Приститах в Лос Анджелис в един прекрасен септемврийски ден на 2005 г. с един куфар, влюбен поглед и много надежди. Вероятно съм от малкото, емигрирали по любов. (Преди да срещна моя съпруг Иван, дори и не съм си помисляла, че мога да напусна България. Харесвах си работата, заплатата, приятелите, даже апартамента си. Честно казано, нищо не ми липсваше.)

Първото ми впечатление от изключително красивия и подреден Лос Анджелис беше стъписващо: всички с хубави зъби, жените с идеално опънати лица, усмихват ми се любезно, а почти не разбирам какво ми говорят, въпреки че знаех някакъв плажен английски. Тук се чуват всичките 6800 езика и съответно толкова акценти.

Ел Ей е един съвременен Вавилон.

С помощта на моя съпруг се учих как се шофира, как се плащат сметки и дори кое какво е в хранителните магазини. Всички мерки в паунди и инчове, но това беше лесно.

Започнах живота си от нулата. А уж дойдох наготово – при отдавна установен в Лос Анджелис българин. Как се запознахме с Иван? По време на работа – работех в несъществуващия вече вестник „Нощен труд“ 16 години. През май 2004 направих интервю с него по телефона. Катя и Здравко от дует „Ритон“ ме насочиха към него с интересна новина. Иван Кутиков е композитор и музикален продуцент в Холивуд. Направихме интервюто и след време пак се чухме служебно. Започнахме да си пишем имейли, които по-степенно придобиваха все по-личен характер. И така искрата пламна, без да сме се виждали. Започнаха напоителни телефонни разговори. И през май 2005 г. се срещнахме на летището в Ел Ей. След дълги размисли – няколко месеца, реших да го последвам. Повечето от моите най-близки приятели ми казваха:

„Ти си луда! Какво ще правиш там? Ти как се виждаш домакиня?“

По-малкият ми брат беше от малкото хора, които ме подкрепиха и насърчиха да замина и да опитам щастието си: „Щом си мислиш, че трябва да напра-виш нещо, действай! Иначе ще съжаляваш и все ще се чудиш какво би станало.“

Оженихме се в Лос Анджелис. Още след първия месец битовизмите бяха преодолени, но на мен ми се прииска кански да работя – да пиша. По цяла нощ сънувах (и все още сънувам) как се разправяме за материали в нюзрума, планьорките, как съм на репортаж… За щастие забременях и това даде нов смисъл на живота ми, но пак исках да работя. Такъв човек съм – без работа не мога. Но как да стане това? Нито мога да започна ра-бота в някоя редакция тук най- вече заради езика, нито мога да изпращам кореспонденции за България, защото не познавам нито един българин в САЩ освен съпруга ми, няколко негови приятели и певицата Кичка Бодурова, която беше мой домакин в Лас Вегас през 2003 г.

Така се роди идеята да започна български вестник в Калифорния

Бях бременна в 3-ия месец, когато задвижих нещата, и два месеца по-късно първият истински вестник беше факт. За кратко време доби популярност не само в Калифорния, но и в Лас Вегас, Аризона, Ню Йорк и дори Чикаго, където е най-голямата българска диаспора и си имат много вестници. За съжаление BG WORLD излизаше на хартия само една година, защото българите са изключително разпръснати из Щатите и неговото разпространение беше непосилно трудно, но веднага минахме на електронен вариант и вечегодини вестникът е ежедневник с най-важните новини от България, САЩ и света.

Моето бързо приобщаване към българското общество стана благодарение на вестника, а към САЩ – благодарение на дъщеря ми Джоана. Тя се роди на 6 септември – Деня на съединението, в болницата Сидър Сай- най в Бевърли Хилс. Спомням си, че

в съседната стая руската певица Алсу роди момиченце на 7 септември,

а преди това 2 пъти съм я интервюирала в България. И така с моето дете ни тръгна на звезди. А тук – в Ел Ей, никога не знаеш кой стои срещу теб. Особено известните актриси – без грим, с цайси и шапка… абсурд е да ги разпознаеш. Срещали сме доста актьори – дори и Брад Пит, който паркираше пред най-популярния фитнес Golds GYM, и Ал Пачино, които пазаруваше играчки с внучето си (изненадах се колко е дребен), но най-приятна беше срещата с Мила Йовович. Малко преди тя да се омъжи – на 22 август т.г., Джоана се заигра с едно малко момиченце на едно много приятно място в Ел Ей – The Grove. После се разговорихме с бабата на Евър. Млада и красива, а по акцента й разбрах, че е „съветски човек“ . Разговорихме се на руски дори за запека при малките деца. Доста добре беше запозната с българската култура, затова я попитах какво работи.

„Артистка съм. Дъщеря ми също.“ „Коя е дъщеря ви?“, попитах аз. „Мила Йовович.

А, ето я, тя беше за компютър.“ Дойде самата Мила, хубава и без грим. Запознахме се, почерпи децата с „полезни“ малки сладки. Направихме си снимки. Държеше се най- нормално и земно като майка на дете, а не като „суперстар“. След време пак случайно се срещнахме на детската площадка в Колд Уотър Кениан в Бевърли Хилс. Беше със съпруга си и Евър.

В такъв град съм попаднала, че срещам моите главни герои по улиците и повечето от тях са склонни на снимки и интервюта. Постепенно се наместих в тукашния живот и за мен се разбиха 2 мита – че американците са тъпи и дебели. Имах възможност да общувам с хора от различни прослойки и установих, че това съвсем не е така. Дори един чичо американец ме разби на тема „балканска история“ и по време на разговора си мислех, че само историкът Божидар Димитрове в състояние да му бъде събеседник. Дебели са предимно емигрантите от Латинска Америка, които имат страхотна национална кухня, а тук лапат пържено и панирано и пият по 2 литра кола, за да гасят пожара от прекалено солените храни.

Пътувала съм доста, но

в никоя друга страна не съм видяла повече тичащи хора по улиците

и толкова много специализирани магазини за organic food като Whole foods например. А да не говорим, че никой не паркира по тротоарите и има адски много паркинги, тоалетните блестят от чистота даже на обществените места, детските площадки са обезопасени с меки покрития на земята и в заведенията не се пуши. Харесва ми, че никой не ти „мачка“ детето и кучето без разрешение и пешеходците имат предимство на пешеходна пътека.

И всички хора са с хубави зъби, усмихнати и опънати лица. И стискайки малката ръчичка на Джоана, си казвам: е, не е чак толкова лошо в Ел Ей… Ако пък съдбата ме върне отново в България един ден, майка ми ще е на седмото небе от щастие.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара