В Ленинграде работает более 70 театров, имеется 200 музеев…” – гласът на Рускинята бе едновременно дразнещ и монотонен. Говореше, взирайки се в тавана на класната стая толкова съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Обожаваше Ленинград и постоянно разказваше за чудесата му. Ревностно колекционираше всичко свързано с града – притежаваше стотици диапозитиви, фотоси, статии, пътеводители, рекламни брошури. Спомените й се бяха смесили с прочетеното в книгите и видяното по телевизията и самата тя не можеше да разграничи преживяно от научено. Изискваше да се знаят наизуст описанията на куп забележителности, гарнирани с безсмислени цифри. Рускинята почти не помнеше имената на учениците си – не я интересуваха, въпреки, че им бе класна.

Пак така – гледайки високо над главите на учениците, Рускинята бе изпяла речетатива си за „Красавецът на Нева” още в първия учебен час. После го повтори няколко пъти през срока, все едно и също, дума по дума. Прехласваше се от звученето на родния си език и боготвореше всичко руско. От двадесет години живееше в България, но говореше с акцент – така и не положи усилия да се отърве от него. За нея това бе последния мост към миналото. Не се беше връщала нито веднъж в родината си и нямаше контакти с никого там. Всъщност, дори руски не говореше перфектно, но кой можеше да разбере.

Безизразно неприветлива, Рускинята успяваше, навсякъде където бе преподавала, да си спечели всеобщата антипатия на учениците. Това не я притесняваше, колегите й дори подозираха, че е нарочно. Тя и с тях не общуваше, никога не коментираше каквото й да е от личния си живот, но пък и не клюкарстваше по ничии адрес.

Учениците не научиха почти нищо от езика, но от толкова повтаряне мозъците им бяха попили лекцията за „Градът на Нева”. Установиха го през този последен за годината „час на класния”, в който Рускинята им раздаде бележниците и понеже не знаеше какво да им говори в останалите 30 минути, пак се скри в любимата си тема. „Свободни сте” – каза едновременно със звънеца, заглушена от радостни викове. Дръпна се плътно към черната дъска, за да не бъде отнесена от живия поток, и останала сама и излишна, седна на стола зад катедрата и се загледана безцелно навън. Учебната година току-що бе свършила и сега нямаше за какво друго да мисли, освен за собствения си нерадостен живот:

Мрази живота си, мрази тази тъпа страна. Мрази този скапан народ, за който „дружбата с братския Съветски съюз е необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Нямат нито аристокрация, нито интелигенция. Нямат култура – потомствени са само простотията им и селският им тарикатлък. Мрази безумния стремеж, присъщ на всяка малка нация, да се изкарва исторически значима и икономически независима. Не знаят ли, че цялата им промишленост за година дава продукт колкото Московска област за седмица? Копират всичко – от политическата система до архитектурата и дори цветовете на милиционерските автомобили. Ах, как мрази всичко това!

Погледът й се рееше през прозорците, над новите жилищни блокове, по ширналото се жълто поле, което нямаше да даде следваща реколта – предстоеше да бъде застроено. Слънчогледи, мрази слънчогледи, с тях светът изглежда измамно красив и приятен.

х х х

Рускинята бе родена в Далечния Север, в едно неозначено на картите градче. Всичките му жители работеха за Академията на науките, тоест за военните. Живееха в грозен панелен блок – по две семейства в апартамент. Водка и осолена риба „даваха” с купони, а зад сградите с „комуналки” всяко семейство имаше своя „ямка“ – куп картофи, зарити в пръстта. Още като малко момиченце тя можеше дори със затворени очи да стигне до тяхната. Пращаха я навън, снегът скърцаше под краката й, студът я пришпорваше да бърза, ровеше с малка лопатка замръзналата пръст. Сълзите й потичаха чак после, във винаги претоплената обща кухня, където газта не се жалеше – беше  безплатна.

Баща й – проспериращ млад физик, го чакала бляскава кариера в Ленинградската Политехника, но изобретението му – нещо, свързано с „повърхностна обработка на метали чрез взривно разпрашване на легиращите елементи”, привлякло вниманието на военните. Въпреки ненадеждния му произход – съсипан преди поколения княжески род – проявили великодушие и му обещали да го приемат в партията. След подкана и отказ за партийно членство съдбата му била решена. „Удостоен” бил с честта да работи „за Родину”, а всъщност – осъден на съвременна форма на робство. Било навечерието на войната, доброволното заточение спасило живота му, малцина от познатите и роднините му преживели блокадата.

Майка й била от добро семейство, учила в Консерваторията и давала уроци по пиано. Въпреки искрената си любов и уважение към мъжа си, тя го последвала с огромно нежелание. Взела със себе си семейната реликва, прекрасен BLUTHNER в доста добро състояние, но рядко свирела на него, а и ученици на новото място нямала. Инструментът не бил отварян години, заемал прекалено много пространство в една от двете стаи и малко след края на войната трябвало да отстъпи територията си на очукано детско креватче. Преместили пианото в склада на института, уж докато им дадат по-голяма квартира, но това така и не се случило.

Войната изисквала от всички пълно себеотдаване и напълно консервирала чувствата и отношенията между хората. Когато отминала, нещата тръгнали на зле. Постепенно любовта в семейството им отстъпила място на скуката, отчуждението и омразата, после останало само безразличието – към мъжа, към живота и дори към детето. „Началась тряхаться” – първоначално с един капитан – съсед, после с началника му – полковник от секретните служби. Не се притеснявала от нищо, дори от дъщеря си, гонела я от стаята – да пие чай в общата кухня, на паянтовата маса в компанията на двама неизменно насмукани старци. След години жената на полковника умряла, той взел майка ѝ при себе си, а тя останала с баща си, който скоро се предал на неизбежното и станал част от кухненската дружинка алкохолици. Когато завършила училище, полковникът ѝ уредил стипендия в Ленинградския учителски институт.

В родния град на родителите ѝ, за който те никога не говорели, живеела на общежитие. Бащината й къща оцеляла по чудо от бомбардировките, но нямала архитектурна стойност и била разрушена отдавна. Посетила единствения жив роднина за когото знаела – брат на майка ѝ, но семейството му не се зарадвало. Уплашени да не пожелае да живее при тях, или недай Боже – майчиния си дял от наследствения апартамент, те се държали притеснено и хладно. На раздяла ѝ казали да се обажда при нужда, но силно се надявали това да не се случи…

Глъчката отвън се засилваше. Учебната година бе свършила! По коридора тракаха токчета, колежките й, понесли огромни наръчи цветя, бързаха към домовете си. Рускинята погледна букета, който бе получила – три  червени карамфила, подарени й от момче, което тя цяла година нарочно тормозеше. Момчето се казва Иван, така се казва й мъжът й. Иван – толкова руско име…

През трите години обучение в учителския институт се докосна до истинска култура. Потопи се в невероятната атмосфера на Ленинград, суров през зимата, приказно романтичен през пролетта и лятото, с магията на белите нощи, с неизброимите си красоти, богатства и чудеса. В него получаваше усещане за история, бе горда да е част от този велик град, въпреки тежкия живот и несгодите.

Обичаше да се разхожда навън сама, нямаше много приятели, но това не й тежеше. Веднъж, в „бяла” юнска нощ, срещна българския студент по химия Иван. Голямата й любов! Харесваше го най-вече за чепатия му „мъжки” характер, а и не се даваше на руснаците в редовните надпивания с водка. И точно заради тези му качества след време го намрази…

Живяха три години в „Гордостта на голямата химия“ – Димитровград. Нея с радост я назначиха в библиотеката – цялата техническа литература беше на руски, а него направиха началник цех. Навсякъде в страната тачеха кадрите, учили в Съюза и ги бутаха напред. Те бяха добри специалисти, но при студентството повечето прихващаха и от спецификата на „руската душа”. За съжаление, едно от основните проявления на тази душа беше кротката, неизбежна и дълбока страст към алкохола. Пиеха „как положено”, но докато там това можеше да донесе позитиви, то в България, макар и прието да обърнеш вечер по ракия-две, не бе геройство да се напиваш като казак. Истинският проблем, обаче, се оказа пиенето по време на работа.

Химкомбинатът с всичките му заводи бе истински самостоятелен град – имаше си инфраструктура с магазини, детски заведения и дори ателиета за услуги. Продажба на алкохол на територията му бе забранена и се спазваше безпрекословно, но въпреки строгия контрол, алкохол се внасяше от самите работници. Често хващаха такива опити, главно от нискограмотните общаци. Уволняваха ги на секундата, желаещи за работа имаше много, плащаха добре.

Когато стана аварията, започнала с внезапен силен гръм, Рускинята се уплаши, но не посмя да напусне работното си място. Случи се няколко дни преди да излезе в отпуск – беше в осмия месец и караше трудна бременност. От прозорците на библиотеката виждаше гъстия дим, идващ откъм завода на мъжа й и чуваше воя на пожарните коли. Имаше лоши предчувствия, а когато се зададоха линейките й призля и повърна в мивката.

Загинаха работници, точно в цеха на Иван се бе случило, милицията отцепи участъка и започна разследване. За няколко дни експертите установиха причините и ги описаха в подробен доклад със сложни технически термини, но истинската причина прозираше между редовете – нетрезво състояние на няколко уважавани специалисти. Разбра се, че редовно обядвали заедно, а в домашно затворените буркани, минали през входящия контрол на портала, киселите краставички плували във водка. Взеха им партийните билети, това ги спаси от уволнение. Потулиха случая – в регионалния вестник пишеше за аварията, но жертви не се споменаваха – но все пак виновните понижиха в длъжност. От този ден нататък, въпреки че изпълняваха същите функции, за тях вече бдяха простички, но изпълнителни другари и действията им се следяха изкъсо. Имаха страхотен късмет, че следователите буквално надушиха номера с краставичките, иначе направо щяха да ги подведат за „саботаж”.

Мъжът й не можа да се пребори с гордостта си, както казваше той, а всъщност със страстта си към алкохола, напусна и реши да стане ватман в столицата. Вечерта, преди да тръгне, се напи и я преби за първи път, с тиха омраза, като да бе тя виновната за неудачите му. Остави я да лежи на пода, цялата подгизнала в кръв. При вида на черните съсиреци, които изтичаха от нея, той тутакси изтрезня, позвъни на Бърза помощ, хвърли в куфара малко дрехи, качи се в колата и замина. Размина се с линейката – някой бе позвънил в болницата преди него.

Това я спаси, беше въпрос на минути дали ще оживее или не, но за детето й нямаше никакъв шанс. За бъдещи деца – също. Затвори се в себе си. Болката премина и след нея не остана нищо. Дори омраза. Мъжът й се обаждаше от големия град – разкаян и уплашен. Тя вдигаше телефона и слушаше мълчаливо сълзливите му излияния. Знаеше защо го прави – ако тя се оплачеше в руското посолство, за него щеше да стане страшно. Слушаше го мълчаливо, почти безразлична. Кой беше този човек и какво искаше от нея? Да отидела при него – та тя не го обича, не му вярва, дори не го познава.

Когато след време я подканиха да напусне ведомственото жилище, осъзна, че няма друга алтернатива, освен да се съберат с Иван. Идеята за връщане в далечния север не я привличаше изобщо.

Дадоха им апартамент в София, в разрастващ се нов квартал с хубавото име „Младост”. Тя започна да преподава руски, заместваше на различни места в града, но от тази година работеше съвсем близо до дома си – от прозореца на кухнята виждаше физкултурния салон и по-голямата част от двора на училището. Не странеше от колегите си, но никога не се сприятеляваше дотолкова, че да си ходят на гости. Изкарваше си часовете и понеже не я закачаха за други дейности, имаше достатъчно време да оправя къщата от поредния запой, преди мъжът й да събере отново компанията лумпени. Беше устискал без пиене около половин година, когато й заговори за деца. При мисълта да има дете от него тя повърна направо на килима в хола, зави й се свят и припадна. Като се свести, се видя насред повърнатото, а мъжът й седеше на дивана с почти празна бутилка Столичная и абсолютно празен поглед. Беше разбрал, че тя никога няма да му прости. Това му послужи за повод, а хиляди пъти след това и за извинение. Както казват руснаците – „поехали”.

– Колежке, няма ли да тръгваш? Нали не си забравила за обяда в ресторанта на пазара, само да хвърлим цветята по къщите, по едно червило и хайде на купона! Шефката е намерила спонсор, ама да видим коя ще го отнесе този път. Някоя от младичките, така де, ние сме дали нашето – приятно закръглена, весела и приветлива, българичката бе всеобща любимка и на учители и на ученици. Стоеше в рамките на вратата, няма намерение да влезе. – Ще тръгваш ли?

– Не.

– Искаш ли да ти дам от моите цветя? Няма какво да ги правя, раздавам ги на комшийките. – Рускинята не отговори, колежката й реши, че я е обидила с предложението си, разбърза се и смутено си тръгна.

Мъжът й редовно пиеше и поради това, или по някаква друга причина, повече не я погледна като жена. В началото тя страдаше и се укоряваше, че не може да го прикотка, търсеше грешката в себе си, мислеше, че не е привлекателна, но с течение на времето се примири. Напусна семейната спалня и започна да спи на дивана в хола. Веднъж, докато пиеха у тях, приятелите му започнаха да я задирят и опипват направо пред него, а той се хилеше тъпо. Тя беше бясна и за да му го върне започна да ги обработва един по един. Дръпна най-напористия мераклия и му се отърти в дрешника. Изцеди го и привика следващия.

Така започна да изчуква всички желаещи, по двама, трима на вечер, някои дори повтаряха, да им се ненадяваш. Никога не го правеше другаде, освен в дрешника, между рафтовете нямаше много място и единствената възможна поза беше задната, така не се налагаше да ги гледа. Ако някой не можеше да го вдигне, а така или иначе беше дошъл, тя му го засмукваше делово, без да бърза и без страст, колкото да го вкара в кондиция, и бързаше да се обърне.

Купи ниско тапицирано столче – подпираше се на него, а при свирка сядаше, писнало й беше да си жули коленете. Пък и по-удобно да чакаш следващия. Влизаха, тя им разкопчаваше панталоните, помирисваше ги и ако не одобреше хигиената им, ги пращаше да се измият на мивката в тоалетната. Не ги пускаше в банята, държеше я заключена. И мъжа си не пускаше там, беше платила да я ремонтират основно, светъл фаянс по стените, тъмен теракот на пода и контрастни вертикални фризове. Даде луди пари за вносна вана, батерии и аксесоари – резултатът си заслужаваше. След последния майстор, работил по чорапи, никой освен нея не влизаше вътре. Мъжът й се къпеше – в редките случаи, когато го правеше – в тоалетната, с подвижен душ и седнал на чинията. Наводняваше коридора, но тя бършеше пода без да се оплаква, а той не си и направи устата да ползва нейната баня.

Като решеше, че чукането за вечерта е свършило, тя се оттегляше в нейната крепост, заключваше, пълнеше ваната и безрадостно се довършваше с душа. Онези свине бяха просто подготовката, можеше и без тях, но така си отмъщаваше. Не ѝ идваше на ум, че всъщност има нужда да я унижават, за да избяга от отговорността за съсипания си живот.

За толкова години мъжът й не дойде в дрешника нито веднъж. Тя искаше да е готова, ако той дойде, правеше си различни сценарии, обмисляше ги, но така и не знаеше как ще постъпи, ако това се случи.

Най-сетне глъчката е утихнала – дворът е пуст. Коридорът също. Излезе бавно без да се огледа, в дясната си ръка носеше книги, в лявата – чантата и трите карамфила. След няколко минути ще си е у дома. Нямаше намерение да ходи на купона, а и довечера пак ще имат гости.

Вечерта мъжът й ги доведе – четирима негови колеги. Нови бяха, не беше ги виждала. Той трябва да е споменал каква екстра се предлага в дома му, защото от влизането я гледаха с любопитство. Докато им сервираше се опитваха да я докоснат уж случайно – тя не се съпротиви, безразлично й беше. По-късно и четиримата минаха през дрешника. Когато реши, че всичко вече е свършило, на вратата се появи Иван. Рускинята се вцепени – години наред бе чакала със страх този момент, а сега … просто се усети безкрайно уморена.

Гледаше го в очите, без омраза, без гняв. Празен поглед на една празна жена. Този поглед го нарани повече от всички думи, които бе очаквал, вдигна ръка, промърмори „курва” и я удари през устата. Тя не помръдна, пое удара, после се обърна, наведе се, хвана стола с две ръце, кокалчетата и побеляха. Той я облада – грубо, животински, без да я пипне с ръка, възбуден от желанието на другите мъже, от думата „курва”, от удара – проява на собствената му мъжественост. Лашна няколко пъти, но ерекцията му спадна и мекият му член се изхлузи. Тя не помръдна. Той го хвана с ръце, опита се да го вдигне, но положението беше безнадеждно. Отказа се. Безсилието му прерасна в ярост, удари я с юмрук по гърба. Рускинята падна на колене върху мозайката, ръцете й потътриха столчето по пода и то издаде ужасен, стържещ звук.

Стана ѝ жал за Иван. В началото бе правила всичко това нарочно, за да го уязви и да се скрие зад щита на едноличната му вина за падението им. Но сега изпита само съжаление към това човешко нищожество. Чуваше го как сумти и не си тръгва. Рускинята се обърна с мъка, застана на колене, хвана члена му и се опита да го поеме с уста. Иван я подритна без злоба, просто като досадно псе, обърна се и излезе.

Половин час по късно тя лежеше в луксозната вана, преливаща от гъста пяна с аромат на хвойна. Потопи ръцете си във водата, така че да не ги вижда и си прерязва вените със старо бръснарско ножче. Не съжаляваше за нищо. Вече не. Погледна към цветята. Първите и последни цветя в живота й. Понечи да се изправи, искаше да ги вземе при себе си, но не успя.

Така я намериха на другия ден, с изцъклен поглед, вперен в трите безрадостни стръка карамфил, натопени в бялата фаянсова мида на мивката – в цялата къща няма ваза.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара