Едно пораснало момиче мечтае да срещне Радо от филма “Всичко е любов” в истинския живот. Онзи, непокорния, със синия поглед. И ето, след толкова години. Среща го. И на един дъх се осмелява да му каже: “Тази среща е сбъдната мечта за мен!” Той я поглежда със същия онзи син поглед, пали цигара и дрезгаво отвръща: “Да ти имам мечтите…”

Снимки: Иван Пейков

Така започна срещата ми с актьора Иван Иванов – Радо от “Всичко е любов”, Асен от “Лавина”, Вас от “Комбина”, Траян от “Мярка за неотклонение”, Кондора от “Романтична история”. Очите са същите. И гласът. Косите са бели, а брадата очертава прорязаното му със спомени лице. Говорим си за къщата му в Оборище – онова, революционното.

Май по-често там може да ви открие човек? Какво ви отведе в Оборище?

Беше преди 22 години. Един приятел каза, че трябва да ми покаже едно място и една къща. Харесах мястото и купих къщата. Два-три дни съм в София, после отивам в Оборище. Там са ми дрехите, всичко. Нямам виладжийски манталитет, пък не съм и зает, не работя, за да чакам петък и събота. От прозореца се виждат черквата и връх Илинден или Ушовица, както го наричат местните. Седя си в двора, имам си приятели, колело, мотопед. Идват ми на гости, разбирам се с комшиите.

С какво ви свързват хората от селото, познават ли ви?

Ми с каквото и ти ме свързваш, с филмите. Познават ме, разбира се. Споделяме си всичко. Като живееш с хора, казвате си и радостите, и болките, и скърбите.

Носят ли хората в Оборище бунтовнически дух?

Ами, “мечани” (Мечка е старото име на Оборище), нали ги знаеш… и ти си от тоя край – хората са луди, непокорни, вити, чепати.

Май добре се вписвате там, има доста общи черти помежду ви.

Щом съдбата е казала, значи има нещо. За да попадна в това място, не е случайно.

В съдбата ли вярвате или в човека?

В двете неща, те всъщност са едно цяло. И в съдбата, и в дъжда. И във вятъра. Няма случайни неща. То как иначе би могло да се крепи това небе, ако има някаква случайност? Не вярвам в случайността, има някакъв строен ред във всичко. Не обичам думата “хаос”. Какъв хаос – то е толкова добре подредено и сътворено всичко. Като сезоните – пролет, лято, есен зима. Има хармония, красиво е. На това ако му казваш “случайност”… Това значи, че и аз не съм случаен. Нито ти, нито той.

Има ли човек мисия в живота?

Да се превърнеш в човек аз не го наричам мисия.

“Човек” е красиво понятие. Нека да не го товарим с тая тежка дума мисия.

Да осъзнаеш чудото в теб, да ти стане топло, да дадеш топлина на друг, да ти отвърнат със същото. Затова човешкото общуване е много красиво нещо. Събуждаш се, срещаш се с хората, казвате си “Здравей, как си?”, ей такива неща.

Кое прави хората човеци?

Простите неща. Да свършиш нещо. Да срещнеш някого, да изпиете по едно кафе, да си кажете една добра дума.

Как разбирате амбицията?

Аз амбицията не я разбирам. Тялото ми не е амбициозно.

На млади години пак ли така мислехте?

На млади години по-скоро бях целеустремен, говоря в професионална насока. Но никога не съм залагал живота си на това. Сега остава усещането за живеене, което не е свързано с професията, а с простите неща, духовните.

Кои са простите неща в живота?

Всичко.

Мъдростта е да разбереш, че живеенето е като дишането.

Като дишаш, осъзнаваш, че не си направил въздуха. Но все пак някой го е направил, съществува някъде. И това ако не е чудо. Чудесата са непрекъснато около нас. А пък ние: “Ах, каква роля съм направил, какъв гений съм изобразил.” Добре, получавам пари за това, имам умение да играя, ти имаш други умения. Но умението да живееш? Умението да дишаш? Хората трябва да се замислят за най-простите неща. Какво става с вярата в средата на живота? Живеенето, там е скрито чудото.

Ама какво поддържа живеенето – вярата ли?

Не, не е вярата. Ти имаш воля, вяра и живот. Всичко ти е дадено. Казваш ли си: “Аз сега ще вярвам и тогава ще живея”? Не, не можеш да ги разделиш нещата. Аз не си задавам въпроса защо живея. Ами защото живея. Това е феноменът. Облакът задава ли си въпроса: “Аз имам вяра и пускам дъжд”? Като кажеш „вяра”, това те ограничава. Същото е да кажеш “имам цел”. Пак те ограничава. Всяка дума ограничава. Живеето не ограничава. При живеенето не съществува никакво “трябва”. Просто факт. Когато искаш нещо да постигнеш, казваш “на всяка цена”. Живеенето не е на всяка цена, то не разсъждава.

Това смирение и покорство ли е?

Не, това не е смиреност. Това е знание. То включва всичко в себе си. Смирение не значи да си сложиш главата в торбата. Най-големият бунт, същинският човешки бунт е приемането, това да казваш “да”. Само силният човек, същественият човек може да приеме това предизвикателство. Живеенето – това е екстазното състояние, свръхлогическото понятие. Да кажеш: “Събудих се и съм жив.” Бунтът изкристализира в приемането. Много труден е пътя дотам. Много. Но пък е верен. И като стигнеш, престава да бъде път. Става твое състояние, твое живеене.

Липсва ли ви известността? Какво мислите за днешните актьори?

Имам усещането, че днешните актьори много се вземат на сериозно. Малко е тъжно, като че ли не могат да надскочат, да достигнат онова, за което говорим сега с теб. Интересуват се само от роли, ангажименти. Обичат да се показват, да говорят за себе си, страшни чудесии. Не могат да прескочат прага на затворения си кръг, все там се въртят. Много са ми клубни. Пък то има много широки булеварди и пространства, в които хората се срещат.

Съпругата ви Петя Силянова играе в театър “София”, няма как да се отчуждите от актьорската гилдия.

Не съм се отчуждил. Аз обичам професията си, тя е шантава професия. Но това, за което се събуждам сутрин, не е професията ми. И това ми дава друг поглед към света и самото живеене. Известността не ми липсва.

Казвате, че киното е една красива лъжа. Май нямате никакви илюзии относно киното и живота?

Ами киното какво да го товариш за час и половина повествование? Извинявай, ама аз дишам 24 часа, така че колко може да ме натовари един филм. Не, не мога да му падам на колене на киното, да се прехласвам, да го имам за бог. Защото будността е не да бъда непрекъснато в роля, а да бъда жив. Това ме занимава. Няма по-голяма истина от дишането. Не от киноповествованието, на което съм си бил посветил живота. Нищо подобно не съм посветил. Как може да ме занимава един филм! Колкото едни пуканки ме занимават – толкова.

Човек не трябва се вманиачава: “Ооооу, аз ще умра на сцената, ще умра на сценичната площадка.” Ми излезте от тая роля, бе, елате ей тук, на пазара “Иван Вазов”, да изсърбаме по една чорба.

После, като седнат с мен и аз почна да им говоря ей такива неща, щото аз за работа не обичам да говоря, все искат да ми показват колко много знаят. Аз не те питам колко знаеш, кажи нещо просто, дай една цигара. И аз съм актьор, и аз пиша, ама по-кротко, бе. Какво толкова има трагично, амбициозно и драматично в тая работа? Не можах да го разбера. Ако някой се чувства колос, да не сяда на мойта маса. Аз не обичам колоси, обичам живи хора. Толкова е просто, толкова е ясно. Аз не страня от хората. Как мога аз, човекът, да страня от човека?

Какво е за вас успехът?

Успех за мен е, че съм човек – роден, направен, реализиран човек. Ако това не е успех, майната му. Казват: “Той има успех, той стана академик.” Какъв академик?! Аз имам успех, щото съм се родил човек. Какви титли, по дяволите – имал 40 книги, 80 изложби… ама чакай, бе! И аз имам. А пък непрекъснато ти говоря, че още с първата си глътка въздух съм реализиран.

Искате ли да питате нещо Стефан Данаилов – като ваш колега и реализиран министър на културата?

Не искам никого да питам. Написал съм една книга “Съвършени въпроси, съвършени отговори”. В нея не споменавам имена, всеки си задава въпроси и си отговаря както може.

Какво ви кара да пишете?

Ами всичко онова, за което сега говорим и искам да го срещна някъде написано. Но не мога да го видя. Срещам нещо, което е шлифовано, намислено, отрепетирано, не е самородно и не ми хваща погледа и слуха. Затова от време на време вземам молива и надрасквам онова, което тече през мен, просто го улавям.

Съпругата ви споделя ли вашето мислене?

То моето живеене е такова, за мен е лесно, ама за другите не е съвсем. Другите обикновено стават сутрин и си казват: “Днес трябва да свърша куп работа.” Добре. Аз ставам и си казвам: “Аз трябва да свърша куп неработа.”

Кое е по-лесно или по-тежко?

Не си задавам този въпрос, живее се – малко ли е? Никого нищо не съветвам. Можеш ли да съветваш човек, да ти кажа на теб например: “Обичай!”, “Мрази!” – мога ли? Не. Това е глупаво. Човек трябва да го приемаш като равен. Учителството никога не съм го разбирал като работа зад катедрата. Затова винаги седях наказан в ъгъла. Учителите трябва да са сред децата, на чина при тях. Същото е и със сцената. Аз съм се качил на две педи по-високо и сега ще ви уча вас и ще размахвам с пръст. Откъде накъде? Няма такова чудо.

За какво мечтаете?

За свинско със зеле… (смее се). Сега наближава сезонът.

А в духовен план?

Пак свинско със зеле… (отново смях и цигарен дим).

Весел човек ли сте?

Ми весел съм, разбира се (замисля се, запалва нова цигара).

“Жената днес” уж, а пък за жената нищо не говорихме, само умнотии.

Кажете ми нещо за вашата жена?

Аз няма да приказвам за жена си, ще направиш специално интервю с нея. Петя, като почне да ти приказва … Какво да кажа за Петя? Тя е готина, трябва да я гледаш в театъра, но всъщност е по-интересна в живота. Не мога да ти кажа каква е Петя. Навремето ми викаше: “Напиши ми един моноспектакъл.” Опитах се, ама не може и не може. Не става. Аз съм пишещ човек, но това е невъзможно. Като кажат: “Имам муза.” Можеш да й посветиш стихове, но не можеш да пишеш за човека. Не мога да говоря за нея. Ти приемаш един човек и това е. Няма разсъдък в това. Не може да се пише и да се говори. Чувстваш го. То е тайнство, неслучайно се нарича така.

Готов ли е филмът “Добре дошъл у дома”, който синът ви Стефан направи за вас?

Да, това е 27-минутен филм, мой портрет. Стана много хубав. Позитивен филм. Има носталгия, като го гледам, като мигове от живеенето ми. Може би скоро ще го излъчат. Подготвих и една нова книга. Няма заглавие още. Проза, поезия, за деца, за възрастни, за по-умни, за по-семпли. До Нова година ще излезе. Един друг диск направих по мои текстове, като говоряща книга, аз ги изпълнявам нещата. “Баща” съм го кръстил. На мен лично ми достави голямо удоволствие и радост.

Имате ли страхове?

Страховете са ми да не напишеш нещо, което не съм казал (отново дрезгав смях). Човек се страхува от смъртта. Разговорът за живота неминуемо стига до смъртта. И когато смъртта я приемеш като продължение на живота, остава единствено живеенето.

Кажете нещо специално на жените.

Чакай сега, ще запаля цигара… Много се е писало, говорело и всичко се върти около тия пусти жени. И правилно, така трябва да бъде… Виж сега, нищо не мога да кажа за жените и на жените.

Да се научат да готвят свинско със зеле например?

Ооо, това е задължително. Как иначе!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара