Ако пишех този текст преди десетина години, когато моя близка приятелка се омъжи за американец, той щеше да звучи доста по-екзотично, отколкото сега. Наистина, аз съм щастливо омъжена за бразилец от шест месеца насам и живея в Рио де Жанейро, което придава на моята лична история дъх на загадъчност и далечни земи, примамващи толкова с представата ни за тях, колкото и с неизвестността, която излъчват.
Но тук съм обградена от колумбиец, англичанин, холандец и французин с половинки бразилки, имаме семейна приятелска двойка англичанин и датчанка, а приятелката ми перуанка за малко да се обвърже с японец. Двете ми доведени сестри са омъжени за испанец и белгиец…
В наше време бракът с чужденец си е направо клише
Имала съм няколко връзки с чужденци и те са ми пасвали, защото имам много забележки към традиционното възпитание на българския мъж. А като добавим и вцепенението, в което живеят ден за ден и без желание за поемане на отговорности много от моите връстници между 30 и 40 години, излиза, че съдбовната ни среща с Марсело от Рио де Жанейро е била предопределена.
Два месеца след като се бяхме запознали (аз – каучсърфърка в неговия дом), моят любим ми предложи да се оженим по фейсбук, защото той беше в Рио, а аз – в София, в общо съобщение между двама ни и единствената ми приятелка, която го познаваше до този момент и която после ни стана кума. Родителите ми още не го бяха виждали, но само те и много малък кръг от хора посветихме в намеренията ни да се обвържем. Не защото съм суеверна, а защото представата за какафонията, която можеше да настъпи, след като се разбереше, че ще променям живота си напълно, и то на съвсем различен континент, ме напрягаше. А
нашата култура разрешава наглото нахълтване в живота на другия
с прикрито като загриженост желание за вмешателство по какви ли не поводи.
Когато шест месеца по-късно отпътувах само с 60 кг багаж, започнах да осъзнавам с лекота колко малко предмети са ми нужни и каква нищожна част въобще ми се иска да пренеса в новия си дом. Първите дни с моя любим търчахме по институции, за да подадем документите си за брак, който щеше да ми позволи легален престой тук. Не звучи много романтично, но и друго щастливо смесено семейство, на което съм кума, пристъпи към тази стъпка по спешност заради подобни бюрократични препятствия.
Когато в райсъвета си избрахме 23.12.2014-а измежду три дати за сватба, аз се разплаках. За мен „подписването” е съкровено тайнство и важен ритуал. Неслучайно в някои култури продължава с дни. Марсело пък твърди, че в Бразилия хората не са пристрастени към брака и че пристъпват към него най-вече когато искат да узаконят имоти или деца, или просто когато финансово могат да си го позволят.
Ние пък се оженихме в съвсем тесен семейно-приятелски кръг
На хиляди километри, които всъщност са проблем само защото цената да бъдат преодолени е толкова висока, моите родители не присъстваха. Не зная как са си представяли сватбата ми, но откак се разведоха, ми се струва, че биха се чувствали неловко заедно, а като прибавим и самолетните билети и невъзможността да им дам цялото си внимание, колкото и да ми беше мъчно, мисля, че е по-добре, че стана така. От друга страна, имам приятели, които за да избегнат тъпани, гайди и пияни роднини, подадоха документите си в токийска община, като седмица след това бяха уведомени, че са официално женени.
Както знаем от класиката – всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему. Вероятно това е така и в браковете с чужденци. Но ако различията в двойките от една националност лесно биват принизявани на социално, битово или характерологично ниво, то тези на двойките от различни страни почти винаги могат да бъдат прекарани през филтъра на съответната култура. Това помага понякога да бъдат приети по-скоро като
куриозна особеност, отколкото като реален недостатък на другия
Жениш ли се за чужденец в неговата страна, като зестра върху главата ти се стоварва културата й. Тя не само се проявява в поведението му по един или друг начин, но и те заобикаля отвсякъде. За добро или лошо, тя е в привичките му, маниите му, достойнствата му. Всеки ден вадим списъците с „това у нас е така, а у нас е иначе” и ги допълваме с нови бележки със знак плюс и минус отпред.
Ако оставиш всичко зад гърба си и попаднеш в страна, чийто език дори не знаеш, цялата тежест да бъде всичко за теб – приятел, любим, който е насреща за всичките ти грижи и тъги, пада върху човека до теб. Когато започнах да виждам извън собствения си товар и да усещам неговия, спрях да дудна за всичко, което не ми харесва тук. Чувствах се самотна, изпадах в различни крайни настроения, започнах да сънувам странни сънища, чувствах се изплашена от нивото на престъпност в Рио и се съмнявах дали ще се справя с всички предизвикателства. В един момент започнах да проговарям португалски, но се скъпях на думи, понеже за мен е много важно да се изразявам добре езиково. Установих, че
иронията към другия не помага, ако не е съпътствана от самоирония
Започнах да осъзнавам как са се чувствали приятелките ми, женени за чужденци и заминали далеч с тях. Чувствах се сред подвижни пясъци, от които само от време на време успявах да се измъкна върху някое стабилно островче. И се опитвах да приема най-трудното – раздялата с родителите ми и с приятелите ми. Защото заради разстоянието общуването се променя, накъсва се и ако не изчезне, всеки миг от него се цени много повече.
Освен нашата обич, другото, което ми помогна да се почувствам по-стабилна тук с времето, е фактът, че започнах да си създавам среда. Да споделям не с моя любим, а с други чужденци особеностите на бразилските нрави, които не ни допадат, смешни са ни или направо ни дразнят. Освен това в международна компания постоянно се сравняват различни местни версии за едно или друго. Този разнообразен информационен поток не само е много интересен и обогатяващ, но и учи на приемане.
За петия месец от нашата сватба за първи път направих подарък на Марсело за отбелязване на датата – нещичко за него и нещичко за нас двамата. Стори ми се добър символ – да не забравяме себе си в брака ни, но и да помним, че вече сме едно сърце, туптящо на две честоти. Не знам къде ще ни отведе бракът ни, но се надявам любовта да е с нас винаги. Защото ако нея я няма, няма да имаме нужда и от него. Мисля си, че бракът дисциплинира романтичната обич между двама, в което няма нищо лошо. Така, надявам се, денят и нощта постепенно се учат да вървят заедно напред.
0 Коментара