Снежана Димитрова е експерт в областта на публичната администрация и управлението на човешките ресурси с дългогодишен професионален опит. Доктор по администрация и управление, има специализации в областта на държавното управление и стратегическото планиране във Франция, Италия, Австрия, Дания и Германия. Кариерата й в държавната администрация започва от общината в Костенец, преминава през Софийска област и Министерския съвет. От 1997 г. до 2009 г. заема ръководни позиции в администрацията на МС . В момента се занимава с частен бизнес в областта на човешките ресурси и управлението на проекти. Преподава в Института по публична администрация, ЮЗУ „Неофит Рилски”, ТУ- София и ЕПУ- Перник. Член е на политическия съвет на новосъздадената партия „Нова алтернатива“.

 

Г-жо Димитрова, вие имате голям опит във висшата администрация, работили сте с четири правителства, сега имате успешен частен бизнес, преподавате на студенти. Какво мислите за решението на Европейската комисия за 40% участие на жени в управителните бордове на компаниите до 2020 година?

В България често се коментира, че жените не са дискриминирани, че има много жени, които са заели високи управленски позиции. Но все още битува някаква нагласа, че един мъж би бил по-приспособим и по-подходящ за управленска позиция. Трябва да се даде по-голям шанс на жените и напълно подкрепям позицията на ЕК. Това е добро решение и смятам, че трябва да се разшири и в други сфери.

В политиката ли?

Жените в политиката в България по-трудно се реализират. В Народното събрание от общо 240 депутати 184 са мъже и само 56 са жени. Още по-лошо е положението в Министерския съвет, имаме 4 жени и 13 мъже министри.

В бизнеса има едно правило, и то е успехът – доброто позициониране на пазара, доверието на клиентите, резултатите, имиджа. В този контекст жените, които добре се справят, имат шанс да влязат в управителните тела и мениджмънта на компаниите. В политиката обаче няма предварително публично състезание за включване в листите за избори, което да показва качествата на кандидатите. Ако имаше, жените със сигурност щяха да покажат, че могат да се справят добре с управлението и на държавата. Жените сме добри стопанки, това е в природата ни, и бихме се грижили по-добре за тези, които имат нужда. По-емоционални сме, имаме отношение към проблемите, а е доказано психологически, че когато един мениджър влага емоция в работата си, той може наистина да разбере проблема – не да се опитва директно да го реши, а да го разбере и тогава да го реши. А у жените тази способност е вродена.

Как смятате, че е удачно да се разшири участието на жените в политиката – чрез уредена със закон задължителна квота в листите или по някакъв друг начин?

В много държави има квоти на ниво политически партии. Всъщност въпросът опира до зрелостта на политическите партии. Изключително важно е конкурсното начало при определянето на листите, както и процентното съотношение на половете в тях. В нашия закон за защита от дискриминация съществува изискването за 40%-но представителство на по-слабо представения пол, но той не се спазва ефективно. В политиката, а и в другите сфери, равното участие на жените и мъжете би ни дало възможност наистина да имаме по-голямо богатство на решенията. И това пак стъпва на чисто психологическите особености на двата пола. Като цяло мъжете решават прагматично нещата, за тях не е важен пътят, а резултатът. При жената е важен пътят, тя отдава много по-голямо значение на начина, по който ще стигне до едно решение, колко човека ще срещне по пътя на решението, колко разговори ще има, колко съдби ще бъдат засегнати, как ще изглежда в очите на другите и всякакви други подробности, които за мъжете често са излишни. И жената ще стигне до решението на проблема, като по пътя ще е разбрала много неща. Нужно е да търсим този баланс.

Тази тема не бива да се слага на плоскостта на феминизацията, тя е важна за бъдещето на България и аз мисля, че политиците и политическите партии трябва да покажат отношение и да направят всичко възможно на предстоящите избори да дадат шанс на жени, които имат професионалните качества и уменията да виждат бъдещето и да знаят как да стигат до там, защото най-големият проблем и на бизнеса, и на политиката, е липсата на лидери.

 

 

Липсват ли ни?

Да, определено. И проблемът не е само в България. Наскоро бившият еврокомисар Жак Делор критикуваше липсата на лидери, които могат да видят бъдещето и да поведат Европа към него. А в България това важи с още по-голяма сила. В момента наблюдаваме лидерство, но то е силово. Имаме премиер, който иска да бъде навсякъде, да влияе във всичко и еднолично да решава, но то е различно от това да видиш бъдещето и да задвижиш колелата, така че да поведеш хората към него. Исак Нютон, смятан от мнозина за най-великия и най-влиятелен учен-новатор, живял някога, е казал: „Ако виждах по-далеч от другите, то е, защото стоях на раменете на гиганти”. В нашата реалност всеки политик, домогнал се до властта, си мисли, че от него започва „новото летоброене“ и отрича всичко, постигнато преди него. Когато един лидер смята, че може всичко да свърши сам, резултатите са краткосрочни, умората настъпва бързо и докато е зает да контролира всичко, не може да види какво се случва напред. Нужно ни е визионерство, идеи за истински растеж, съобразени с условията, които могат да бъдат прогнозирани в бъдещето. Има глобални проблеми, световни тенденции, финансово-икономическа криза, резултатите от които са налице и при нас. Ролята на лидерството в политиката е да отчита това в аванс, да минимализира негативните ефекти и да предотвратява пагубните тенденции. Истинският, сериозен лидер и политик се проявява именно при такива обстоятелства.

Образованието е важен аспект от това. Вие сте преподавател в три университета. Как виждате нещата там?

Нашето образование не е обвързано с реалността – на всички нива. Като започнем от началното и свършим с университета. Целта ни трябва да бъдат реализирани успешно в живота си млади хора и да направим програмите така, че да подготвим децата да умеят да живеят добре, да се адаптират, да се реализират в динамичния свят.

В работата си като специалист по човешки ресурси, най-вече за IT сектора, намирате ли младежи, които току-що излизат от университетите, които да отговарят на изискванията на работодателите?

Да, разбира се. Но това са тези деца, които сами, допълнително, са развивали своите умения и способности с идеята и желанието да се реализират. Всеки човек има талант и това е призванието на образованието – да открие таланта на всяко дете и да му даде възможност да го развие, така че то да стане утре успешен човек. Не може непрекъснато да възпитаваме децата си в гонене на оценки, резултат, свързан с число, не с реални възможности. Млади хора, които са разбрали, че перспективата пред тях не е просто дипломата, а дипломата, подплатена с умението да правиш определени неща, и които са се квалифицирали допълнително, те са успешните. Друг дефицит на образованието ни в университетите е липсата на реални практики, на реален стаж на терен. Аз преподавам публична администрация. Студентите, които завършват, не могат директно да се приспособят в административната среда. Те идват с познание, което е теоретично, а после им трябва много време, за да се адаптират в практиката. Затова връзката между стажовете и обучението е много важна. На Запад има много добри програми, които стимулират студентите да учат и работят едновременно. И тук студентите работят, но обикновено нещо различно и не идват на лекции по тази причина. А ние все им влизаме в положението. Но това е много погрешно, защото те не са добри нито в ученето, нито в работата си.

Какво ви подтикна да се занимавате с политика? Защо една успяла жена влиза в политиката?

Твърде дълго време отдадох на администрацията, без някога да съм имала политически ангажименти. Наблюдавала съм как се взимат политически решения, какви са водещите аргументи, как се спазаряват определени отстъпки, компромиси… вътрешно съм се бунтувала понякога, но един държавен служител няма как да изразява мнението си. Неговата работа е да защити политическите програми и да се опита да ги реализира, защото лоялността на държавната служба е свързана с хората – те избират политиците.

Важно е в политиката да попадат хора, които имат административен и управленски опит, а в последните години политици стават случайно попаднали хора, защитници на икономически интереси.

Да реша да се занимавам с политика е естествено развитие на нещата. Когато един политик е преминал през администрацията, вероятността да създава по-добри неща е много по-голяма. В Европа е практика един политик да преминава първо през чиракуването. Аз съм френски възпитаник, завършила съм Висшата административна школа, която подготвя всички политици във Франция. И там няма изненади в мениджмънта на публичния сектор. Крайно време е и у нас да виждаме държавното управление като професия.

А и за да има повече жени в политиката…

В България политик не е дума, заредена с много положителен смисъл.

Да, заслужено. Защото политиците не оправдаха очакванията и надеждите на хората за по-добър живот. Освен това много политици не разбират, че играят и образователна роля. От тяхното поведение, говорене, маниер, хората, които ги приемат за авторитети, особено младите хора, поемат модел на поведение. И политиците трябва да си дават сметка, че жаргонът, демонстрацията на сила, агресията, преминаването на границите на добрия тон и поведение са много лоши за емоционалното състояние на нацията, за поколението, което расте.

Ролята на държавата и политиците, които я управляват, е да освободят енергията на хората, творческия им потенциал, съзиданието и креативността. Държавата и нейните граждани, бизнесът, трябва да са поставени на равна основа – санкции да понася този, който е нарушил правилата. Когато това стане, ще постигнем този баланс на справедливост, равнопоставеност и усещането, че държавата е коректна към всички.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара