Нямаше да разгледа изложбата. Г-жа фон Майер беше звъняла поне седем пъти. И продължаваше да звъни. Настоятелността ѝ граничеше с агресивен инат, който тласкаше непременното ѝ желание да надделее волята, която още крепеше изпосталялото тяло на г-н Дитер.
„Ах, само ако знаеше!“ – помисли си злорадо г-н Дитер и някакви останки от тържествуваща усмивка пробягнаха по изтънелите му устни.
Г-н Дитер нахлузи опипом чехлите, стана с усилие от фотьойла, в който го завари утрото и се дотътри до прозорците. Успя да дръпне тежките завеси само на единия – за другия не му стигнаха силите. Светлината, нахлула на тънки нишки през тюлените пердета, го накара да примижи. Стаята, която ползваше за кабинет, миришеше ва лекарства – сестрата беше подредила стриктно шишенцата и кутийките с таблетки по реда на тяхното приемане. Г-н Дитер се забавляваше като изобщо не го спазваше. Забавляваше го и мисълта за лицето на г-жа фон Майер, сгърчено от изненада и безсилен гняв.
Погледа минута-две буйството на пролетната резеда отвън и се върна в стария си фотьойл – единствената вещ, която не позволи да изхвърлят брачните тайфуни, преминали през фамилния му дом. Когато преди години влезе в живота му, пълната с революционни идеи г-жа Майер начена дълъг и обилен ремонт на къщата, за да заличи следите от промените, които наскоро преди това направи предишната му жена. Неговите жени започваха храбрите си опити да го променят като изтърбушваха дома му и го наводняваха с дизайнерските си приумици и архитектурни изцепки. Добродушно усмихнат, г-н Дитер изчакваше търпеливо стихването на строителния им нагон – знаеше, че всичко ще мине и замине, но за фотьойла не даваше дума да се издума. В удобната му прегръдка си беше отишъл от света баща му; последната му съпруга презрително наричаше античната мебел „динозавър“, но така или иначе жените си отиваха, а „динозавърът“ и сега окупираше целия десен ъгъл на кабинета.
Общо взето, отношенията му с бившите бяха нормални, но с г-жа фон Майер, с която (слава Богу!) не можаха да стигнат до Менделсоновия марш, нещата зациклиха още в началото. Всъщност, зацикли тя – не го оставяше на мира, звънеше ден и нощ, натрисаше се с повод и без повод на гости по никое време, идваше неканена на неговите партита – и все в тоя порядък не позволи нито ден да отсъства от зрителния му периметър. Тя не миряса и след като се разделиха.
Но с тази изложба той щеше да се размине. Току-що излязъл от болницата, не можеше, а и не искаше да пренесе в светското ежедневие болнавото си съществуване. В отражението на хлътналите, сякаш пълни с неподсладено кафе ями на очите можеше да се прочете без усилие диагнозата, която го отписваше от света на живите. Тук вече нямаше какво да прави.
Тръстът, който щеше да управлява активите му след неговата смърт, можеше да взема решения, дори и г-жа фон Майер да не беше съгласна с тях. Воден повече от съжаление, отколкото от сантиментални подбуди, я остави с една прилична сума в завещанието си. Беше се погрижил за всичко – и за своята извънбрачна дъщеря, въпреки смесените чувства, които изпитваше към нея през годините. Но тя още не знаеше това. Появата ѝ на бял свят преди повече от три десетилетия за малко не унищожи възходящата му кариера и семейството, което тогава му беше така необходимо за пред обществото. Мимолетната страст и увлечението, чиито безразсъден резултат беше нейното раждане, за малко не срутиха всичко, което с толкова труд и усилия беше постигнал. Успя да потули скандала в неговия зародиш, но оттогава му остана постоянната боязън от страничните връзки и забежките.
Взе шишенцето с тъмната тинктура в едната ръка и капна точно десет капки в лъжицата, която държеше в другата. Поколеба се за миг, после се озърна като непослушно дете и весело добави още три. За късмет – г-н Дитер вярваше в късмета на числото 13. Макар че и за късмета тук вече нямаше работа.
„Бях голям калпазанин“ – помисли си г-н Дитер и глътна горчилката. Стисна устни и внезапно го обзе разкаяние. И друг път беше съжалявал, че така се бяха нагласили нещата – знаеше, че не бе имал много възможности в ония времена, но сега усети тежката горчилка не с езика, а някъде дълбоко в гърдите. Колко ли още съдби беше прегазил без да му мигне окото. Що за безумие – мислеше си, – ни гони нагоре, защо заради някакъв мимолетен успех сме готови да се отречем и от себе си? И защо това „нагоре“ винаги завършва в пропастта, откъдето излизане няма?!
Горчиво.
Горчиво и прокиснало се оказа на вкус отминалото време. Махна инстинктивно с ръка, за да отпъди от очите си налетелите го рояци лица, фигури и думи, напомнящи му постъпки и измами, с които често пъти брутално беше изтласквал онези, които смяташе, че застрашават пътя му нагоре. Нагоре! И не да е пръв, а единствен. Понякога това ставаше някак без да иска. Дори невинно. Друг път оставяше без внимание качествата на онези, от които се страхуваше. Е, стигна върха. По-нагоре беше само нищото.
Огледа се за лулата. Беше на дядо му – г-н Дитер много се гордееше със семейните традиции. И сега изпълни ритуала – натъпка лулата със специалната смеска от три вида тютюн, прибра педантично миниатюрния сребърен комбайн в старата седефена кутия, като предварително избърса със спирт острието, чукчето и свредела. Щракна кибрита и след няколко всмуквания почувства укротяващата сила на никотина във вкочанените си вени. После задряма.
Когато отвори очи, денят навън сивееше. Не знаеше колко време беше минало. Времето вече нямаше значение. Денят и нощта се бяха слели в някаква аморфна смес от звуци и мъждукащи светлини, които се прокрадваха през пролуките на тежките кадифени завеси. Беше започнал да се завръща към безвремието. Времето – беше казал някой, – е човешка мярка за безвремие. Животът на г-н Дитер беше преминал в съревнование с времето, в минутната точност, в гоненето на секундите. В това той беше виртуоз и вярваше, че в улучването на точния момент няма равен на себе си. И сега беше го улучил – г-жа фон Майер нямаше да получи гравюрите. Нейната мечта. Причината за всичките ѝ кроежи, измами и преструвки.
Той улучи момента и през онова далечно лято в Бордо – може би единственото време, когато без да знае е бил истински щастлив. Там, в оскъдната стая на петия етаж в стария хотел „Венсан“ с широкия балкон, през който с утринната прохлада и сирените на речните параходчета откъм Гарона нахлуваше гъстата миризма на риба и маслини. Докосваше пълните с електричество маслинени коси на Фелисити, тя самата приличаше на русалка – сребърна в топлите бели чаршафи, обгърната от аурата на съня, нежна, влюбена, отсъстваща… Фелисити!
Гравюрите бяха нейният подарък – нейната семейна тайна, която му повери заедно със сърцето си преди да се върне при своя богат фабрикант, преди той да се ожени за едно прилично наследство, преди – за свой срам – чак след години да се заинтересува от шестте гравюри, подадени му през сълзи в една охлузена мушамена чанта. Не можеше да повярва, но експертите бяха категорични: това са неизвестни гравюри на Гоя от серията му „Капричос“… Така и не можа да открие след това следите на онзи пламък, избухнал с непоносима сила на брега на френската река. Гравюрите останаха у него и едва преди дни уреди плащането на този мъчителен дълг.
Фелисити, Фелисити!
Сега скъпоценният подарък щеше да се върне на мястото, където го беше получил в онова любовно лято…
По ламаринения перваз на прозорците пробягнаха първите бързи стъпки на пролетния дъжд – синоптиците бяха познали. Предсказанията се сбъдваха и г-н Дитер отново изпита познатата уплаха. Какво щеше да прави там, където знаеше, че времето не съществува? С какво щеше да запълва… времето си? Щеше ли изобщо да има лично време там, или самият той щеше да се превърне в частица от всесилното безвремие?
Г-н Дитер протегна ръка и напипа лулата – вече беше готов да отговори на всички въпроси, които го спохождаха. Всъщност, усети тази решителна готовност веднага след като му съобщиха, че му остават броени дни – не повече от два месеца. Тогава той с изненада откри любопитството, започна да се взира в него и да изследва безкрайната му природа. Препрочиташе с лекота неясни страници от миналото, виждаше решенията на проблеми, които тогава го отчайваха с враждебната си непробиваемост, мигновено разплиташе интриги и комбинации, над които се беше блъскал напразно нощи и дни… А простото любопитство е било универсалният ключ към всичко. Съжали, че толкова късно е направил откритието си, но съжалението не трая дълго – любопитството го завладяваше като нашествие, докато го обсеби напълно. През неговите очи светът изглеждаше по съвсем друг начин. Г-н Дитер седеше спокойно на брега му, загледан отвъд – като рибар, който внимателно наблюдава въдицата си в очакване на Голямата риба.
С пълното съзнание, че този път стръвта е самият той.
Албена Фурнаджиева е поет, белетрист, филолог и юрист. Родена е в Пловдив, където получава средното си образование. Завършва филология и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Първите си публикации прави в периодичния печат още като дете. Дебютира с поетичната книга „Пясъчни рози” през 1996 г. Издала е сборниците с поезия „Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020). През 2023 г. се очаква и нов сборник „Белият цвят на тревата” с разкази и импресии. Нейни творби са превеждани на чужди езици, а книгите й със стихове радват отскоро и читателите на аудио и електронни книги в платформата „Сторител”. Член е на Съюза на българските писатели.
0 Коментара