Тя е изящна, одухотворена, красива като кинозвезда, но и много задълбочена, страстно отдадена на нелекия път на артиста и музиката. Още на две годинки прегръща любимата цигулка, на четири започва да свири, а скоро след това и да печели конкурс след конкурс, като лауреатските й призове от национални и международни цигулкови състезания вече са над 50 – петдесет!
Зорница Иларионова завършва с отличие НМУ в София в класа по цигулка на своята майка Благородна Танева, продължава образованието си в Кралската академия за музика „Кралица София“ в Мадрид, както и в класа по цигулка на проф. Марио Хосен в НБУ, специализира при именития проф. Захар Брон. Още докато учи, започва активно да концертира у нас, в Испания, Швейцария, Австрия, Франция, Германия, Турция. През изминалата объркана 2020 Зорница спечели приза на публиката „Музикант на годината 2019”, при това в две категории – „Активна творческа дейност“ и „Ансамбъл на годината“ – в дуо с пианистката Мартина Табакова, и така влезе в историята на класацията като първия музикант с две отличия в една година. И докато светът беше в изолация и под карантина, тя грабна и първите награди от Международния конкурс за млади изпълнители в Москва и на Международния конкурс „Леополд Белан“ в Париж, а през ноември – голямата награда от Международния конкурс за млади изпълнители “Охрид”. В началото на февруари долетя радостна новина, че печели и престижния конкурс „Rudolf Bashai“ в Санкт Петербург.
Младата цигуларка участва и в турнето на джаз емблемата Васил Петров, издаде и първия си самостоятелен солов албум, а неотдавна изигра и първата си роля в киното.
Зори, с майка като Благородна Танева – една от най-добрите преподавателки по цигулка у нас, ти изобщо имаше ли друг избор освен да се посветиш на този инструмент? Далеч не всяко момиченце на две годинки иска да го снимат с цигулка в ръце…
Предполагам, че е имало и други възможности пред мен. Като малка много обичах да рисувам, ходех на уроци, имах много добър педагог в Плевен – г-жа Мая Ананиева. Дори спечелих и няколко награди като художничка. Също безкрайно харесвам художествената гимнастика, но за съжаление в Плевен нямах възможност да се развивам в тази област на високо професионално ниво. Истината обаче е, че сама усетих много силно привличане към цигулката. Харесваше ми и си спомням, че буквално изнудвах майка ми да ми дава уроци и да ми показва различни упражнения. Желанието да бъда цигуларка беше изцяло мое.
Имаше ли трудности и разочарования по пътя ти в началото и как ги преодоляваше? Едва ли всичко е лесно и розово – навярно си имала моменти на колебание, какво те е мотивирало да продължиш?
Разбира се, имаше и продължава да има много трудности. Това е естествена част от пътя на всеки музикант. Преминавала съм през изключително тежки и критични моменти, в които много сериозно съм се замисляла дали наистина да бъда цигуларка е мое призвание. Особено след неуспешен конкурс, когато твърде рано съм отпадала от състезанието или в други случаи, когато дори не са ме допускали до участие. Плакала съм много, тогава до мен са били семейството ми и няколко близки приятели. Но както казват хората – всяко чудо е за три дни. Минава известно време и започваш да гледаш към следващата възможност, към новата цел. Да обичаш музиката, да гориш в това, което правиш, да искаш да даваш на хората част от себе си всеки път, когато излизаш да свириш – това за мен е истински мотивиращ фактор, който винаги ме е вдигал на крака. И да продължавам да искам да разбера какво следва по-нататък.
Вредни ли са големите очаквания по време на израстването на младия музикант? Какво е нужно, освен талант, разбира се, за траен успех на сцената и музикална кариера.
Мисля, че е много важно едно дете да се развива спокойно, без излишен натиск. Много съм благодарна на родителите ми, че ме оставиха да изживея своето детство по най-истинския и красив начин. Играех до късно вечер с другите деца на улицата, бяхме голяма и щура компания. С повечето от тях сме приятели и до днес. Тези най-ранни моменти остават много ценни и важни за формирането ни като личности. Майка ми никога не допусна твърде рано върху мен да има много големи очаквания и амбиции. Много е взискателна, но ме остави да се развивам свободно и постепенно. Каквито и успехи да съм имала, когато се върнем обратно в работния процес, знаех, че има още много път да извървя и забравях какво съм постигнала, защото най-несигурното и преходно нещо всъщност е временният успех. Това е както при алпинистите, които са покорили един връх и знаят, че идва следващ, а там вече нищо не е гарантирано и започваш от нулата… Сега ми прави впечатление, че някои от родителите на талантливи децата са много нетърпеливи, нямат нужното доверие в педагозите. Много често те взимат решенията относно пътя на децата си вместо преподавателя, което, според мен, има риск повече да навреди, отколкото да помогне в тяхното развитие… А в България имаме изключителни педагози, големи личности, ценни хора, много можещи и знаещи, които са създали цяла плеяда забележителни музиканти! Такива хора са голямо богатство за нацията ни и на тях трябва да им бъде разрешавано да преподават, докато те самите имат силите, желанието и енергията за това!
Коя е най-значимата за теб, за собственото ти израстване конкурсна победа сред тези 50?
Много ми е трудно да отлича само една, тъй като вярвам, че всички те и най-вече изминатият път до всяка една от тях и всичко, с което се сблъскваш по него, са ценното нещо. В известна степен дори смятам, че истински съществената промяна и трансформация се случва не толкова след успешен конкурс, колкото след такъв, в който не си успял да победиш. Тогава започваш да мислиш повече, да анализираш къде точно си сгрешил, защо си допуснал грешките, започваш да търсиш начини да ги отстраняваш, да работиш над тях и в някакъв момент след упорит труд се случва промяната. Вероятно ще ви се стори странно, но не съм привърженичка на конкурсите, те са необходими от гледна точка на това да развият определени качества.
Това не ме изненадва. „Конкурсите са необходимо зло”, както казва големият български пианист Людмил Ангелов. Но ти си истински състезател! Въпреки това – притесняваш ли се преди концерт? Наистина ли помагат и стените, публиката, у дома?
Разбира се, че изпитвам вълнение всеки път преди да свиря. Това е нещо напълно естествено и не бива да се страхуваме от него. Напротив, според мен помага, когато го приемем и се учим да го контролираме. Изпитвайки го, преживявайки го, ние вече преминаваме в едно много по-различно състояние на съвсем друго енергийно ниво, което ни прави способни да даваме много повече от този заряд и на публиката. Отговорността е голяма, независимо къде свириш, пред родната публика е винаги най-трудно, но и много приятно. Обичам безкрайно българската публика. Свиря с голям респект пред нея. Вкъщи стените може да помагат, но винаги трябва да бъдеш много готов!
Зная, че поддържаш много сърдечни отношения с други млади даровити цигулари и музиканти, не пестиш никога похвалите си към тях. Въпреки че голямата конкуренция сред солиращите музиканти – както у нас, така и по световните сцени, е неизменен факт.
Действително имаме прекрасни млади и стойностни музиканти, които се развиват много успешно! Имам възможност да бъда свидетел на развитието на някои от тях. Когато мога да помогна – винаги съм насреща. Нищо във Вселената не функционира само̀. Когато сме заедно – имаме много по-голям шанс за успех. Считам за необходимо всичко онова, което съм получила и ми е било дадено на мен в израстването ми като музикант от моите преподаватели, да го предам на следващите, които идват, след това те нека направят същото за техните ученици и по този начин заедно ще успяваме да съхраняваме традициите си.
Докато повечето хора си бяха вкъщи, ти имаше наситена с музикални събития 2020 г. Много и важни награди от престижни конкурси спечели, а как успя насред записите за тях (заради пандемията конкурсите бяха онлайн) да подготвиш и издадеш и първия си солов албум?
О, да, щастлива съм, че през различната и доста трудна 2020 г. излезе и новият компактдист “Полет чрез музиката”. Имах до себе си фантастичен екип. Изключително много благодаря на Евгени Димитров – Маестрото, чиято беше и идеята да запишем този албум. Случи се, след като спечелих конкурса “Йохан Себастиан Бах” в Япония. На записите си партнирам с великолепните пианисти Мария-Елена Средева и Любен Илиев. Много благодаря и на Павел Стефанов, който беше звукорежисьор, както и на фотографа Йордан Петков, и на Йордан Лазов, който изготви дизайна на албума. От лятото на 2020 г. е наличен във всички онлайн платформи.
Какво емоционално и професионално предизвикателство ти донесе участието в турнето на много обичания джаз певец Васил Петров? Как ви посрещна зажаднялата за срещи на живо с музиката публика?
Турнето “SymphonyWay” с Васил Петров и Симфониета Враца беше едно от най-вълнуващите и незабравими неща, които са ми се случвали някога. Научих много от тези концерти, беше изключителен опит за мен. Преминахме през много градове в България, публиката навсякъде беше невероятно топла и сърдечна. Свирихме на открити сцени, на стадиони, но и в концертни зали. Завършихме с голям концерт в зала “България”. Благодаря на Васил Петров, както и на диригента Христо Павлов за поканата да бъда част от това събитие! Радвам се, че през юни тази година отново ни предстоят концерти, които вече очаквам с голямо нетърпение!
Дано, дано всичко се случва вече по план тази година… Пандемията, времето на самоизолация, на дистанциране от живото общуване какви нови уроци и възможности ти даде?
Преживяваме все още тежки месеци, световната пандемия постави цялото човечество пред огромно изпитание. За съжаление и много хора загубихме. Лично за мен това беше един момент, в който разбрах, че кръгът ми от интереси се е разширил в голяма степен. Разбрах, че съществуват много неща, които са ми безкрайно любопитни и за които никога не ми оставаше време в “нормалния живот”. Повечето са свързани с изкуството. Много обичам цигулката, но вече усещам необходимост да се развивам и в други области, различни от свиренето, които вярвам, че след това биха помогнали още повече и на израстването ми като музикант.
Например, че все повече те тегли и намираш време да пишеш свои кратки белетристични опити? А съвсем наскоро вкуси и от сладостта на Седмото изкуство като артист в кинопродукция.
Харесва ми да пиша, но не го правя често, а само когато почувствам, че искам да изразя нещо по един малко по-особен начин, което на този етап си остава само за мен. Предполагам, че това е дарба, която идва от чичо ми – артиста, драматург и поет Илко Иларионов. Безкрайно талантлив човек! Вероятно от там съм наследила и интереса към киното. Много голяма моя мечта! Силно се надявам и ми се иска да имам възможност да се развивам по-сериозно в тази насока! На 15-годишна възраст изиграх главна роля в детската тв новела “Серенада”. Преди няколко дни получих покана и изиграх своята втора роля в киното. Партнирах си с големите български актьори Елена Петрова и Любомир Ковачев. Безкрайно благодаря на Елена Петрова, която е и режисьор на този късометражен филм, за поканата. Преживяването беше наистина невероятно! Снимахме цял ден, а изобщо не се почувствах изморена след това, дири напротив! Тръгнах си щастлива и заредена с много енергия и нови сили!
Млада, красива, талантлива, канена от много диригенти и все по-активно концертираща, вече с втора роля в киното… Какво виждаш пред теб и към какво се устремяват мечтите ти?
Силно се надявам да продължавам да се развивам! Ценното и същественото на всичко, с което се занимаваме и правим, и на всичко, което ни се случва е, че ни извежда до едно по-голямо личностно развитие. Най-напред искам да благодаря за това, което вече ми се случва! На семейството ми, на моите преподаватели, на прекрасните приятели, които имам до себе си! Надявам се, че през тази година положителите, красивите, вдъхновяващите събития ще бъдат много повече! Пожелавам го от сърце и на вас и на вашите читатели!
А не ти ли се струва много подходяща 2021 година и като време за любов, Зори, за окриляваща и вдъхновяваща любов?
Кога да дойде любовта – оставям да реши съдбата, а моето сърце е отворено за среща с правилния човек.-:)
0 Коментара