Тази история започва малко банално, с нещо, което се e случвало почти на всеки. Но в живота така или иначе повечето неща ни се струват банални. Докато не ни сполетят… Та значи, разхождате се по улицата и изведнъж забелязвате, че след вас върви куче. Казвате му „къш“, „чиба“ или каквото там се вика на бездомните кучета, но то продължава да ви следва. Ако види в ръката ви парче тухла, може би малко ще се позамисли, но ако замахнете с кристална ваза или бутилка отлежало уиски, само ще ви изгледа снизходително. Знае, че няма да ги хвърлите…
Точно това се случи и с мен самия през една зимна вечер, докато се прибирах към къщи. Кучето беше съвсем малко на ръст, може би малко по-голямо от котка, и въпреки че трудно си пробиваше път през навалелия сняг, ме следваше упорито. Имаше странна физиономия, приличаше ми малко на мъдрец, който е свикнал никой да не се вслушва в съветите му. Опитах се да звуча строго, но от студа гласът ми доста потреперваше и изразът „марш вкъщи“ явно бе разтълкуван като „заповядай вкъщи“.
Прибрах го.
И до днес не съм съвсем сигурен защо, но тогава така реших. Може би ми дожаля заради зверския студ или пък, защото вярвах в прераждането, а то, с тази мъдра физиономия, току-виж се оказало Аристотел…
Дотогава нищо не разбирах от кучета. Дори се надявах, че наистина съм прибрал куче, а не някакво друго животно. Запалих лампата, за да го разгледам по-добре, то също ме разгледа, после изджавка и това малко ме поуспокои. Позачудих се как да го нарека и понеже по онова време живеех в съвсем малък апартамент, реших да му дам името Condo.
Учудващо и за мен самия, но
Condo сякаш внесе в живота ми ред.
Хората често си мислят, че те се грижат за кучето, но всъщност е обратното – кучето се грижи за тях. Тогава дните ми бяха тъжни и аз доста прекалявах с пиенето. Животът на човек е страдания и постижения. И ако някой ви каже, че между тях има равновесие, не му вярвайте… Страданията са повече, много повече и постепенно всичко става блудкаво. И храната, и мечтите… В един момент приятелите спират да си вдигат телефона, жените отказват да излизат с вас, съседите шушукат нещо зад гърба ви… И един ден, съвсем случайно дочувате думата „алкохолик“.
Condo не беше подходящ за завързване на запознанства. Особено пък с жени. Те никога не казваха „Ах, какво сладко кученце!“, а и добре че беше така, защото философската му същност не би понесла подобни излияния. Малките кученца на тези така добре облечени дами също не му обръщаха внимание, но и той
не искаше да контактува с подобни „тройкаджийки“.
Защото на фона на неговия интелект те бяха точно такива.
Само след месец Condo ми се отплати. В града имаше един-единствен бар, където можеше да влезеш с кучето си. Връзвах го до вратата, той лягаше на пода и търпеливо ме изчакваше да изпия поредната си доза алкохол. Една вечер, на връщане към къщи без да искам се подхлъзнах – пътят беше доста заледен и паднах лошо. Ударих си главата в някакъв каменен блок и загубих съзнание. Навън беше минус 15 градуса… След няколко часа се събудих в приемното отделение и първото, което видях, бе възрастна медицинска сестра, каквито обикновено се срещат в държавните болници.
– Кучето ви е спасило –
каза ми тя с равен глас. – Беше се свило на топка върху гърдите ви… Явно топлината от тялото му е попречила на сърцето ви да спре.
Бяхме квит. И то какъв квит! Един живот срещу друг. През следващите няколко дни усилено се опитвах да разбера каква порода е Condo, но така и не получих конкретен отговор. Само ветеринарят спомена две-три латински имена, но и той не беше сигурен. Непрекъснато се питах какъв е бил преди да се срещнем? Какви ли са били предишните му собственици? Може би е бил някакво специално куче, от тези, които агентите под прикритие използват при мисиите си?…
Защото той със сигурност беше специален!
Зимата неусетно свърши и дойде пролетта. Така и не разбрах защо този сезон отключва депресиите при толкова много хора. Не трябва ли да е обратното? Имах тежка вечер. От онези, когато сякаш всичко в теб е умряло. Когато усещаш как отчаянието те обгръща и дори светлината от електрическата крушка ти се струва някак, помътняла… От самота. Говорех нещо несвързано, дори виках и тогава…
Condo събори бутилката.
Знаех, че го направи нарочно. Бутна я с муцуна, тя полетя към пода и се пръсна на хиляди парченца. Той не избяга. Стоеше пред мен и ме гледаше така, сякаш искаше да каже „хайде, удари ме“… Не посмях дори да му се скарам. Събрах счупените стъкла в коша за боклук, после седнах на фотьойла и се загледах в нищото. Погледът ми се спря върху едно светло петно на отсрещната стена. Имаше огледало някога там, но аз го бях махнал. Казват, че след 40 човек получава лицето, което заслужава и аз трудно понасях своето.
Новият ми другар не обичаше разходките в града. Предпочиташе планината, а тя беше съвсем близо, само на няколко километра. Всъщност от бара, който обичах да посещавам, започваше туристическа пътека. Разходките сред природата ми се отразяваха добре и постепенно се взех в ръце.
Сърцето ми укрепна,
треморът в ръцете постепенно изчезна и като че ли се научих да контролирам волята си. Обичах да лягам сред високите треви, да вдишвам дълбоко чистия въздух и дълго да гледам зелените борове, така приказно открояващи се на синьото небе. Condo също беше щастлив. Гонеше водните кончета, душеше гъбите наоколо и весело джавкаше, може би за да покаже, че и мъдреците от време на време също се вдетиняват. Но, както вече казах, в този живот симетрията между радостите и мъките е само привидна. Демонът, защото аз съм убеден, че той съществува, избира различни форми и алкохолът е само една от тях.
Видях го прекалено късно. Огромна черна сянка премина само на няколко метра от мен. Погледнах нагоре… и се ужасих. Беше Bald Eagle /Белоглав орел/. Този хищник винаги напада с писък, но той няма нищо общо с този от филмите… По-скоро е нещо като зловещ кикот, сатанински смях с който просто парализира жертвите си. Знаех, че хвърля диви кози от скалите, за да ги умъртви по-бързо, че напада дори делтапланеристи… Знаех, че няма милост!
– Бягай, Condo! – успях да извикам. – Бягай към дърветата!
Той не можа да разбере какво става, но усети паниката в гласа ми и хукна. Но краката му бяха прекалено къси, а тревите прекалено високи… и Съдбата не беше на негова страна. Последното, което видях, бяха чифт огромни жълти нокти, които се забиха в малкото му тяло. Закрих очите си с ръце. После се завтекох нагоре по склона, викайки името му, но всичко свърши. Молех се само да не се е мъчил. Бях виждал огромните гнезда, които тези птици строят. Зловещи конструкции, тежащи повече от тон, и с диаметър, надвишаващ три метра. Бяха
демонични в красотата си чудовища,
като изпълзели от филм на ужасите, и аз изтръпвах при мисълта какво може да му се случи… Тръгнах надолу по пътеката към града и мислех само за едно. Как да се напия по-бързо.
Измина една година. Не излизах почти никъде. Бях минавал стотици пъти покрай разочарованието, логиката и заблудата… Защо да го правя отново? Никъде не видях нищо истинско, само жалки подобия, от които нищо не може да се очаква… Пиех най-вече у дома. От време на време ходех и в бара, откъдето започваше пътеката, която така обичахме с Condo. Сядах на някое отдалечено място и не исках никой да ме безпокои. В бара обикновено се говореше на висок глас. Покрай ушите ми минаваха стотици думи, реплики и истории почти без да им обръщам внимание. Но една от тях, ми секна дъха. Разказваше я стар планинар.
Беше слаб и сух,
като човек, който по-скоро обикаля пустините, а не горите. За него се говореше, че жена му била навахо, от резервата под южния склон, но починала млада и оттогава той все бродел сам по чукарите…
– Беше огромен – започна старецът – сигурно женски, защото размахът на крилете му надминаваше 2.50 м. Държеше в ноктите си някакво куче, но то не се даваше… Мяташе се като бясно и мисля, че го захапа за крака… Успя да се изплъзне и като че ли падна в Горното езеро. Но не можах да видя добре, боровете препречваха гледката ми…
– Истински късметлия! – обади се някой от компанията. – А казват, че само котките имали по няколко живота…
След което всички се засмяха и отново потънаха в море от безсмислени разговори. После ми се стори, че старецът погледна право към мен и промълви:
„Смелият догонва късмета.“
Никой не го чу.
Бягах към града! Бягах, защото отново имах надежда! Съвсем близо до Горното езеро имаше малко туристическо селище. Беше ски курорт, но и лятото гъмжеше от туристи. Може пък Condo да е успял да се добере до него. Той все щеше да измисли нещо, защото беше умен, защото за разлика от мен имаше воля, защото „смелият догонва късмета”…! До селцето се стигаше трудно, с един раздрънкан автобус, който заобикаляше почти половината планина по стръмни виещи се пътища. Пътуваше само веднъж седмично, затова бързах да си взема билет още днес.
Когато сърцето на човек е свито, той не обръща внимание на красотата, колкото и приказна да е тя. Той не обръща внимание на нищо…
А селцето наистина бе чудно красиво!
От него се откриваха най-величествените гледки, които човек може да си представи, но аз не ги забелязвах. Обикалях улиците и разпитвах хората, но повечето бяха туристи и просто вдигаха рамене… Гледаха ме странно, защото аз наистина изглеждах странно и изобщо не се вписвах в тази весела и пъстро облечена тълпа. Бяха изминали почти четири часа, откакто бях пристигнал. Чувствах се отпаднал, не знам дали от умора, или от отчаяние, но се подпрях на един каменен зид, за да си почина. И тогава го видях.
Не беше същият… Предният му десен крак беше отрязан, едното ухо също наполовина липсваше… Но продължаваше да
гледа мъдро и някак… уморено.
Изправих се също като в някакъв сън. Исках да го извикам, да го прегръщам, да му говоря колко ми е липсвал! Знаех, че ще ме познае… Но някой ме изпревари. Извика го с друго име, не помня вече какво, за мен той винаги щеше да си остане Condo… Беше малко момиче, може би 8-9- годишно и той се завтече към нея.
На този свят, няма нищо по-красиво от дете, което се радва. Щом Condo го доближи, момичето като че ли получи неочакван прилив на енергия! Изглеждаше така, все едно искаше да бяга, да скача, да се смее и да говори… докато капне от умора. После се наведе, допря си бузата до главата му и двамата изчезнаха зад ъгъла.
Не можах да извикам.
Постоях така още малко, загледан след тях, после се обърнах и си тръгнах.
– Постъпил си добре – каза ми на другия ден ветеринарят. – Явно Съдбата така е решила… А и да ти кажа, след толкова години практика успях да разбера само едно. В този живот единствените, които не лъжат, са децата и животните. Може би и затова се разбират така добре?…
Изминаха много години. Иска ми се да кажа, че след тази история съм намерил сили да водя смислен живот, но не беше така. Непрекъснато се местех от град в град, без да знам какво търся… Така и не си взех друго куче. То нямаше как да замени Condo. Ожених се, после се разведох, играех хазарт, извършвах данъчни измами и какво ли не още…
Исках да бъда добър човек, но не можах.
Може би опитвах по погрешния начин? А може би в тъмните недра на душите ни думата „воля“ е лишена от смисъл?… Не знам. Но до алкохол не се докоснах никога. Никога нямах кошмари и не се събуждах посред нощ, облян в студена пот.
Дори напротив… бях благословен в сънищата си! Сънувах как двамата с Condo вървим през безкрайни поля и красиви гори, пресичаме зелени долини и бистри потоци… Също като двама приятели от анимационните филми, които пак са заедно след дълга раздяла.
Разказът е част от книгата на Джо Маккена „Бармани и християни“. Книгата съдържа още разказите: Старец №19; Армани; Самочувствие на Пикасо; 50% какао; Бармани и християни; Сенегал; My master is calling; V8; Не отивай в Ню Oрлиънс; Красотата на бекхенда.
0 Коментара