Трябваше да минат много години, да се разделя с доста илюзии, да чуя някои неочаквани откровения със задна дата и да прочета „Бягащата с вълци” на Клариса Пинкола Естес, за да разбера нещо много просто: едно от най-щастливите житейски събития е да откриеш глутницата си.
Знаем уж тази истина още от детството си – от приказката „Грозното патенце” на Ханс Кристиан Андерсен. Но може би и вие като мен не съвсем сте я разбирали. Понеже това е „една от малкото приказки, окуражавали цели поколения „аутсайдери” да търпят, докато открият своите”, както пише Естес.
Помните как всички кълват „грозното” патенце, тормозят го и искат да го прогонят. Сърцето му е разбито, понеже е отхвърлено от своите, а всъщност не е направило нищо – просто изглежда и се държи различно. То търси обич на погрешни места. И за жените е така – много често. Затова Естес твърди, че макар да е полезно да градим мостове дори към групи, на които не принадлежим, и да е важно да опитваме да бъдем любезни, все пак „не бива да полагаме прекалено големи усилия, да се заблуждаваме, че ако се държим добре и успеем да овладеем всички пориви на дивата си природа, наистина ще ни смятат за мили, сдържани, покорни и скромни дами. Най-много да се превърнем в кротки, но нервни жени, отчаяно копнеещи да са „добри”. А всъщност е много по-полезно за душата да сме такива, каквито сме, и да оставим другите също да не изневеряват на истинската си същност”.
Що се отнася до отхвърлянето – поколения наред жените са приемали легитимирането си като хора чрез акта на омъжването си. Така те са се съгласявали, че право на мъжете е да обявяват някого за „неприемлив”. Години наред „дивите” жени безмълвно са крещели „защо съм толкова различна?” – ако са били деца на природата, родителите им са ги държали под покрив; ако са били учени, обществото им е нареждало да са майки; ако са били мечтателки, внушавали са им да бъдат практични; ако са искали да творят, са ги затваряли в кухнята. „Винаги когато животът им се е готвел да покълне, някой е поръсвал земята със сол.”
Тъй че ако сте опитвали да играете някаква неприсъща ви роля и не сте успели, вие сте имали късмет. Може и да сте изгнаници, но сте запазили душата си. Отхвърлянето закалява. По-лошо е да останете там, където не ви е мястото, отколкото да се скитате изгубени в търсене на „психичните си роднини”. Никога не е грешка да дирите онова, към което се стремите. Движете се, упорствайте – и ще успеете да пресечете границата на родната земя. И ще прегърнете истинските „свои”.
0 Коментара