Семейството на Боян и Стела Толеви събира завистливите погледи на софийския елит – те са красиви, преуспели, богати и влиятелни строителни предприемачи. Всичко върви по план в живота им и дори най-смелата мечта на Стела скоро ще се сбъдне – тя ще построи най-високия и внушителен небостъргач в столицата. За да успее, Стела е готова на всичко, амбицията й е по-силна от угризенията. Но докато тя прокарва със зъби и нокти път на своята мечта, изплуват чудовищни семейни тайни, а корупционните схеми, в които са замесени власт, медии и пари, започват да се объркват.

Дали Боян ще подкрепи мащабните планове на Стела, независимо от личната цена, която трябва да плати? Готов ли е да продължи живота си в нейната сянка? Възможно ли е един облог да разруши едно семейство? Наистина ли живеем във времена, в които алчността е подкопала основите на честта? Измислени ли са героите и случките от „Небостъргач“ или са почерпени от покварата на съвременната ни родина?

Автор на новия аудиосериал в Storytel е Георги Томов, един от най-популярните съвременни български писатели, автор на два романа и два сборника с разкази, които може също да чуете в Storytel. Редовен автор е и в списание „Жената днес“.

„Небостъргач“ е петият български аудиосериал в платформата.  Оригиналното съдържание е гордостта на шведската услуга за стрийминг на аудиокнигиl. Освен сериалите на Георги Томов, Богдан Русев, Анна Пеева, Капка Тодорова и Мария Касимова – Моасе, с марката Storytel Original можете да намерите и няколко преведени на български аудиозаглавия като ужасяващия „Вирус“, романтичната комедия „Съмър Карлсон“ или антиутопията „Граничен пост“. 

Storytel, който представи аудиокнигите на българския пазар, работи у нас вече втора година и предлага на абонатите си над 1600 заглавия на български език и над 50 000 на английски под формата на аудио и електронни книги. Близо 2 милиона часа са прекарали потребителите досега в българската платформа.

Актьорът Мариан Маринов, който чете аудиосериала ти, казва: „Ако искате да разберете как се управлява България, слушайте „Небостъргач““. За какво разказваш в него?

Това е историята на семейство Стела и Боян Толеви, собственици на една от най-мощните строителни компании в България. Да построи най-високата сграда на Балканския полуостров е мечтата на амбициозната бизнес дама, за която тя е готова на всичко, дори да жертва най-близките си хора. „Когато сме толкова близо до целта, всички са само средство. Дори ти!“ – заявява Стела на съпруга си.

Сюжетът върви по две преплитащи се линии – семейна и бизнес. Сложните отношенията между Стела, Боян и дъщеря им; любовните връзки на Боян; половин дузина надничащи от гардероба скелети.  Проблемите на Толев с партньорите му за покер – конституционен съдия, действащ прокурор, медиен магнат и бивш политик…

Свидетели сме на поредица от морални сблъсъци; на политически и икономически рекет, включващ дори организирани протести; на изнудвания и посегателства от всякакво естество. И на финал, който показва на какво са готови в безизходицата си хора, притиснати до стената в жестокия капан, заложен им от „силните на деня“, злоупотребяващи с властта си.

Докато слушах в съзнанието ми изникваха реални лица и имена на политици, магистрати, бизнесмени, истории от сериозната и жълтата преса…  Доколко случайна е приликата с реални лица и събития?

Историята е базирана на фрагменти от действителни събития, но има някаква част догадки и интерпретации – все пак е литература. Точно тук е опасността от поява на луфтове между авторовите представи, предразсъдъци и пристрастия, с тези на читателите (слушателите). Що се отнася до приликата с реални личности – възможна е единствено що се отнася до външен вид, имам нужда от прототип в главата си докато пиша. Що се отнася до възгледи, морал, нравствени категории – синтезирам характерен обобщен образ и го накичвам с душевност, характер и индивидуалност, та да се получи истински, жив човек.

По-шарен ли е животът от литературата?

Този въпрос е малко като онзи за кокошката и яйцето. Литературата е плод на умствена дейност и колкото и да си въобразяваме, че пред фантазиите няма бариери, това на практика е абсурдно. Всички – по-плитко или по-дълбоко – ровим в един ограничен сектор от иначе безкрайния запас от „колективното несъзнавано“. Следователно животът е по-шарен.

Доказват го и няколкото скандала, избухнали след написването на „Небостъргач“. Предполагам, че фантазията ми би могла да достигне до такива „висини“, като реалиите, на които се нагледахме и наслушахме, но аз – за разлика от някои хора – притежавам „чувство за срама“, дори когато се отнася до литературни интерпретации. Убеден съм, че и повечето слушатели са като мен и не искам да им причинявам чак такъв стрес. Знаеш за какво говоря.

Завършил си „Небостъргач“ през декември 2019 г., а в следващата 2020 г. в България се случват неща, които доста напомнят за събития от твоя сериал. Каква е тайната?

Тайна няма. Пробабилистичният анализ не е тайна. Ако имах трансцедентни прозрения, щях да предвидя Ковида.

Идеята за сериала беше подробно разработена през пролетта на  2019 г., след това се случиха сходни като фактология събития, касаещи водеща строителна компания. Завърших го към края на  2019 г., а после лъснаха истории с джуджета и други съвпадения. При тази действителност, в която битуваме, подобно икономическо мародерство е силно вероятно и, дори абсолютно незаконно, е напълно закономерно.

Колко важно е за теб литературната фикция да звучи правдоподобно?

Дори фантастиката трябва да звучи правдоподобно, а какво остава за произведение, в което действието се развива тук и сега. В литературата съм склонен да приема нелогично поведение или безумни диалози на героите – хора всякакви. Понякога мога да замижа за белите конци на тропоските в сюжета, но няма как да бъдат простени неволни или умишлени заблуди за политическата, икономическата и социална среда – това граничи с фалшификация, защото литературата е част от историята на един народ.

Как ти хрумна този сюжет и как се стигна до това той да стане аудиосериал в стрийминг платформата Storytel, а не роман например?

Когато от Storytel ми предложиха да напиша аудио сериал, аз работех върху „болничен“ роман, метафора на политико-икономическата ситуация през здравната ни система. Заемка от блестящата черна комедия на Линдзи Андерсон от 1982 г. „Britannia Hospital“. Добре, че не се спряхме на този проект – няколко месеца по-късно избухна Ковид кризата и в тази област на живота нищо вече не беше същото. Щеше да се наложи „основен ремонт“ на написаното, защото абсурдите растяха експоненциално, точно както броят на заразените. Това май подкрепя тезата, че животът е по-шарен от литературата. Не, че не са писани книги за пандемии, но – убеден съм – в никоя не е пророкуван мащаба на това, което се случва.

А за сюжета на „Небостъргач“ – основата му бе положена преди доста години, но касаеше главно моралните избори, които човек прави в отношенията с най-близките си хора. Чиста проба семейна драма, която носеше работно заглавие „Le piège” – „Клопката“. Е, клопката пак влезе в действие, но този път от друго естество.

Какво очакваш да се случи в България през следващата половин година? Кои са най-тежките ни проблеми?

Струва ми се, че за първи път в живота на моето поколение – ние не сме преживявали война – България и светът имат един и същ екзистенциален проблем. Вирусът ни направи космополити не само на думи. Кога друг път сме се интересували от пазарите за редки животи в Китай, или фермите за норки в Дания?

На фона на световната пандемия местните ни политически пристрастия са смехотворни, но трябва да осъзнаем, че от нас зависи дали тази „буря в чаша вода“ няма да ни потопи. Очаквам с нетърпение да разбера дали реално се е случил актът на инициация на „гражданско общество“, дали е налице някакъв – макар и мижав – катарзис в редовете на политиците от целия спектър? Или и този път сме проспали момента. Най-тежките ни проблеми са следствие от късата обществена памет, мъждивата социална солидарност и липсата на реализъм. Склонността да се подценяваме или надценяваме е изумителна.

Ковидът действа като лупа за недъзите на едно общество. Да речем, че разликата в качеството и екстрите на обслужване могат да бъдат подминати, но какво правим с невъзможния достъп до медицинска грижа? Много ми е интересно дали някой представител на висшите ешалони на властта е бил разкарван с линейка от болница на болница, за да бъде върнат след половин ден у дома му? И дали някаква част от обявения ресурс не се пази за „специални хора“?

Ако погледнем по-общо, то светът като цяло е на прага на огромни проблеми. Социалните парадигми – и на източния, и на западния свят – вече са изчерпани. Комунизмът в марксистко-ленинския му вариант се провали с трясък, либерализмът е на път да го последва. На хоризонта не се забелязва достойна доктрина, различните пост общества и трансхуманизмът са направо плашещи. И на фона на всичко това ние се оплакваме, че ни се отнемат свободите, защото се налага да ходим с маски и да се лишаваме от танци. Ами… не съм оптимист.

Трудно ли се пише аудиосериал? Какво е различното от писането на роман например?

Всяко „нещо“ се пише трудно, ако държиш да стане добре. Има специфика в този формат, защото всяка серия – те са 10 по около  час – задължително започва „ударно“ и завършва „зарибяващо“. За сметка на това между началото и края не можеш да си позволиш нито секунда скука. Има примери за прекрасна литература, в която след 300-400 страници скука следват 50 с уникален финал, който формира цялостната ни оценка за произведението. Апропо – човек помни най-вече финалните емоции от някакво преживяване. Това е причината – след като са ги карали да пищят от ужас и болка – добрите детски зъболекари да дават на малките си пациенти бонбони и дребни подаръчета.

И ако подходът „всичко е добро, свърши ли добре“ работи в книжна версия, то в аудио не е така – никой няма да търпи повече от една серия сюжетно тътрене. Човек в битието си на слушател е значително по-нетолерантен от това на читател, защото ухото лесно улавя фалша и клишетата, дразни се повече от окото на изкуствено надути и тромави фрази, повторения и неподходящ изказ или словоред. Което предполага много по-прецизна редакция на текстовете за аудио формат. За радост, аз работя с безкомпромисен редактор, който „чува“ написаното.

Слушането на книги е нещо специфично и всеки го приема по различен начин. Със сигурност обаче е приоритет на младите и динамични хора, които са постоянно в режим „мултитаскинг“ и – така или иначе – не си вадят слушалките от ушите. С тях шофират, спортуват, крачат по задачи, а предполагам, че и спят. Повечето любители на литературата от моето поколение предпочитаме „хартиено тяло“, което има предимства, но и недостатъци. Аз съм абонат на Storytel още от появата им в България, защото чрез платформата им много лесно се ориентирам в безбрежния книжен пазар. Прослушвам части от дадено заглавие и решавам дали да си го купя. Всъщност първите неща, които съм изслушал от начало до край, бяха четирите български сериала, които предшестваха  „Небостъргач“. Определено ми хареса, чух и други неща. А сега слушам и книги, които съм чел на хартия и дори имам в библиотеката си. Например Харари.

Кое е по-важно за аудиосериала – езикът или наративът?

Това е въпрос, който касае всички формати, а няма универсален отговор, защото е силно субективен – зависи и от писателя, и от публиката. Безусловно историята трябва да е интересна, като е добре действието да галопира. Е, тук-там трябва да има кратки почивки за смяна на конете. Езикът може и да е по-обран, но  безусловно  художествен – все пак говорим за литература.

Гласът, който разказва историята в ушите ти е много важен за възприемането на творбата и даже дали въобще ще изслушаш сериала или романа. Представяше ли си гласа, който искаш да чете „Небостъргач“?

Много точно си представях всичките си герои още по време на писането. Нещо повече – виждал съм ги насън. За мен гласът е иманентно свързан с външността и характера. Част от разказа се води от името на Боян Толев, това предопределяше изискванията за визията на „четеца“. Минахме през доста варианти, но Мариан Маринов го „разпознах“ още преди да го чуя. Чак след това установих, че точно той е притежателят на „онзи“ глас. Глас, който няма как да забравиш или да игнорираш! Гласът, който чуваме от радиото или от екрана на телевизора по сто пъти на ден. Което предполага, че дълго след като си изслушал „Небостъргач“, щеш не щеш, ще се сещаш за сериала по сто пъти на ден.

А имаш ли в главата си актьори, които би искал да изиграят главните роли, ако аудио сериалът се превърне в телевизионен?

Отговорно считам, че ако филмирането не се случи загубата за „драгия зрител“ ще е непрежалима😊. За ролите – мъжката главна е запазена за Мариан, а за женските ми се ще да има кастинг. А още повече ми се ще и аз да съм в комисията. Може да се разсъждава по въпроса „Какво е искал да каже авторът?“, но е недопустимо някой да си въобразява, че знае по-добре от мен какво съм сънувал.

Автор си на два романа, два сборника с разкази, аудиосериал. Какъв е следващият ти литературен проект?

Сборник с разкази, някои от които са писани специално за „Жената днес“. Но доколкото спецификата на формата „разказ за списание“ се различава от този за книга, то предстои доста работа. А в това време ще наблюдавам внимателно всички аспекти на ковид кризата, за да мога да ги включа в следващия ми роман „Bulgaria Hospital”.

Бъдещето се очертава като черна комедия на абсурда.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара