Малката Ана е на 9. Наближава Нова година, цялата къща се е обвила в празнична мистерия – елха, гирлянди, лампички, малки джудженца, разлепени по всички стени на височината на едно средностатистическо джудже. Писмата до Дядо Коледа са написани и висят в джоба на специалното мече, което се вади само през декември. „Мили Дядо Коледа ше идвъш ли тази гудина?…“ Поведението на обитателите на къщата е безупречно – този месец наблюдението над желаещите посещение от добрия старец е засилено. В разговорите с Анчето всяка трета дума е Дядо Коледа. Аз обаче я познавам добре. Приклещвам я в един ъгъл и питам небрежно: „Анче, я кажи, ти… такова… вярваш ли, наистина?“ А Ана ме поглежда съзаклятнически и ми казва много тихо: „Виж, аз не вярвам, ама не казвай на мама – тя още вярва!“
Дали е Дядо Коледа или Дядо Мраз, дали са феи или елфи, дали Голямата Лъжа се случва на 24 или на 30 декември – все тая. При всички положения родителите се оказват в сложна и лепкава ситуация, в която се налага да строят един цял несъществуващ свят с повърхностна цел – да зарадват, и подмолна – да манипулират децата си. Дядо Коледа идва, така че яж, спи, пиши си домашните и не ме ядосвай! Добрият старец се вади от гардероба, за да подкупва децата да се държат поне малко по-добре с родителите си, щото иначе няма количка с дистанционно и кукла. За пореден път подчинението се оказва най-сигурен път към получаването на желаните блага. И стой, та гледай как децата поглъщат грамадни количества попара и филийки с «Нутела», и полезна супа, и дори гадното малеби от детската – само и само да не стане някой сакатлък с обещаното колело.
Като в концептуалния виц. Дядо Коледа отива в Сомалия и пита:
– Дечица, слушкахте ли?
– Дааа!
– А папкахте ли?
– Неее!
– Е, тогава няма подаръци за вас!
Изобщо целият този тормоз с пеене на песнички и декламиране на стихчета пред Дядо Коледа се е превърнал в голям цирк. Защо пък само децата ще пеят и ще се кикерчат пред примрялата от задоволство тълпа роднини? А на всичкото отгоре на тях сигурно вече в детската градина са им подшушнали, че никакви такива няма, ами родителите им купуват подаръците със сезонно намаление. Само дето и двете страни не се отказват от играта: едните печелят послушание, другите – предмети.
Не знам кое е по-кофти – никога да не вярваш в Дядо Коледа, или да разбереш, че Дядо Коледа е менте, след като си му вярвал толкова дълго време. Това е едно от първите и най-стресиращи разочарования поне по мои спомени. Спомням си момента на истината в своя живот – какъв шок! „Дядо Мраз! Това не е истинската ти брада!!! ТИ отдолу имаш червена брада!“ – казвам му аз в ужас. Пък той да ми каже: „Всички побелели мъже си имат долна брада – това ми е подбрадието.“ Но от този момент нататък аз вече бях един Подозрителен човек, един човек, който разпитва брадатите мъже къде им е подбрадието, един много разочарован човек, който е разбрал, че Дядо Мраз е едно Голямо Менте.
Едно момиченце седи тържествено пред Дядо Коледа-менте и декламира кошмарни стихове. Дядо Коледа обаче е добре подготвен (защото е татко му) и го пита: „ТИ защо си изхвърляш филийките за закуска през прозореца???“, а тя веднага му го забива обратно: «А ти защо си откраднал ботушите на баща ми!?“
Играта на Дядо Коледа вместо в централно празнично събитие се е превърнала в още една джвъчка по празниците. Ти сега ще вярваш и ще получиш много подаръци за награда. Няма нужда от толкова много напъни да се кара детето да повярва в Дядо Коледа – децата не си задават толкова много въпроси, стига условностите да се спазват. Нужно ли е? Ама, разбира се. Как може да лишиш един дребосък от това удоволствие? Въпросът е защо трябва тази празнична игра да се обвързва с тежки условия за послушание, хранене и дебело обличане – нали целта уж беше на детето да му е весело. В крайна сметка нали не искате да внушите на дребното, че нещо постоянно греши и трябва да се държи добре от страх пред авторитета и шпионите на всевиждащия старец?
Така де. Една несбъдната хубава приказка е по-добра от една сбъдната лоша.
0 Коментара