Навършват се 20 години от появата на един значим филм – „Децата на хората“, на режисьора Алфонсо Куарон, спечелил Златна Озела за кинематография във Венеция през 2006 г. и две награди BAFTA. Номиниран е и за 3 награди „Оскар“. Споменавам го не защото ще говоря за художествените достойнства на филма, а като отправна точка, за да се спра на някои от въпросите, които той повдигна.
Сценарият на филма е по мотиви от едноименния роман на П. Д. Джеймс и показва мрачно бъдеще на световен упадък, в което хората не могат да зачеват. Последното дете, родило се на Земята, умира при трагични обстоятелства, едва навършило 18 години. За да не развалям удоволствието на тези, които решат да видят филма (или да прочетат романа), няма да разкривам повече подробности, само ще спомена, че филмът измества философския, интроспективен характер на романа с атрибутите на холивудски трилър, че завършва с нещо като хепиенд – раждането на първото дете след дълго прекъсване и, че действието във филма се развива през 2027 г. …
„Децата на хората“ не е единственият дистопичен филм, касаещ демографски въпроси.
Популярният сериал „Историята на прислужницата“,
по романа на Маргарет Атууд, е един от многото примери. Тук ще спомена и „Зеленият сойлент“ (Soylent Green) от далечната 1973 г. Той също е създаден по роман на известен писател, също печели престижни награди, действието в него също се развива през 20-те години на XXI век (2022 г.), но антиутопията е противоположната – висока раждаемост и бърз демографски растеж, наред с екологична катастрофа, предизвикват повсеместна бедност и глад.
В ситуация, в която само елита може да си позволи нормална храна, корпорацията Soylent е създала продукт, зелен на цвят, рекламиран като високоенергийна храна, приготвена от планктон, по-калорична и по-вкусна от предшествениците си, но и по-дефицитна. Журналистическо разследване открива, че вместо да го приготвя от планктон, който постепенно изчезва поради влошаването на околната среда, Soylent Corporation използва човешки трупове за зеления си продукт. …
Тези филми показват колко емотивни са демографските въпроси и колко лесно се създава паника около тях. Те също отразяват коренната промяна в тревогите, свързани с демографските тенденции след средата на XX век. Първоначално страховете са около високата раждаемост и безпрецедентно бързия ръст на населението. Нека напомним, че през 1960 г. сумарният коефициент на раждаемост (т.е. броят деца, които една жена би родила при повъзрастовата раждаемост от съответната година) в Южна Корея е около 6 деца, а в Малта – над 3.5 деца.
През 1964 г., когато населението на Земята е под 3.5 милиарда, Бертран Ръсел, известният британски математик, философ и общественик, твърди, че нищо не е по-вероятно да предизвика ядрена война от пренаселеността на Земята и произтичащата от нея всеобща нищета[1]. През 1968 г. Пол Ерлих публикува книгата си „Демографската бомба“, която бързо се превръща в бестселър. В нея той прави мрачни прогнози за масов глад през 70-те години на XX век, заявявайки, че „в този късен момент нищо не може да предотврати значително увеличение на смъртността в света“[2], защото нашата планета е пренаселена.
През 2026 г. населението на Земята ще надхвърли 8.3 милиарда.
Смъртността не само че не се е увеличила – напротив, с изключение на периода на COVID пандемията, наблюдаваме най-бързото ѝ снижаване в човешката история. Според оценки на ООН средната продължителност на живота общо за населението на Земята нараства от 47.8 години през 1960 г. до 73.5 години през 2025 г.[3] Сумарният коефициент на раждаемост в Южна Корея сега е под 1 дете, а в Малта – около 1.1 деца.
Дистопични пророци отново вещаят мрачно бъдеще за човечеството, този път защото населението ще започне да намалява. Според Илон Мъск, „сривът на населението поради ниската раждаемост е много по-голям риск за цивилизацията от глобалното затопляне“[4]. В книгата си „Никой не остана“, публикувана през 2024 г., Пол Морланд говори за „надвиснал демографски Армагедон“ над изчезващото човечество[5].
Такива диаметрално противоположни възгледи за населението и неговия растеж не са нищо ново. Преди почти две хилядолетия влиятелният теолог Тертулиан пише, че Земята е пренаселена и това предизвиква войни, епидемии и глад[6] (по онова време населението на планетата вероятно е между 130 и 250 милиона). Тертулиан живее и работи в Римски Картаген през II век, по време когато тревогата на римските сенатори е точно обратната. Приемат се закони, целящи да стимулират раждаемостта сред висшите прослойки в Римското общество, но вместо да се заемат с „прокреация“, римските граждани търсят начини да се облагодетелстват от тези закони, без да отговарят на изискванията им.
И тези, които мислят, че сме прекалено много, и другите, според които сме прекалено малко, страстно защитават тезите си. Но и едните, и другите подценяват
способността на обществата и хората да се адаптират.
През историята си човечеството е преживяло епидемии, природни катаклизми, войни и други катастрофи, не просто оцелявайки, а намирайки начин да се развива и върви напред, независимо, че лъжепророци безброй пъти са предвещавали края на света.
Сега преживяваме едни от най-дълбоките демографски трансформации в историята си. Обществата и хората, които се адаптират към тези трансформации, ще продължат да вървят напред. Останалите ще се сблъскат с трудности.
За демографските трансформации
Един от основните фактори, обуславящи успеха на човечеството, е, че сме успели да установим контрол върху възпроизводството си. Мишел Фуко говори за “биовласт” (biopouvoir), т.е. съвкупността от техники и практики, чрез които модерните общества и държавни институции управляват живота – както на индивидите, така и на населението като цяло, вкл. неговото възпроизводство. Той свързва тази власт с периода след края на XVII-XVIII век и я противопоставя на предмодерната „суверенна власт“, т.е. правото да се отнеме живот[7].
Механизми за въздействие върху възпроизводството на населението са съществували и преди това, но директният контрол върху това възпроизводство е бил извън обсега както на отделните индивиди, така и на обществата и (прото)държавните институции. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е имало нито ефективни средства да регулира директно възпроизводството си, нито достатъчни познания за човешката репродукция.
Вместо това въздействието е било опосредствано, чрез контрол върху сексуалността, с помощта на религиозни и други норми. Тук опираме до една наша особеност като вид – докато размножаването при по-голямата част от висшите организми е полово, само ние, хората, сме успели да отделим сексуалността и размножаването[8]. Според Леонард Шлайн това отделяне е еволюционна адаптация, свързана с много високия риск от смърт при раждане при хората[9].
Този риск от своя страна се свързва с т.нар. „акушерска дилема“, т.е. необходимоста хората да имат относително тесен таз заради бипедалността (която е база на сръчността ни), но да раждат деца с големи глави и мозъци (които ни правят разумен вид). Това води до много трудни раждания. Замислете се – дори сега, през XXI век,
в Южен Судан над 12 жени умират на 1000 раждания.
Тъжна илюстрация от българската история е смъртта на княгиня Мария-Луиза, след като ражда принцеса Надежда. Това става на прага на XX век с представителка на висшата европейска аристокрация, която се е радвала на възможно най-добрите условия за живот и здравни грижи. Помислете какво е означавало раждането за обикновените жени.
Трудните раждания изискват и редица други еволюционни адаптации. Например, при повечето бозайници, живеещи в естествена среда, женските се усамотяват на безопасно място за раждане. Само при хората се е появила акушерската функция и раждането се е превърнало в своеобразен социален акт. Друга адаптация – в сравнение с други примати човешките бебета се раждат с най-слабо развитите мозъци – около 25% от размера при възрастните (при шимпанзетата това съотношение е над 40%)[10]. Според някои оценки, ако хората се раждаха на еквивалентен неврологичен и когнитивен етап на развитие като други примати, би била необходима бременност между 16 и 21 месеца[11], а размерът на новородените би направил раждането невъзможно.
Изключителната алтрициалност („неразвитост“) на човешките новородени и необходимостта от продължително родителство, включително припокриващи се грижи за деца от различни бременности (нещо, което не съществува при други видове), също имат важни последици. Една от главните сред тях се счита появата на „биологичния часовник“ при жените.
Замислете се колко неефективно от еволюционна гледна точка е един вид да се възпроизвежда само през много кратък период от жизнения си цикъл (както е при жените). Според учени, биологичният часовник е адаптация към трудните раждания и необходимостта от много продължителни грижи за потомството. Идеята е, че в еволюционното ни минало жените, които са приключвали репродуктивния си живот по-рано, са имали значително предимство, както за собственото си оцеляване, така и за оцеляването на децата си и на внуците си, за които са могли да се грижат[12]. Така естественият отбор по този признак стои зад
появата на „биологичния часовник“.
Обществата са се приспособявали към особеностите на репродукцията ни с помощта на религиозни норми, традиции и други механизми. Те са „затваряли“ сексуалността и възпроизводството в брака, предполагали са ранни бракове и майчинство, и са ограничавали жените до „семейното огнище“. В условия където смъртността е била много висока (средната продължителност на живота при раждане е била около или малко над 30 години, а до една трета от новородените не са доживявали до първия си рожден ден), на обществата са били необходими механизми за възможно най-доброто оползотворяване на репродуктивния потенциал на жените.
Всичко това се променя с така наречения демографски преход – процесът на смяна на режима на възпроизводство на населението. След края на XVII век в части на Северозападна Европа смъртността започва трайно да спада. Това е обусловено от социални и икономически промени, включително развитието на медицината и подобряването на хигиената. В началото особено силно е снижението на детската смъртност. В резултат семействата, които традиционно са раждали много деца, но малко от тях са оцелявали, се оказват с големи потомства, а демографският растеж, който дотогава е близо до нула, се ускорява значително.
Като правило раждаемостта започва да се снижава по-късно, поради инертността на механизмите, които са я поддържали висока. С появата на ефективни контрацептивни средства контролът върху ражданията се улеснява. Хората започват да планират семействата си. Това променя драстично живота на жените. Те могат да търсят реализация и извън „семейното огнище“ и постепенно навлизат в образователната, професионалната и други сфери. Това става трудно, отново поради вкоренени норми и традиции.
Замислете се – Кеймбриджкият университет, основан в далечната 1209 г., започва да издава университетски дипломи на жени едва през 1948 г., а неговият колеж „Магдалена“ (Magdalene College) остава затворен за представителките на „нежния пол“ чак до 1988 г. В Швейцария, символът на пряка демокрация, жените получават правото да гласуват на федерални избори едва през 1971 г., а тези в кантона Апенцел Инърроден придобиват пълно право на глас чак през 1991 г., когато закон, забраняващ на жените да гласуват, е променен с решение на Федералния върховен съд.
Подобно е положението и в професионалната сфера. Илюстрацията по-долу е от книга, издадената във Франция през 1939 г.[13], когато жените започват да навлизат на пазара на труда. Текстът под нея гласи „Омъжената жена без деца има една работа: да остави някой мъж безработен“.
илюстрация: H. Gazan, 1939
Друга илюстрация от същата книга касае абортите, които дълго са основното средство, чрез което жените контролират възпроизводствените си функции. Текстът там призовава тези, които правят аборти, и тези, които ги защитават, да бъдат разстреляни. Накратко, човеколюбивите противници на правото на аборт са готови да убият поне трима за всяка прекъсната бременност (жената, лицето, извършило аборта, и политик, защитаващ правата на жените).
илюстрация: H. Gazan, 1939
Ще повторя – в резултат на всички тези промени животът на жените се изменя драстично. Те получават свободата да се реализират извън домакинството, да избират какво да правят, и да организират живота си по начин, който по-добре съответства на въжделенията им. Мъжете и животът им в същото време не се променят толкова много и жените трудно намират подходящи партньори. Не се променя и репродуктивната ни биология – търсейки партньор и професионална и друга реализация, жените се сблъскат с биологичния часовник.
Накъде оттук нататък?
Не, жените не са престанали да искат деца. Според едно изследване, което анализира резултатите от 168 анкети в 37 европейски страни в продължение на повече от три десетилетия, идеалът за две деца остава почти универсален[14]. В началото на XXI век, според това изследване, средният идеален брой деца е около 2.2, въпреки че периодните показатели за раждаемост стремително падат. Може да спорим за това как жените разбират понятията идеален и желан брой деца и как учените интерпретират отговорите им, но едно е ясно – мнозинството жени не са се отказали от майчинството, те просто искат повече контрол върху това кога, с кого и при какви условия стават майки.
В този си стремеж те се сблъскват с множество пречки, за две от които вече стана дума – намирането на точния партньор и биологичния часовник. Ако ние, мъжете, си дадем по-добра сметка за това колко се е променил светът и се опитаме да разберем по-добре жените до нас, първото ограничение може да отпадне. Що се касае до биологичния часовник, по-ранното намиране на партньор ще отслаби част от действието му, но той няма да изчезне като ограничение. Не можем да очакваме жените днес да се втурнат да раждат с навършване на 20 години[15].
Не можем да разчитаме и на естествения отбор, и еволюционното предимство, което имат сега жените, способни да зачеват и раждат до по-късна възраст. За подобни еволюционни промени са необходими хилядолетия. Това, на което можем да разчитаме, е асистираната репродукция. Нейното по-нататъшно развитие ще помогне на много жени и двойки да станат родители. Междувременно трябва да си даваме сметка, че асистираната репродукция като технически възможности, достъпност, и етична и правна уредба все още е много далеч от това, което трябва да бъде за да стане значим социален и демографски фактор.
Въпреки значителните успехи в ин витро оплождането (IVF) и криосъхранението на яйчникова тъкан и ембриони, асистираната репродукция все още се възприема от мнозина като крайно средство, до което се прибягва твърде късно. В съвременните общества тя трябва да бъде достъпна и ефективна част от стандартната здравна грижа.
От техническа гледна точка едно от направленията за бъдещ напредък е преодоляване на това, което някои наричат „половата асиметрия“ в асистираната репродукция. Настоящите технологии поставят основното физическо и медицинско натоварване върху жените, дори когато се касае за мъжки инфертилитет. Пробив в това отношение би било създаването на функциониращи сперматозоиди от ембрионални или индуцирани плурипотентни стволови клетки.
Друго ключово направление е развитието на ектогенезата (извънтелесното развитие на плода). Преди повече от 20 години известният френски медик, биолог и философ Анри Атлан (Henri Atlan) предвижда възможността за пълна ектогенеза в рамките на 50 до 100 години[16]. Според него в момента, в който тази технология се появи, ще е трудно да се ограничи използването ѝ.
Подобно развитие изисква своевременно изграждане на адекватна етична и правна рамка. То поставя с нова сила въпросите за репродуктивните права, включително избора кога и колко деца да имаме, както и за трансформацията на традиционните представи за родителство и родство.
Ектогенезата ще разграничи още по-ясно генетичното, гестационното и социалното родителство, а последиците от подобна промяна ще са изключително дълбоки.
Възможността за генно редактиране в асистираната репродукция ще позволи на човечеството да изкорени редица тежки заболявания. Същевременно тя възражда призрака на евгениката, повдигайки сложни биоетични въпроси за това кои човешки
качества са желани и кои – не. Социалните последствия и тук ще са много дълбоки.
Обществата трябва да са готови да се адаптират към всички тези нови реалности, за да вървят напред и просперират. [17]
Николай Ботев е работил в Университета за национално и световно стопанство; в икономическата Комисия на ООН за Европа (UNECE), включително като ръководител проект; и във Фонда на ООН за населението (UNFPA), включително като директор на офиса за Централна Азия.
До нахлуването в Украйна е част от Digital Professors на Висшата школа по икономика в Москва. Чел е лекции и в редица други университети, включително Женевският университет. Притежава докторска степен (PhD) по демография от Пенсилванския университет.
Публикувал е в най-престижните научни списания в областта на демографията и социалните науки (Population and Development Review, American Sociological Review и др.). През 2020 г. Springer издава студията му The Sexuality-Reproduction Nexus and the Three Demographic Transitions.
Интервюиран е или цитиран по демографски въпроси от Financial Times, New York Times, ORF Ö1 и др. Той е един от експертите, участвали в подготовката на доклада за състоянието на световното население (State of the World Population 2023), публикуван от Фонда на ООН за населението.
0 Коментара