Танцът е рицарската посветеност на нейния живот, а езикът на тялото – инструментът на творческото й себеизразяване. Мила Искренова е автор на десетки балетни постановки в сферата на модерния танцов театър, хореографските й решения се отличават с оригиналност и наелектризиращ (до буквално усещане по кожата) философско-естетически смисъл. Защото във всичко, до което се докосне, тя влага от своята духовна изтънченост и финес, от присъщата й свръхчувствителност към живота, от любопитството си към човешката природа и пиетет към безсмъртната душа.

3 (2)

„Възторг и крах на любовта”, „Тъй рече Заратустра”, „Дневникът на Дракула”, „Траектории на желанието” – такива, натежали от символи са заглавията – теми на  част от авторските хореографии, които Мила е поставила с талантливите млади хора от трупата на балет „Арабеск”. А нейните лични дневници – откровения, записвани (и рисувани!) в изящни тефтерчета през годините, се превърнаха в две книги с бързо изчерпан тираж – „Радостта на тялото” и „Вкусът на Твоето тяло”. Към  читателите вече е на път третата книга на Мила – „Анна и алената глутница”. Високата оценка на литературната критика обаче, не промени нейната самооценка и мисия на „визионер”, създаващ кинетични образи и картини. А според мен тя е многолика Вълшебница, летяща отвъд думите – там, където е танцът…

Мила в детството си

Бях много чувствителна, срамежлива и затворена. Не обичах да говоря и пред непознати мълчах. Послушно, кротко дете. Самостоятелно. Нищо особено. Само свръхчувствителност и впечатлителност, които ме караха често да бълнувам. Бях отличничка. После балетът ме научи на всичко, което съм сега.

Бащата

С баща ми имахме много силна духовна връзка, която продължава и сега, след като той си отиде от този свят. Винаги сме се разбирали без думи. Той е моят духовен водач. Винаги ме е подкрепял във всичко – неговата оценка беше първостепенно важна за мене…. Зная, че и сега ме подкрепя, от някакво друго ниво. Сигурна съм в това.

Човешкото тяло

Тялото за мене винаги е било изключително важно. Тялото ми е моят храм. В него се моля, страдам, влюбвам се, изпитвам удоволствие, мечтите ми преминават през него и то ги осъществява… Тялото ми е дадено еднократно. Винаги съм се опитвала да го развивам, да го подобрявам, грижела съм се за него. Обичам тялото си. И го харесвам.

Дух и танц

10974470_10153092692529696_2897777287936304261_o

Не мога да не цитирам Ницше: „Бог, който не танцува, е мъртъв Бог!”. Разбира се, цитирам го като  хореограф, а не като богослов.

Танцът е израз на свобода – има толкова красиви, патетични и аналитични дефиниции за „духовната същност на танца”. Аз бих казала от първо лице, че танцът с способен да изрази всяко душевно състояние и всяко движение на духа с невероятна точност.

Танцът е проекция на духа във физическа форма.

Учителите  

Всеки избира сам учителите си. Когато си готов, се появява  учител, който да продължи да те води, но трябва да имаш „очи да го видиш и уши да го чуеш”… Моите учители са се появявали винаги навреме, в най-точния момент. Благодарна съм на всички.

Изкуството – огледало

Всеки човек носи някаква суета, не намирам нищо лошо в това. При артиста суетата е задължителна – тя е част от професионализма и от желанието да бъдеш харесан. Но истината е, че започват да те харесват най-много, когато това вече не те интерсува и когато „оглеждайки  се” в изкуството, виждаш неща много по-големи и съвършени от себе си. Изкуството е безпощадно огледало – дори да можеш да „скриеш” нещо от съвременниците си, времето няма да ти го прости. То запазва само най-съвършените отражения.

DSC_8979

Модусът хореограф – писател …

О, това е много интересно и в настоящия момент ми става все по-интересно… Не мога да се самоанализирам, но ми се струва, че изразяването ми чрез думи ще се задълбочи… Не казвам „увеличи”, а „задълбочи”, защото се оказа, че през цялото време съм пишела – периодично, спорадично, но постоянно… Танцът е динамична, физическа, духовна практика. Докато писането е мисловна, статична и доста по-абстрактна дейност. С напредване на годините желанието да се „изразявам” става все по-лаконично и синтезирано. Не мога да предвиждам, но ето, че сега завършвам още една книга. Това е изненадващо за самата мен. Изглежда, се намирам в период на довършване на започнати преди години авантюри. Така се появиха първите две книги, а сега редактирам третата – „Анна и алената глутница”, която е основно написана през 1997-а в Италия.

Все повече разбирам, че думите могат да създадат друг вид мисловни връзки и линии на  комуникация – те са по-разбираеми и достъпни за по-широк кръг публика, защото изглеждат по-конкретни и директни. Докато танцът, особено „съвременният”, ражда сложни кодове и изисква много по-богата естетическа ерудиция.

Но не се въприемем като писател – мисля, че си оставам „визионер” – всичко при мене се ражда като образи и картини.

Крилете на любовта?

Хм, какъв въпрос само!…

„Крилете на желанието” на Вим Вендерс  е моят любим отговор на въпроса  „Любов”. Любовта е страшна сила, енергия, учител… Без нея светът е пустиня!

Жената в „мъжкия свят“

1 (2) (1)

Трябваше ми много време, за да осъзная, че светът, в който живея, е „мъжки” и, осъзнавайки го, не ме очарова. Никога не съм деляла хората на мъже и жени, освен ако категорично не ми го наложат. Има добри и зли хора, умни и глупави… Отношенията ми с мъжете винаги са били доста откровени и ясни. Избягвам да давам характеристики на „мъжете” – предпочитам да ги възприемам като деца с неразкрит потенциал. Това е шега.

Ужасявам се от насилието във всякаква форма, но „насилието срещу жени” ме отвращава особено силно, във всичките му форми. Познавам жени-жертви на най-перфидния му вид – „психологическото насилие”. Жени с разбито самочувствие, с пресирана психика, изкривени, потиснати, понякога буквално болни… Или жени, които са се превърнали в чудовища, за да оцелеят, отнасяйки мъжките „демони”. Ужасявам се от такива отношения и затова се включих в кампанията в защита на жените от насилие.

В нашето общество например има високо ниво на скрито насилие, което за съжаление се отправя към по-слабите – деца, възрастни хора и жени. Има много социално-исторически причини за тази натрупана агресия и трябва да се работи  за нейното култивиране.

Темата Дракула – определяш я като „История не за вампири, а история за човешкия вид“

Никога не ме беше интерсувала „вампирската тема”, преди да започна работа по „Дневникът на Дракула”. Много ми помогнаха текстовете на Милена Фучеджиева,

защото моето търсене беше не толкова към самия Дракула, а към нещата, които той олицетворява. Сега мога да кажа, че „Дракула” представя „тъмната страна в човешкото съзнание” със съдържащите се там страхове и нагони. Страх от смъртта, стремеж към безсмъртие и вечна любов и желание за сила и власт – това е, което Дракула ни разказва за самите нас. Не е приятно, но е част от нас, и моето желание беше да я „осветя”, защото знаем как светлината действа на вампирите.

DSC03710

Музиката

Музиката е най-прекрасното човешко творение. Не мога да си представя живота без нея. Тя ми дава всичко, което не мога да намеря в реалността. Когато хореографирам дадена музика, аз я виждам като архитектура. Това е много странно наблюдение, но аз не работя с партитура, а „визуализирам” музикалната форма и я превръщам в кинетични образи – това е моят метод.

Как се ражда спектакълът?

Лесно. Трудно.

Ражда се сам, но трябва да го „износиш” и да го изтръгнеш от себе си, като плът и кръв. Ужасно красива работа е Спектакълът – той е цял един новосъздаден свят.

Свободата

Свободата е много лично нещо. Няма такова нещо като „обществена свобода”, това е нонсенс, безсмислица. Или си свободен, или не си. Да си свободен, означава да имаш свой морал, свои стойности, свой вътрешен живот и свой свят. Ако ги нямаш, никой и нищо не е в състояние да те „освободи”. Ако ги нямаш, по-добре отиди да живееш в Китай. Свободата е и отговорност – към себе си и към света. Свободата също е и любов.

Вярата 

Вярата е като дишането–ако спреш да вярваш, умираш. Това е.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара