Моето дете е невронетипично. Или neurodivergent. Означава, че мозъкът ѝ е „навързан“ различно и не може да покрие стандартизираните изисквания за мозъци на МОН.
Невродивергентни или невронетипични са децата с аутизъм, ADHD, дис-лексия, дис-графия, дис-праксия и други „дис“-начини на различно функциониране на мозъка. Имайте предвид, че това не са „деца с увреждания“, просто са деца и хора с различни мозъци. Те имат затруднения в сферата на „изпълнителските умения“, executive function, които включват емоционална регулация, контрол на импулсивността, мотивация, task initiation – инициация на процес/задача, работна памет, планиране и приоритизиране (да разделиш една задача на части/стъпки и да ги изпълниш в определена последователност), организация, гъвкаво мислене и др.
Какво се случва с едно такова дете в образователната система?
Ако вашето дете е набедено за „проблемно“, „проклето“, мързеливо или глупаво от учителите си, вероятно е невронетипично. Просто образователната система няма понятиен апарат, с който да го „категоризира“ правилно, нито има знание за методите, с които да му помогне да учи. Нито има желание да го разбира и да му помага.
За невронетипичните деца времето, прекарано в образователната система, е пълна загуба на време. (Аз лично мисля, че и за другите не е много по-добре…) 12 напълно пропилени и загубени години, в най-добрия случай. В най-лошия – 12 дълбоко травматични години.
Нашето дете отрано беше набедено за проклето, зле възпитано и мързеливо, за трабълмейкър, който училището с всички средства се опита да изтласка. Елитното столично училище, в което
с комсомолски плам се налага тотална уравниловка.
И понеже по онова време и аз още не бях схванала защо е такова, каквото е (детето), и как да го родителствам, имам спомени за редица грозни сцени, в които го овиквам, удрям го по главата с учебната тетрадка, заплашвам го и го наказвам. Без никакъв ефект. Защото, както по-късно научих, не можеш да „избиеш“ от детето дефицитите в изпълнителските умения. Те просто са част от начина, по който функционира мозъка му.
Това не означава, че тези деца не могат да учат. Напротив. Голяма част от тях дори са много умни, но държавните образователни стандарти и стандартизираните тестове не могат нито да засекат, нито да развиват специфичната им интелигентност.
В пети клас децата излязоха в дистанционно обучение, и колкото и мъчителни да бяха тези три години, вероятно онези първи месеци бяха най-доброто, което можеше да ни се случи на нас конкретно. Сутрин си сипвах Бейлис в кафето, за да избутам предстоящия учебен ден. Спрях да работя, за да мога да бъда учителка. В Класрум валяха задачи от учителите, нямаше преподаване, чиста самоподготовка. И това, колкото и ужасно да беше, ми даде възможност да разбера
как функционира мозъкът на детето ми.
Със сигурност не функционираше според очакванията. Бях си направила дупки в ръката с пластмасовия триъгълник, докато в продължение на три седмици се опитвах да обясня как се спуска височина в триъгълник. И макар в пети клас да се учи фотосинтеза за трети път, моето дете сякаш никога не беше чувало. И така беше по всяка дисциплина и с всяка задача (освен български език и литература).
Тогва видях как са написани учебниците и си дадох сметка, че детето не е „тъпо“, просто мозъкът му не е в състояние да възприема информацията, поднесена по този начин. Проблемът е, че образователната система не познава друг начин на поднасяне на информацията.
Постепенно започнаха да ми просветват разни неща и да ми се сглобява картинката. Потърсихме специалисти, направихме оценки. Всеки специалист, който е виждал детето ми, обича да работи с нея. Изведнъж вместо инатлива, проклета и мързелива се оказа в готина, умна и изключително отговорна, лоялен приятел, честна, добра и взискателна към себе си. Отне ѝ известно време наистина да повярва, че ние вече сме на нейна страна, че сме
„реформирани“ родители, а не обикновени задници.
Но повярва. От тормозено неуравновесено дете за три години се превърна в разумно, спокойно, чудесно същество.
Обаче. Въпреки всичките ни усилия, училището остана вярно на себе си. Миналата година беше с дисциплинарно наказание за „непокорство“. Всичките ми опити да комуникирам с учителите оставаха глас в пустиня – когато написах дълго обяснение на учителката по математика какви затруднения сме установили при нея, не получих никакъв отговор. По-късно директорката обясни, че учителката била „възрастна, прекарала ковид, грижела се за майка си и не можела да се занимава с моето дете“.
В седеммесечното дистанционно обучение през 2021 г. имах възможност да наблюдавам методики на преподаване. Бях свидетел как учителката по Човек и природа чете дословно и монотонно за устройството на атомите от пауърпойнта си, без да обяснява каквото и да било, и очаква от децата да преписват в тетрадките. Толкоз. Вследствие на това, имам бъдеща осмокласничка, която не знае какво е атом. Не защото не иска, а защото за нея е невъзможно да учи по този начин. Същевременно училището не спира да изисква. Три нови урока по математика за 4 учебни часа.
Упражнение? Какво е това?
Нали децата и без това ходят на уроци.
Апропо уроците. През последните две години съм инвестирала сумата за малка семейна кола на старо в частни уроци. Намерихме най-прекрасната учителка по математика, от която детето ми не изпадаше автоматично в истерия, и дори само си поиска два урока седмично, вместо един. И така частната учителка преподаваше материала, който се учи в училище, след което двете пишеха домашните за часа по математика в училище. Не си представяйте, че е останало време за надграждане. Дори не успяха да минат целия материал за седми клас до матурите.
И така, дойде НВО. Изкара 82 точки по БЕЛ (най-слабият ѝ резултат от всички пробни изпити) и 25 по математика. Можете да смятате, нали? Прави бал 290 – за момиче. Adieu, мечти за втора английска.
И сега какво? Класира се в 90-то СУ „Генерал Хосе де сан Мартин“ в… Люлин-2. Ние живеем в Младост на Околовръстното. Училището, обаче, е сред най-бързо развиващите се училища в София. С най-иновативните преподавателски практики и методики в сътрудничество със „Заедно в час“ и Фондация „Темпо“. Аз съм доволна, защото се надявам, че когато отида да обясня на учителите там защо детето ми не знае какво е атом, те ще се опитат да ѝ помогнат да разбере, вместо да ѝ обяснят, че е тъпа и не си дава достатъчно зор. От досегашните си наблюдения нямам основание да храня подобни надежди за друго училище. Детето обаче искрено страда. Проблемът е, че през последните десетилетия с общи усилия МОН и родителите сме създали образователна система, която
дели децата на „гениални“ и „лузъри“,
както дели училищата на „елитни“ и „лузърски“. Всяко училище, в което те приемат с бал под 440, се смята за „провал“ и „издънка“. Има, да кажем, някакъв „втори ешелон“ за деца с балове между 390 и 440. Три-четири училища за София са това.
Оттам нататък „образователната“ система целенасочено отглежда неграмотни, необразовани хора. Далече съм от мисълта, че „нарочно ни държат глупави, за да гласуваме за тях“, просто толкова си можем.
Реалните проблеми не са в броя на часове по даден предмет. Не са дори в такава степен в съдържанието на учебните планове или текстовете на учебниците. Реалните проблеми са в класните стаи, на терен, в отношенията учител-ученик, в това дали си там, за да стовариш материала и кой разбал, разбрал или си там, за да направиш така, че това дете с нестандартния мозък в края на часа да не се чувства демотивирано и тъпо до смърт.
Ние ще се оправим. Нашето дете има нас и цяла армия от помагачи, приятели, треньори по езда и по танци, невротерапевти и частни учители. Дано 90-то училище поне наполовина да оправдае надеждите ми.
Пиша това, за да кажа, че образователната система е вредна за децата ни. Тя уврежда любопитството и мотивацията им, превръща ги в зомбита, които измерват чувството си за човешка стойност в точки на НВО, изкривява ценностите им и ги оставя наранени и ограбени. Смея да твърдя, че това важи за всички деца. Просто едните, за които сега всичко изглежда наред, ще го разберат след 15-20-25 години…
0 Коментара