За моя изненада възрастният мъж, вкопчен в стълбищния парапет, се оказва професор Ванев. Мама и леля Вела Ванева са най-близки приятелки – израснали в съседни къщи (съборени, за да бъде построена нашата кооперация), омъжили се, след като завършили висше, за доста по-възрастни мъже и – малко изнервящо за нравите от онези години – не бързали да родят. Мила е по-голяма от мен със седмица и бяхме отгледани като брат и сестра, поверени едновременно на две приемни семейства.

– Здравейте, професоре. Дайте да ви помогна – протягам ръка към протритата кожена чанта, от която стърчи франзела. Той леко се дръпва назад, гледа ме втренчено изпод рошавите си вежди. Погледът му е студен, недоверчив, лявото му око сълзи. След няколко секунди устните му се разтеглят в усмивка.

– Вальо, каква изненада! – изхриптява. – Извинявай, нещо напоследък съм зле с очите… И стига с това „професоре“, вече не си ми студент.

Покашля, гърдите му свирят, най-сетне успява да си поеме дъх.

– Вашите не са ни казали, че те чакат. Е, то напоследък…

– Снощи пристигнах. За няколко дни само.

Тръгваме редом към последния етаж. Откакто се помня с Ваневи живеем врата до врата в единствените апартаменти в сградата, от чиито прозорци се виждат кубетата на Александър Невски и част от Витоша.

– Да можеше и Мила да си дойде от Франция… Чувате ли се с нея? – професорът отново спира да почине.

– Даже се виждаме – да са живи и здрави съвременните технологии – казвам и изтръпвам – в дома на обесения не се говори за въже.

От дете Мила имаше почти прозрачна кожа. Подигравах й се, че като почервенее от слънцето (винаги ходехме заедно на море) заприличва на макова кифла – цялото й тяло беше наръсено с бенки. Някъде в пубертета се появиха проблеми, защото ластиците на бикините й разраняваха една по-големичка, точно на кръста. Нито лекарските мехлеми, нито бабешките илачи даваха резултат. Един ден, малко след кандидатстудентските изпити за Юридическия факултет на Софийския университет, тя ме помоли да я придружа до Онкологията – беше си уредила преглед при бащата на приятелка. „Нашите от години се самозалъгват, само и само да не си признаят горчивата истина – дъщеря им е дефектна.“

– Май от години не си се прибирал? Още ли си в Световната банка?

– Спечелих конкурс и след два дни летя за Брюксел. Структурите на Европейския съюз изпитват нестихващ глад за бюрократи.

– Не бюрократи, а умни млади хора. Браво. Това беше и на Мила мечта…

Докторите в Онкологията обясниха, че щяло да се наложи малка операция, напълно рутинна. По-късно се оказа, че са засегнати лимфни възли, а туморът е силно агресивен, което предполага множество разсейки. Налагаха се спешни мерки. Докато следвахме, Мила изкара три курса химиотерапия, но резултатите не бяха обнадеждаващи.

Професорът звъни на масивната врата с потъмняла от времето месингова табела „Семейство Стоян Ваневи“. Никой не му отваря и той дълго рови из джобовете си преди да извади връзка ключове. Подавам му чантата.

– Благодаря. Леля ти Вела е отишла някъде… Като си дойде, ще иска да те види.

– Тук съм си, няма да излизам.

– Ела на вечеря. Ще й кажа да ти направи крем карамел.

Антрето ухае на детство – в кухнята мама е извадила от фурната току-що опечен кекс. Целувам я и сядам така, че да я гледам. Държи голяма цедка, пълна с пудра захар и ръката й се движи ритмично – хъсс… хъсс…

– Настигнах по стълбите чичо Стоян – изглежда зле. Всъщност той на колко е?

– Догодина ще чукне седемдесет. Случилото се с Мила го съсипа. Чувате ли се с нея? Тя как е?

– В последните години живее в малко градче в близост до болницата. Работи в общинската библиотека. В ремисия е, но ходи редовно на контролни прегледи. Не трябва да се притесняват Ваневи.

– Понякога човек рухва точно когато лошото отмине. Отпуска се и… Радвам се, че е добре. Пак, че беше  леля ти Вела – ако не беше тя

– Какво тя? – озадачен съм.

– Ами… в началото всички изпаднахме в шок, знаеш. Разтичахме се, намерихме връзки с най-добрите специалисти…

– Помня, да. Но те потвърдиха напълно диагнозата от онкото.

– Така, де. Обаче Вела се изплаши не толкова от самата диагноза, а от това, че всички доктори й „препоръчвали“ да се уповава на Бога – понякога ставали чудеса. Представяш ли си какво е за една майка светила с титли да говорят за детето й и да споменават Господ и чудеса?!

– А за един баща? – баща ми е застанал в рамките на вратата.

– Хайде и ти… Стоян тогава се беше заел да оправя света.

– Не света, а ВАС. Трудна задача. Особено ако имаш безупречна репутация, а неговата по онова време беше. Обикновено такива хора са прът в колелата на цялата система и тя се опитва всячески да ги отхвърли, но понякога това просто няма как да се случи. Нали знаеш, че Стоян стана конституционен съдия от квотата на гилдията?

– Да, да. Голяма чест – кимвам.

– И изненада. Как минава времето, мама му стара – догодина  мандатът му изтича. Ще пием ли по една ракия? – баща ми отваря камерата на хладилника и се появява шише троянска сливова.

Вади от бюфета три кристални чаши на високи столчета. Жълтата течност се точи в тях като олио.

– Стоян да беше се загрижил така и за дъщеря си, а не Вела да търчи да търси пари за Франция – мърмори мама. – Изчакайте поне салатата.

– Салатата е за втората ракия, госпожа, но щом настояваш. А за парите – безупречната репутацията върви с ограничени финансови възможности. Освен изключително ерудиран, професор Стоян Ванев беше безусловно честен и абсолютно принципен. Ужасна комбинация – никой не моли такъв човек за услуга.

– Защо беше?! – питам, но той не дава вид да ме е чул.

Мама поставя на масата три купи с шопска салата, като не е забравила в моята освен сирене да настърже и кашкавал – за сметка на магданоза. Присяда и тя. Чукваме чашите, казваме си наздраве и аз зная какво ще последва. Някои неща не се променят с годините.

– Чуй, чуй – наслаждава се баща ми. – На дядо ми най-малките чанове – той им викаше „ангелски камбанки“ – така звъняха. Езиците им бяха от чисто сребро. „Все едно сам Господ води стадото.“

– Чешки кристал – както винаги пояснява мама. – Бохемия!

Мълчим и всеки си мисли за нещо свое. По някое време тя се обажда:

– Горката Вела – трябваше да воюва с мъжа, когото винаги е уважавала, за да спасят дъщерята, която и двамата обичат. Първата им битка беше за нетрадиционната медицина, която – според Стоян – се практикувала само от мошеници и мародери.

– Че то си е така!  – тросва се баща ми. – Нали се влачиха по врачки и ходжи – да не би да имаше някаква полза?!  А после Вела обвини Стоян, че по този начин искал да свали от себе си отговорноста. Да ме прощаваш, госпожа, ама това жените нямате угодия.

– А как се стигна до лечението в чужбина? – питам. – Аз си спомням за някакви целебни извори и сода с кленов сироп.

– Ти вече беше заминал за Англия. На една служебна среща колега от Франция спомена, че дъщеря му ли, жена му ли, имала онкологичен проблем, много сходен с този на Мила. Оправили я в някаква тяхна клиника – единствената в света, постигаща задоволителни резултати при такива случаи. Помниш ли мосю Шател, госпожа? Приемането ставало с протекции на много високо ниво и човекът не обещаваше нищо, но поиска медицинските документи.

– Помня, нали с Вела му занесохме копия от експертизите и снимките на летището. Едва успяхме да му ги предадем – чак до самолета стигнахме. За малко да ни арестуват.

– След 20 дни се получи официално писмо от клиниката с покана да я посетят. Посочваха точна дата и час, кой лекар ще ги приеме, колко ще струват не само контролният преглед и престоят, а и евентуалното бъдещо лечение. Обаче сумите бяха направо… Просто немислими. Как да му обясним на Жан-Пол, че ние тук не получаваме заплати като в стара Европа? Викам му на Стоян: „Сега разбра ли какви будали сме с теб, че винаги сме били неподкупни.“ Така де, колегите какви пари направиха… А той: „Честта и името не се купуват!“

– Вела никога не е ламтяла за дрехи, бижута, имоти… Чист човек – въздъхва мама. – Затова и го обичаше Стоян, защото беше същият като нея. Тя знаеше за всички „възможности“, които е отхвърлял през годините. Не да не е имало – при неговите позиции. Обаче като става дума за детето ти… „Каквото и да си говорим, той няма да го направи – просто не е такъв. Не мога да гледам как чедото ми гасне!“ Не знам… Колкото пъти си мисля аз самата как бих постъпила, винаги я оправдавам.

– Ама какво е станало? – питам учудено.

– Какво да е станало? – хапе устни мама. – Бях у тях при поредния скандал, в който Вела настояваше да намерят парите за Франция. Стоян се оправдаваше, че и той се бил измъчвал, ама нямало какво да направи.

„Дори да продадем апартамента, пак ще сме до никъде. Не мога да прося или да се подлагам.“

„За теб – вика му Вела – животът е изключително прост и лесен. Щото си абсолютно честен! Но абсолютната честност е висша форма на егоизъм!“

„Трябва да посрещаме с високо вдигнато чело ударите на съдбата!“

И изведнъж Вела като скокна – никога не бях я виждала такава. Направо в истерия: „Едно дете имам, не мога да го гледам как умира, защото баща му е честен. Ако трябва по корем ще се влача, ще открадна, ще убия!“

– Ха! – невярващо клати глава баща ми. – Това кога се случва?

– Стоян тъкмо беше станал конституционен съдия…  Не помниш ли какво стана на делото за депутатския мандат?

– Ама това беше поне година по-късно. Мила вече я лекуваха във Франция.

– Има специални заеми – дават ти парите с гратисен период, а после цял живот плащаш лихвите – тросва се мама. – Ама ти сериозно ли не си се замислял, как ей така – от въздуха – се появява никому неизвестна чужда фондация, решена да финансира точно лечението на Мила?!

– Ти сигурна ли си?

– Че как да не съм?! Това мъжете сте като коне с капаци!

– Вела ти е казала – оправдава се баща ми.

– Глупости. Такива неща и на родна сестра не се казват. Но те са си ясни.

– Чак до Англия стигна случаят – намесвам се. – Помня колко го плюха професора в социалните мрежи след онова гласуване.

– Кой ти гледа социалните мрежи – мръщи се мама – там всеки ден е с нов скандал. Важното е, че медиите мълчаха като… айде да не казвам какво.

– А после същите тези медии съвестно му лъснаха имиджа на Стоян. Особено вестниците. Петънце не остана – до блясък! След което го покриха, все едно нищо не е било, и той си стана един от масовката – в гласа на баща ми се усещаше горчивина. – Пълно разочарование за всички, които го подкрепяхме. Аз от тогава като го срещна професора Ванев само кимвам и подминавам.

– Той ме покани тази вечер у тях. Леля Вела щяла да ми направи крем карамел.

– Леля ти Вела ли?! Крем карамел? – мама облещва очи и се прекръства.  – Ма тя Вела си замина, не знаеш ли?

– Как си замина? Къде?

– Ами… на село. Веднага след като остави Мила във Франция. Посрещнах я на летището, взехме такси и право в Света София – да запалим свещички за здраве. На излизане ми вика: „Обещах на Господ себе си, само да ми спаси детето.“ Тя никога не е била вярваща, обаче и докторите във Франция говорели за Бог. И оттам отидохме на автогарата – замина си за село с един куфар само.

„Няма да се върна при него. Няма го вече уважението.“

„Ама сестро – викам й – нали ти го накара?!“

„Именно. Не мога да го погледна в очите…“

– Жените нямате угодия – клати глава баща ми.

– Било е отдавна – въздъхвам. – Мила вече е добре. Може пък леля Вела да се е прибрала тия дни и вие да не сте разбрали.

– Леля ти Вела си отиде преди две години – баща ми отлива няколко капки ракия на пода и става от масата. – Госпожа, направи още една салата.

Мама скоква и вади от бюфета последната ракиена чашка от чешки кристал.

Навремето бяха шест – подарък от Ваневи.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара