В канцеларията на голямата слънчева сграда влиза милиционер, притиснал в ръцете си нещо увито в безръкавно милиционерско кожухче. Сестрата бързо отвива ко­жухчето. Из под замърсената пелена се издига тънък дет­ски гласец…

– Пеленаче – момиченце, снощи в 8 часа гражданин го е намерил подхвърлено на улица „Бенковски“. Ние му сложихме име –  обяснява милиционерът.

– То ще има ново име – казва сестрата и отнася новия човек, пристигнал днес в държавните ясли.

После в канцеларията влиза млада жена. С наведен поглед тя обяснява забъркано, че е излязла от „Майчин дом“, говорила е с приятеля си, който й казал, че няма да се ожени за нея и не иска нито нея, нито детето. Една жена, облечена в бяла престилка, й задава въпроси с осо­бено топъл, човечен глас. Тя отговаря автоматически. От целия разговор в ушите й звучи само едно:

– Подай заявление, ще останеш при нас с детето.

Вън на салона чака реда си млад необръснат мъж. Той държи в ръцете си своя петмесечен син. Сините очи на малкия Иванчо мигат за сънчец. Нощес те са пътували с татко си чак от Горна Джумая. Няма четиридесет дена откак майка му е починала. Татко му ходи на работа. С Иванчо се е занимавал 8-годишният батко. Мислил татко му дни поред и решил да доведе и приюти тук малкия, за да може да закрепне и намери ново семейство с май­чини ласки.

Около мъжа с детето надничат четири-пет жени. Днес е вторник – денят, в който идват бездетни майки, за да търсят деца за осиновяване. Определеното за това време е 10 часа, а някои от тях са дошли много по-рано. Не са спали цяла нощ, подранили и се записали в списъка. Други са искали разрешение, за да излязат за един час от работа.

Всички те са нетърпеливи, възбудени и приказливи, лицата им са радостни. Те искат дете. Искат да бъдат майки. Повечето от тях са млади жени. Двадесет и четиригодишна жена родила, умряло детенцето й, не може да роди и бърза да стане наново майка.

В десет часа на първите пет от тях сестра Мария Карашенска дава бели престилки и ги повежда по етажите, за да покаже тези дечица, които могат да бъдат взети, за да станат техни. Затова децата се изследват и са съвсем здрави. Такива са Петър, Найденчо, Людмила, Емил, Божидар, Димитър, Борис, Методи и Весел. Повече за днес няма.

Много наши бездетни се­мейства вече търсят деца. През миналата седмица са оси­новени осем деца – осем деца са намерили свое семей­ство, осем семейства са били ощастливени с дете – наме­рили са тази особена радост в живота, да бъдеш родител, да възпитаваш гражданин, освободили са се осем нови ме­ста, оказана е помощ на осем  семейства, облекчени са осем майки.

Днес намериха свое семейство Найден, Божидар и Людмила. Не трепна сърцето на Вера Николова, когато й показаха през стъклената врата другите деца. Но когато сестрата се зададе с Найден в ръце, тя разбута с лакти другите жени и докато изрече: „Ето, това ще е то, моето дете. Прилича на мъжа ми…“, едри сълзи изкочиха от радостните й очи. Голямата мечта за рожба се беше сбъд­нала. Този ден се сбъдна мечтата и на Стратена Димит­рова – медицинска сестра при Столичния народен съвет, която, като видя петмесечното русо момиченце от долния етаж, решително каза:

– Това ще бъде. Точка.

Когато първата група жени обиколиха всички етажи и видяха малките красавци, нова група жени обличат бе­лите престилки. В тази група влизат и Бара Трайкова с мъжа си Трайко Арифов – турски цигани. Тринадесет го­дини те са нямали дете. Бара е на тридесет години, а Трайко – на тридесет и седем. От една година е заседнала в сърцето им мисълта да си вземат и те детенце от яслите. Цяла нощ не са спали от радост. Светнали са лицата им в щастлива усмивка: „От Самоков сме, Трайко е кошни­чар, а аз тъка вкъщи. Нямам свекър, нямам свекърва, една съм овърдалик и мераклийка, като писано яйце ще го гледам“ – обяснява Бара.

В последната група се движи и мъж на средна въз­раст, с прошарени коси. С него върви старата му майка. Лицето на мъжа е студено и непроницаемо. Той изважда молив и лист и с математическа точност записва данните за всяко дете. Когато сестрата каже „подхвърлено“, той махва с ръка за отказ, не го и поглежда и казва: „Това го приберете“. На този човек, дошъл да избира дете със старата майка, със свекървата, а не с жена си, която ще бъде майка на детето, човек с жесток егоизъм, изработен през времето на дългото му себично съществувание, се­страта никога няма да даде дете. „Те избират, но и ние избираме. И ние правим подбор на родителите, на които ще дадем нашите деца. Нас ни трябват честни и трудещи се граждани. Хора със сърце, родители, които ще възпи­тат детето в любов към човека и народа“ –  казва сестра Карашенска, която пет години вече е свидетел на много човешки егоизъм и много човешка любов в хората, които искат да станат родители.

Слънцето блести ослепително и пръска лъчите си върху детските креватчета. Децата, невинни и спокойни, тук живеят своя нов живот. Спасени от смъртта, мизерията и болестите, те се радват на баба Марта, която донесе на всяко от тях по една мартеничка. На някои от тях тя ще донесе майка и татко. Много от тях ще пораснат и ще станат равноправни граждани и творци.

Подхвърленото дете, което тази сутрин беше донесено, сякаш викаше: „Искам да живея!“ Сега то лежи нахра­нено и успокоено, с отворени очи в бялото креватче.

Слънцето блести и като че ли рисува с огнени букви по стената: „Ние сме жертва на войната, на борбата между хората, които имат и които нямат, но ние искаме и трябва да живеем, да станем борци за нашия нов живот“.

Това е само страница от живота на детските ясли.

През 1948 година от държавните ясли в София се създава Институтът по хигиена, диететика и възпитание на детето със следните поделения: детски ясли, стационар за боледуващи деца, който се намира вън от яслите, събирателен пункт за женско мляко и в проект здравно- съвещателна станция. Освен своите общи задачи на здрав­но-предпазно лечебно и възпитателно учреждение, инсти­тутът има и специално научни и учебни задачи. В науч­ните задачи лежи разработване на най-актюелните въпроси, свързани с отглеждането, храненето, възпитанието и забо­ляването на децата до тригодишна възраст, научно разра­ботване и даване препоръки по организиране на мляко-събирателни централи за женско мляко, изпитване и про­учване на всички храни за деца, преди масовото им про­изводство у нас и преди разрешаване на вноса от чуж­бина.

В учебните задачи на института стои подготовката па студенти, стажант-лекари, участъкови лекари и сестри и други, усъвършенствуване и опресняване знанията на лекарите-педиатри, началници на детски отделения, здравни съвещателни станции и ясли.

Важно дело е възпитателната работа в института. При изпълнение на своите възпитателни задачи институ­тът чувствува остра нужда от инструктор-педагог, който да обхване работата по инструктиране на сестрите, при възпитанието на децата, за да станат медицински сестри- възпитателки. Педагог, който да работи сред майките на извънбрачните деца, които са в яслите.

Особено необхо­дим е па института и социален съветник, който да проучва семействата, които искат деца за осиновяване, да следи за живота и възпитанието на децата, които са осиновени, да анкетира социално слабите семейства, които трябва да бъдат облекчени, и други.

Гордост на института е постигнатият резултат по намаляване на детската смъртност. Докато преди 9 септември в яслите е имало 85 на сто детска смъртност, днес тя е намалена на 2 на сто и то при деца, които идват отвън в безнадеждно положение.

При изграждане огромното дело на института уча­ствуват голям брой лекари и сестри. Упорит научен работ­ник е старшата сестра и главен асистент – д-р Каменова.

Делото на института при новата ни социална действителност трябва да обърне вниманието и да бъде подкре­пено от цялата наша общественост.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара