс и започва да печели милиони от тази тема. А ние дори пътища нямаме към Старосел или Перперикон, но това е друга тема.
Има ли писатели, от които се влияете? „Речни духове” напомня за романите на Маркес, „Храмът на Осмицата” е в стила на „Шифърът на Леонардо” – случайно или умишлено е това?
Несъзнателно, вероятно. Сполуката на който и да е писател тъй или иначе засяда в мен, вероятно ми пълни чиповете с чужд изказ. Аз съм в постоянен фейсбук: обменям информация, чета ругатни, мотая се в мрежата с удоволствието на пътник без крайна цел. Моите литературни маршрути ме водят към младите. В България се родиха юноши бледи, които на фона на интернет – или тъкмо заради него – се вкопчиха в писателската нива. И яко орат. Участвам в какви ли не журита. Установявам, че орачите са от женски пол. Феминизирането на литературния труд е явление, достойно да бъде изконсумирано.
Всичките ви разкази и романи са конвертируеми – не са с регионален сюжет, докосват вечни човешки проблеми. Коя е най-успешната ви преведена на друг език книга?
„Влюбени разкази” – с тях спечелих международната литературна награда „Балканика”. И защото съм по природа скромен, ще напомня, че само още един наш писател е носител на тази награда. Антон Дончев.
Как бихте приели определението, че сте своеобразен колекционер на любовни спомени? Няма ли нещо ретроградно в колекционерската страст?
От две десетилетия се блогирах върху една и съща страница. Искам да кажа, блокирах. Както не ми харесва еди-кой си „стоте манекенки”, така не ми харесва и Шумналиев „стоте журналистки”. От двайсет години колекционирам стари ютии, тирбушони, ръчни грамофони и други подобни същества, които никога не искат да ги водиш на вечеря.
Умението да се радваш на грешките – въпрос на мъдрост ли е или на примирение?
Защо примирение? Във всяка грешка има поука. А поуките не ни ли правят по-мъдри? Или по-страхливи? Във всеки случай правят нещо с нас. Променят ни. Нахъсват ни. От моите грешки изковах стомана. Нито едно отровно копие не може да ме пробие. Мъдростта не позволява да се радваш на чуждите грешки. Ако се радваш, значи си българин. Завистлив.
Не е ли цялата човешка суета просто част от любовната игра? „Цензурата е проява на ревност”, както казвате вие…
Ами да, не цензурирайте живота си, защото ще се залутате в съмненията си. Любовта е онзи дар божи, с който винаги сме готови да вечеряме.
Суетата е спътник на нашия портфейл. Плащаме й всяка сметка. Но вече стана дума, че платеният секс така или иначе излиза по-евтино. Суетата е сводникът на нашите любовни победи. Защото всяка победа е хонорар на суетата.
Журналистиката – доколко се идентифицирате с нея такава, каквато е днес?
Водих дълги, мъчителни бойни действия. С колеги от вестник ”Отечествен фронт” спасихме последния дом на Пейо Яворов, неугледната днес кооперация на „Витошка” и „Солунска”. Представете си, искаха да я съборят, да вдигнат сграда на Кореком. С колеги от „Нощен труд” спасихме градинката до Руската църква. С годините журналистиката придоби лош навик: взе да краде от времето на писателя. Освен това наблюдавам с интерес – идват младите. Общувам с тях, купонясвам с тях. И тъй като отдавна съм преял агнешко, изучавам друго. Начина им на мислене, на адаптация. Изучавам речника им. Речника на думите. Речника на морала. Тия, които оплакват младите, да ходят да доят калинки. Има нова младеж, със свои ценности, щастливи по своему, защото не знаят какво е КГБ. И амбициите са им по-целенасочени, както и сексът, впрочем.
Как се опазвате от изкушението да яхнеш политическата вълна?
Не виждам вълната.
Имате ли неустояли на времето приятелства?
Да, онези приятелства, които се изродиха от „избухването на демокрацията” (израз на Михаил Неделчев). Не слушам „Щурците”, например. На публично място Кирил Маричков ме наруга, че вървя до Стефан Продев. Не ми даде право на избор. Не оцени правото ми на избор. Ако по радиото в колата прозвучат „Щурците”, превключвам.
Ей затова не понасям политическите вълни. Или ще ти открият непознат бряг, или ще ти построят палат на същия бряг. И в двата случая удавникът е щастлив.
Къщата ви в Горна Василица какво е за вас: бягство, дом на щастието, преход към вечността?
Къщата ми има греди на по сто години. Идват едни майстори, викат: „Шефе, да скрием тия греди с ламперия, а?”. Останаха живи само защото бях на две водки.
В селото за по-лесно ми викат Редактора. Идва баба Ефросина и, чувам, пита съседката: „Комшийке, тоя, Радиатора, тука ли е, ма?”
Вече сте известен и като художник. На кого подарихте последната си картина?
На Съюза на българските писатели. На търг в хотел “Кемпински-Зографски” Весела Лечева и Симеон Пашов, шефът на „Главболгарстрой”, наддаваха за нея до последно. Така осигурих за изгорялата къща на съюза 3000 лева. Пред свидетели Светлин Русев възкликна: „Шумналиев, защо пишеш? Рисувай!” Много ласкателно. Окуражително даже.
Коя беше любимата книга на родителите ви?
„Ад” от Данте. Четяха я като молитва преди ядене. За жалост, не разполагаха с „Рай” на същия автор. Така от детството си се лутам между ада и рая. И да ви призная: избрах България.
Което ще рече: избрахте нещо средно между рая и ада? Така ли?
Райската държава България от десетилетия се върти в кръговете на ада. От първия, по-лекия, където са поетите, до деветия, където се пържат убийците и крадците. Ние сме в постоянен водевил, в карнавала на нашата история изскачат толкова разнолики арлекини, че някои от тях се превръщат в сатрапи. Покръстителят Борис избива до коляно 52 фамилии. Други подаряват късове от държавата, за да им е спокойно в харемите. Ту Берлин, ту Москва, ту леля Америка ни дърпат за носа, а ние така се гънем, че си поднасяме и задника. Нашите революции само започват. Не се чувстваме създатели на настоящето, защото вместо да го създаваме, го ограбваме.
Разкажете някоя история от детството си.
Баща ми на работа, мащехата се връща от пазара. Вика двете си дъщери от първия брак, заключва ги в спалнята. Аз и сестра ми – ние сме доведените – душим в антрето. На такава възраст сме, че винаги сме гладни. След половин час мащехата отключва. Влизаме с трепкащи ноздри. Със сестра ми веднага познаваме какво са яли. Луканка, портокали, банани – според сезона. За доказателство намираме под спалнята съответните корички, люспи, обелки. Не казваме на баща ни, защото ще се разиграе гигантски скандал. На другия ден той пак е на работа, мащехата пак заключва спалнята. Това е цикълът на глада ми.
Трябваше ми време да осъзная този глад. Във всяко отношение. Затова не приемам онзи със „стоте манекенки” или този със „стоте журналистки”. Това е глад за ласки. Вероятно във всяка жена съзирам майката. Тази, която не ме храни с портокали. Вечен глад, ненаситен. А човек трудно признава, че живее в постоянна компенсация.
0 Коментара