Има градове, в които човек не бива да се ражда. И езици, които не трябва да са родни. Твои ли са – край! – отлита и чарът, и романтиката! Родиш ли се в Париж, веднага ти зачисляват трафика, мръсотията и столичните данъци. Писне ли ти на шапката пък, трябва да псуваш на красивия френски. Твоето гадже е французин? Добре, но и гаджетата на всички наоколо са такива. И не теб рисуват художниците на Монмартър. Изобщо цялата романтика на парижките кафенета остава за другите, а ето ти на теб ежедневие.
Получаваш действителност в особено големи размери. Voilà!
Това е моят зимен разказ за едно лято в Париж. Разказ за любов и за действителност – 37 години след като Ромен Гари избяга от тях. Просто ей така – в един най-последен момент на 2 декември 1980 година, след един изстрел, той си тръгна завинаги от своя парижки апартамент на Рю дьо Бак, номер 108.
„Въздухът мирише на завеси и на неопределима миризма на кокетка, на червило, на пудра. Миризмата на онази дърта курва, действителността. Ако трябваше той да се занимава с избора на актьорите, на действителността би дал лицето на дърта сифилистичка, чертите на която никакъв грим никога не успя да прикрие. Твърди, жестоки, безпощадни.“
Но и ние се справяме както можем със старата мръсница – купуваме самолетни билети, за да се извисяваме над нещата и да се крием в други градове и държави, които по нищо не приличат на дом. Където и да е – само да няма постоянен адрес.
Така едно лято отидох на гости във френската част на Швейцария. Женева – шоколади, банки и часовници в такива количества, ще речеш, че швейцарците по цял ден си теглят пари от банките, за да си купят малко време и нещо сладко.
Леля ми живее там. И за рождения ден реши да ми подари няколко дни в Париж. Хващаме влака стрела и след няколко часа и неуловим брой пейзажи през прозореца се озоваваме на гара „Сен Лазар“. Не съм за първи път в Париж – имам една Коледа тук. Но сега е август, слънце и рожден ден. И това, което искам този път, е да отида на Рю дьо Бак, 108 и нищо по-малко.
Знам, че Ромен Гари няма да отвори и да направи кафе.
Знам, но има някаква измамна представа за близост с хората, когато ходиш на местата, които са обитавали те. Там Гари е живял с адрес. Там се е хранил, спал е, обичал е някоя жена, любил е друга, имал е куче, говорил е френски, писал е невъобразимо, живял е и е умрял пак там. Искам, искам да видя това място! За какво ми е Айфелова кула? Нея я имат всички. Аз искам частен адрес!
Отиваме. Улица като улица в един чуден район на Париж. Сградата под номер 108, която стои там от незнайни години, е от онези, които поглеждаш и вместо архитектура, виждаш достолепие. Малка табела издава, че тук е живял Ромен Гари. Снимам сградата, леля ми снима мен под табелата. Така добре ли е, този ракурс как ти се струва? Струва ми се като ракурса на живота ми. В крайна сметка, човек живее, а над главата му тегне една табела, която всеки момент може да даде някое правилно указание, преди да те смаже.
Влизаме във входа. Музей от тази човешка трагедия не са направили тук. Не съм и очаквала. Просто исках този свидетел на битието му да ми създаде илюзорна близост с Ромен Гари. Вътре, като във всяка уважаваща себе си парижка жилищна сграда, има портиерка. Мадам Бертан се помещава в малко партерно апартаментче, с изглед навън и прозорче за граждани вътре. Отиваме при нея и разменяме любезно своите „бонжур“. За по-сигурно залагам на френския на леля ми. Тя обяснява на дамата целта на нашето посещение – така и така, моята племенница обича Ромен Гари, така и така – дошла е от България и прочее. С всяка дума виждам как строгата бръчка между очите на мадам Бертран се задълбочава така, сякаш ей сега ще пробие челото й. А от толкова присвиване очите й направо напускат лицето. Мадам Бертран слуша и кима. Кима и слуша. Трябва да отбележа, че френската дама изглежда точно като Амели Пулен, но след десетилетия сблъсък с живота. А ако може да се вярва на френските романи, в които има портиерки в малки апартаментчета, те са си такива от началото до края на своя жизнен път. Което плахо ме навежда на мисълта, че тази достолепна дама е работила и била тук по времето на Гари! Направо невероятно!
Сърцето ми се разхлопва, краката ми треперят.
Имам усещане за невъобразима победа. Ей сега тази жена ще ни разкаже нещо извънредно. Може, но не! Виждам как, докато леля ми обяснява присъствието ни, на това препатило френско чело се образува допълнителна строга бръчка. А това е много дори за 85-годишна жена, казвам си.
Мадам Бертран ме оглежда с поглед, който уверява, че нищо по-лошо не е виждала днес. А може би и цял живот. След това ми задава въпрос, който някак разбирам с моя крив френски: „Вие… Вие – казва, – харесвате Ромен Гари?“ „Ме уиии! – започвам развълнувано да обяснявам. – Не просто го харесвам, аз го обичам, дори обожавам повече от всеки друг на този свят! Аз имам всичките му книги, аз заради него уча френски, аз дори ще се оженя за него, като умра! Сигурна съм! Аз…“ Но нямаше повече „аз“. Мадам Бертран мрачно прекъсва излиянието ми: „Объркали сте се нещо, дами, тук не е живял никакъв Ромен Гари! Няма такъв писател на адреса. И никога не е имало! И апартамент няма дори! Няма нищичко! Вървете си!“. Врътна се и край. Последва едно тряс, което на всички езици звучи като окончателност.
Пауза. И пак пауза. Това не може да е вярно! На цялата информация в интернет и в книгите, на всичката му табела, на всичките ми надежди и блянове, навръх рождения ми ден, усещам как върху ми се стовари една велика чутовна лъжа! Лъжа. Исках да й кажа на тази клета французойка, че не й отива на годините да лъже, исках да й викна: „Ей, лелче, не може така да лъжеш хората и да им опропастяваш надеждите, че и празниците!“.
Портиерката, която е виждала толкова пъти моя Ромен Гари, е една обикновена лъжкиня. Отчаяна възрастна дама, която умира от ревност сега. Обичаш го и още ревнуваш, нали, лъжливо френско лелче! Ах, как само ревнуваш, дърт козел на всички козли! И ти заслужаваш една действителност, сурова като младо яйце, да се стовари върху ти!
Апартамента не видях. Тръгнах си с увесен нос. Леля ми вика, нищо, другия път. Ама какъв друг път, бе? Другия път тази жена ще портиерства и ще лъже на Пер Лашез навярно. А новата кой знае…
Излизаме навън и купуваме кафе от магазинчето до входа. Решавам все пак да питаме продавача там дали знае, че това е сградата, в която Ромен Гари така и така… И той с целия си чар и обаяние се захилва и бодро казва: „Ама, разбира се! Не видяхте ли табелата? Освен това портиерката там, госпожа Бертран, е от времето на писателя. Тя може да ви каже повече“. Е, може, ама не ни каза! И как ще ни каже, мисля си… Ревността, както и любовта, не си отиват след смъртта, знам си. Знам, защото и аз изревнувах малко и завидях на нейното минало. Макар че кой да ти каже в този живот кое е действително и кое не…
Тук не разказах кой е Ромен Гари. Не казах, че е бил един висок, красив и синеок мъж – пилот, кавалер на Ордена на Почетния легион,
литературен мистификатор, режисьор, истински рицар!
И още много, много и още повече дори е бил. Не казах, че той е един безмерен талант, роден във Вилнюс, който казва за себе си, че няма капчица френска кръв, но Франция тече във вените му. Не споменах, че той е човекът, който с думите си може да те накара да плачеш през смях. Не казах всичко това и дори повече, защото продължа ли, трябва да намеся душата, а това е опасно.
Затова разказах една история за любов. В нея действителността, тази дърта мръсница, среща две жени в Париж. Изправени една срещу друга, те се ревнуват пред дома на любимия мъж. Между тях стоят 50 години разлика и още толкова галактики. И всичко се случва повече от трийсет години след смъртта на този мъж.
„Всъщност точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбират нищо от любов.“ – РОМЕН ГАРИ
Цитатите са от романа „Лиричните клоуни“, 2014 г., издателство „Леге Артис“. Превод: Зорница Китинска
0 Коментара