– Независимо дали вярваш в това или не, ние всички зависим от закона на кармата.
Това каза Татанджи, когато влезе в стаята ми рано сутринта, за да ме събуди.
– Ако спазваш правилата, закуската е готовa и е хубава. Ако не ги спазваш, пропускаш закуската – възкликна през смях.
Погледнах часовника: бях ужасно закъснял.
– Разбира се, Татанджи. Не съм чул звука на флейтата тази сутрин, извинявай.
Не каза нищо и като ме поздрави, излезе от стаята.
Животът в ашрама можеше да изглежда като рутина. Всеки ден приличаше на предишния, практиките също изглеждаха винаги сравнително еднакви, но не беше така. Те бяха всичко друго, но не и монотонни или повтарящи се: всеки ден беше ново откровение, което ми отваряше цяла вселена. Непрекъснато имаше нещо за учене, нещо за опознаване и най-вече прекрасните ежедневни срещи.
Едно чувство, което идваше от сърцето ми, погълна мислите ми. Мислех за Шанти. Тя пленяваше душата ми. Беше достатъчен само един поглед, една усмивка, за да не мога вече да се освободя от нея. Беше странно усещане, но
долавях повика ѝ.
Съществува ли дистанция, ако тя живее в сърцето ми и в ума ми? Със сигурност не, но аз усещах физическата ѝ липса. Знаех, че след малко ще я видя, и това ми помогна да се освободя от меланхолията.
Забелязах, че се разсейвам и отдалечавам от сутрешните си задължения, затова се измих набързо, за да започна упражненията и медитацията.
Мелодията на флейтата, на която междувременно Татанджи беше започнал отново да свири, се носеше из стаята. Музиката правеше атмосферата мистична и съпровождаше деликатно упражненията ми.
Не след дълго слязох в залата.
Шанти беше заедно с Татанджи. Закуската беше готова и стоеше наблизо. Тя ме поздрави с усмивка, отвърнах с намасте.
Веднага забелязах котките: наблюдаваха Татанджи в почтително, почти набожно мълчание, докато завършваше изпълнението си. Усмихнах се на себе си. Никоя от тях не мърдаше дори с лапа, бяха изцяло погълнати от музиката. Едно от животните се беше свило до купичките за храна, може би усещайки, че е по-добре да стои там, ако иска да яде първо.
Седнах да изслушам последните ноти, като се опитвах да бъда в настоящето и да внимавам възможно най-много. Исках да приложа на практика, стъпка по стъпка,
уроците от предишните дни.
Минаха няколко минути, след това мълчаливо започнахме закуската. Когато приключихме, помогнах на Шанти да разчисти.
Не мина много време и Татанджи ми направи знак с ръка да погледна няколко котки, свити в един ъгъл недалеч от нас.
– Забележи как котките прекарват съществуването си в тишина, ходейки сякаш по облаците, без да вдигат шум. Спокойствието е в природата им.
– Да, вярно е, приличат на крале, седнали на троновете си – отвърнах. – Притежават естествено предразположение към тишината.
– Точно така. Кажи ми, Крипала, кога беше последният път, в който си имал възможност да останеш в тишина със себе си? В мълчаливо присъствие? Без да говориш с никого, без да използваш телефона си, без да гледаш телевизия и без да слушаш радио?
Безразличен към звуците,
които те заобикалят ежедневно? Търсил ли си някога тишината, вместо да я запълваш с всякакви безполезни звуци?
Помислих и си дадох сметка, че всъщност никога не бях търсил тишината освен за съвсем кратки моменти.
– Когато се разхождам в природата, я намирам, или по-точно тя идва. Тишината е почти автоматична – отговорих.
– Да, природата ни прави по-мълчаливи, по-склонни към медитация, кара ни да намираме връзка с нещо по-дълбоко в нас, което понякога забравяме, че имаме. Природата се превръща в лековито място, тишината става терапевтична. Всички ние имаме тиха вътрешна градина, но за това ще говориш с Вимала.
– С нея ли ще се срещна тази сутрин? Тя ли ще ми обясни силата на тишината?
– Да. Както медитацията е храна за душата, такава е и тишината. Присъствието в тишина ни
отвежда към нас самите,
кара ни да се вслушаме в себе си, фокусирайки вниманието си към вътрешността. Тишина не означава да не говорим, тишина означава да чуваме. Да чуваме нещо, което е отвъд думите.
– Какво имаш предвид като казваш „да чуваме отвъд думите“?
– Благодарение на отсъствието можем да доловим присъствието. Благодарение на тъмнината можем да видим светлината. Благодарение на тишината можем да чуваме. – Татанджи изчака, сякаш за да се съсредоточи, а след това продължи: – Да чуваме означава да прозираме онова, което е отвъд словото.
Замълча и аз направих същото.
Въпросите се раждаха спонтанно, трудно ги удържах, но исках да навляза по-задълбочено в нашите разговори.
– Как можем да стоим в тишина или, както казваш ти, в мълчаливо присъствие, ако външният шум смущава мислите ни и ни разсейва? – попитах.
– Както повърхността на океана е движена от безброй вълни, така и умът ни на повърхността си е смущаван от безброй мисли. Но само в дълбините на океана намираме спокойствието. По същия начин в дълбините на нашето същество ние намираме мира. Ако нещо смущава вниманието ни, трябва да приемем онова, което идва, и съзнателно да се върнем отново към вътрешността си. Шумът не трябва да
предизвиква вътрешен конфликт,
а трябва да бъде приет като част от всичко.
– Добре, да приемем. Сега си спомням разговорите с Критаджина и Санджай – отбелязах.
– Има два вида тишина. Първата е външната тишина. Тя се случва чрез притъпяване на петте сетива: глас, зрение, слух, допир, вкус. Откъсваме се постепенно от тях и по този начин влизаме в минимално взаимодействие с онова, което е извън нас. Вторият вид тишина е по-дълбока. Случва се вътре в сърцето и е безкрайна. Тя дава мир и е извор на мъдрост и спокойствие. На санскрит се нарича мауна, което не означава само да не говорим, но е и способността да слушаме
тишината, която е в сърцето ни.
– Имам един въпрос, Татанджи. Ти спомена за вътрешна градина, за какво говореше?
– Когато се срещнеш с Вимала, една прекрасна душа, ще прекараш известно време в нейната компания. Ще имате възможност да се опознаете и най-вече да поговорите за силата на тишината и за значението на вътрешната градина – обясни ми. – Сега се приготви, Шанти те очаква. Ще се видим довечера.
Благодарих му и го поздравих. Както беше казал, заварих Шанти на вратата и двамата тръгнахме към центъра на града. След няколко минути забелязах по улицата непрекъснат поток от хора, които се движеха по-бързо от обичайното.
– Никога не съм виждал толкова голяма тълпа, къде се намираме? – попитах Шанти.
– На пазара „Годоулия“ – отговори тя. – Това е много стар пазар, мисля, че е един от най-големите в града и със сигурност е най-натовареният. Може и да не изглежда така, ако не го познаваш, но е огромен. Простира се чак до някои странични улици.
Тук можеш да намериш всичко,
от най-скъпите бродирани сарита от коприна до последните електронни и информационни технологии. Обувки, чанти, вази от ценно стъкло, статуетки на всички божества. Каквото и да търсиш, тук го има.
Към края на улицата Шанти ми показа един храм, в който хората влизаха и излизаха методично и в ред. Погледнах нагоре: на върха имаше голям златен купол, а под него – два по-малки.
– Прекрасно е! – възкликнах.
– Този храм се нарича Каши Вишванатх, но е познат като Златния храм, посветен е на бог Шива.
– Великолепен е и много внушителен.
– Той е един от най-свещените в страната. Най-невероятното е, че през вековете този храм е бил разрушаван няколкократно заради многобройни конфликти, но винаги е бил издиган наново по кажи-речи идентичен начин и на същото място. Това може да те накара да разбереш колко е важен.
Продължихме да вървим по тесните странични улици, успоредни на главната. Междувременно Шанти ми разказваше като идеален екскурзовод историите на различните храмове, покрай които минавахме. Бях очарован от начина, по който говореше, за да опише и най-дребните детайли на града.
– Варанаси се състои от две части. В старата част уличките са тесни, подобни на лабиринти, достъпни са само за хората и животните, понякога по тях минават и скутери. Другата част е новата, по-сходна на вид с останалите индийски градове, с улици, погълнати от всякакъв вид трафик. През последните десетилетия много индийци се преместиха в покрайнините, защото
метрополисът е замърсен и задръстен.
Туристите предпочитат новата част, която със сигурност е удобна, защото има много хотели и е по-внушителна. Хората, които обаче познават града добре, обичат да се спират в близост до зоните на гхатите. Тук е душата на Варанаси, освен това районът е по-спокоен.
След няколко минути стигнахме до една къщичка, скрита сред няколко сергии. Самият вход едва се виждаше. Шанти ми направи знак да вляза. Изкачихме се по няколко рампи със стъпала, докато стигнахме до покрива. Там имаше слабо посещаван павилион за храна, от който можеше да се види почти целият град. Панорамата беше възхитителна.
Седнахме за кратка почивка и за да хапнем нещо. Възползвах се от случая, за да се осмеля да ѝ задам няколко въпроса, които през последните дни често спохождаха мислите ми.
– Бих искал да разбера
значението на думата „любов“, онова,
което знаеш и което си научила от живота си при Татанджи.
Шанти се усмихна и след като поръча студен чай за двама ни, започна да говори:
– Преди няколко години започнах да се боря срещу остарели предразсъдъци, които ми бяха наложени от семейните традиции, като постепенно успях да намеря смелост да им се противопоставя. Посрещнах с високо вдигната глава клопките, които се явяваха пред израстването ми, и не беше никак лесно. С времето обаче хората до мен разбраха коя съм и какво искам. Единствената пречка, която оставаше да се пребори, най-голямата от всички, беше преодоляна наскоро и ти знаеш за какво говоря. Да се освободя от брака, уреден от родителите ми.
Всичко това наричам любов – любов към себе си.
Произнесе последните думи подчертано, намеквайки за цялата сила, която притежава.
– Всяко човешко същество, което съм срещала, ме е научило на нещо. Чрез любовта, страданието, удоволствието, разочарованието и щастието всички те са ми помогнали да разбера колко е важно да се обичам и да се грижа за себе си.
Да се прегръщам с любов.
Разбрах, че да обичам себе си е необходимо, за да мога да обичам другите. Ако нямаме любов към себе си, нямаме за никого. Ако не беше така, онова, което даваме на ближния, не би било друго освен заместител. Ще откриеш любовта в себе си, не можеш да я намериш навън, ако първо не я откриеш вътре. Любовта е същината, която движи цялата вселена, тя е отвъд пространството и времето. Нищо не е било преди нея, нищо няма да бъде след нея; всичко е еманация на любовта.
Докато говореше, очите ѝ блестяха.
– Да изразяваме себе си като безкрайна любов или, още повече, да бъдем безкрайна любов е най-бързият начин да я създадем. Ти си любов – заключи, като хапна малко плодове.
Не само слушах думите ѝ, усещах душата ѝ. Помежду ни имаше нещо като взаимна принадлежност, разбирахме се, без да говорим. Стигаше ни да се усещаме.
Текстът е откъс от книгана „Монахът, който обичаше котки“ на Корадо Дебиази. Скрити между редовете на “Монахът, който обичаше котки” се намират най-дълбоките откровения, които носят вдъхновение и озаряват сърцето и душата на всеки с поетичната си простота.
0 Коментара