„Хобито ви е да готвите?”, попита Тина от агенцията за детегледачи и детегледачки, преглеждайки въпросника, който бях попълнил преди интервюто.

„Не, не – казах, – това е една от професиите ми, обичам да готвя. А кое е вашето любимо ястие?”, попитах любезно.

„Аз не мога да готвя”, каза Т.

„Всеки може да готви, всеки може да се научи да готви – казах. – Имах една състудентка, която в най-гладните времена в Унгария, от три месеца не бяхме получавали стипендия, беше сготвила такъв ориз с домати, че когато го видях в кухнята на общежитието, въпреки че ми къркореха червата, бързо-бързо се изнизах, отказвайки поканата за вечеря, твърдейки, че току-що съм се наплюскал с колбасите на приятеля ми унгарец, живеещ на горния етаж. Впоследствие, когато се ожени и й ходих на гости, беше сготвила такава дроб-сарма, че да си оближеш пръстите. Разказах й за злополучния ориз с домати, посмяхме се, когато попитах как така е успяла да се научи, каза, че чела готварска книга, спазвала указанията и така.”

„Мога да правя само крем-карамел”, каза Т.

„Без шупли?”, попитах.

„Да, мама ми подари една готварска книга и по нея и само това става, когато приятелите ни идват на гости, се шегуват: „И кой пак не ни е готвил?”

„А по коя готварска книга?”

„Една с избрани рецепти, бяла, с чушка и домат отпред.”

Не потърсих тази готварска книга, но потърсих в интернет рецептата на крем-карамела. Винаги като превеждам менюто на унгарци, се налага да обяснявам: прави се от прясно мляко, яйца и захар, които се разбъркват и се пече на водна баня. В казармата го правихме не в купички, а в огромни тави и го режехме на порции – в тава по около 50. Ето и рецептата: според форума на „Часът на мама”, където Я. беше питала как се прави, защото майка й го правела навремето, а вече тя самата трябвало до се справи. На един литър мляко според съветничките в сайта се слагат от 6 до 10 яйца, захар от една чаена чаша през 12 лъжици до 400 грама, двете ванилии са постоянни, както и карамелизираната захар на дъното на купичката. Пече се на умерена фурна, внимава се водата да не заври, за да няма шупли. Макар някои да го обичаха и с шупли. И без карамелизирана захар.

В началото на септември си бях във Видин. Пиех виенско кафе с късметче в „Летен кът”, после ходех в интернет клуб на „Широка”, на обед ядях домати със сирене, следобед ходех да плувам в Дунава, понякога, преди или след интернета, се отбивах на пазара да хапна кебапче и кюфте. Веднъж, както си чаках поръчката, мина другарката Груева, която ми преподаваше в УПК по готварство (по време на зрелия социализъм всеки трябваше да завърши училище, усвоил професия, една приятелка е била операторка на биологична единица, което ще рече краварка), поздравих я, казах й, че съвсем не се е променила. Въобще не сте мръднала, биха казали сегашните й ученици, потвърди тя. Отривисто ме заразпитва къде съм, какво правя, къде работя, женен ли съм, сам ли съм. Попитах кое е любимото й ядене.

„О, нямам, да се готви е задължение”, каза тя. „

Яйца на микровълнова”, добави след това – От ниска височина се чукват две яйца в порцеланова или пластмасова чиния, изпичат се на 100 градуса, за време едно към гьотере в зависимост от желанието на ядящия – дали белтъкът да е коагулирал или рохък. Накрая се овкусява. На всеки два часа бих си правила”, каза. „А в събота ще готвя мусака от тиквички с ориз. Прави се светла зеленчукова запръжка, разрежда се с гореща вода, тиквичките, нарязани на кубчета, се добавят и се задушават до омекване, прибавя се предварително запърженият ориз, разбърква се, задушава се, след това се запича, накрая се залива с бешамелов сос или яйчно-млечен сос и се запича. Подправя се със сол, копър, магданоз или чубрица. Може да се добавят малко домати – за оцветяване, по технология – не. На 1 кг тиквички – 1 чаша ориз.”

Уговорихме се, като си ходя пак във Видин, да ида в час по практика и да показвам унгарската яхния от тиквички. Донесоха кебапчето и кюфтето с гарнитурата от домати. Другарката Груева стана да си тръгва, почти през рамо попита:

„А каква е разликата между кебапчето и кюфтето?”

„В едното има ким, а в другото няма – измънках, – както и червен лук.”

„Не ким, а кимион – поправи ме, – ким се слага на сладкишите.”

„В кое?”

„В кюфтето.”

Тя си тръгна, а аз изядох не само тази порция, но и още една, този път с гарнитура от лютеница: пюре с лук.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара