Мислите ли, че животът е предопределен? Че има съдба, често горчива, тежка, страдалческа и Бог ви е изпратил всичките тези изпитания, за да ви накаже за нещо? Че щом 30, 40, 50 или дори 70 години са минали под знака на болка, страдание и горчивина – това е то? „Така ми било писано, няма какво да се направи“?
Разбира се, че не е така. И когато срещна такава житейска нагласа, просто недоумявам… във века на информацията, духовното пробуждане, на изумително разгръщащото се знание за тялото, емоциите, психиката, духа… човек доброволно да пази такава себеразрушителна позиция?! И не само да я пази,
ами да я пази с цената на живота си!
Настървено, пристрастено, категорично отказващ да погледне към решението под носа му! Защитава с нокти и зъби правото си да бъде болен, емоционално сломен, понасящ „несгодите на съдбата“. А в същото време казва „Дай Боже“, „Дано Бог да помогне“.
Еми, няма да ти помогне. Не и докато отричаш всичко, което ти поднася като възможности. Не и докато хулиш Бога, докато си мислиш, че си много набожен и вярващ.
Ето за тази кратка притча се сещам:
„Един човек бил много вярващ. Уповавал се на Бог за всичко.
В селото, в което живеел, завалял проливен дъжд.
Придошлата река излязла от коритото си и по улиците потекли бурни води.
Хората започнали да се спасяват кой както може.
Само вярващия човек седял пред прага на къщата си и си повтарял: „Бог ще ми помогне!“
Минал неговия съсед с надуваема лодка:“ Хей, ела! Има място за теб!“
„Не, не, Бог ще ми помогне!“
След малко най-добрият му приятел също предложил помощта си: „Ела на моята лодка, ще се удавиш“!
„Не, не, Бог ще ми помогне!“ , повтарял човекът,…
Водата покачвала нивото си, скоро къщата му останала под водата, удавил се.
Човекът се озовал пред Бога!
Погледнал го недоверчиво и промълвил: „Аз вярвах в теб, а ти ме остави да се удавя!“
Господ му отговорил: „Малко ли лодки ти изпратих…?““
И така, чудите се как един такъв „много вярващ“ човек всъщност хули Бога? Ето така. Единственият начин Бог да ти даде, е чрез другите хора. Чрез хората, събитията, вещите, обстоятелствата които праща в живота ти. Те са дар. Дори тези които те сломяват и подлагат на изпитание. Защото в преодоляването на изпитанието са даровете с които израства душата ти. И тя предварително се е съгласила на всички тези препятствия, за да познае силата и светлината си, за да може дори самият Бог да познае себе си чрез израстващото си творение.
Обаче ти отказваш да израстваш. Потопил си се в болката, направил си я свой наркотик, отказваш да се качиш на всяка лодка, минаваща покрай теб. Казваш „Аз не мога, аз съм различен, при мен това не работи, остави ме да си страдам, ако Бог искаше да ми е леко, нямаше да ми даде страдание“.
Оставяш доброволно тялото и душата си да страдат, отказваш да приемеш което и да е изцеление, ненавиждаш себе си. И точно така хулиш Бога. Хулиш неговото творение. Защото ТИ наравно с всяка друга живинка, с всяко квантче, изграждащо тази планета и всичко което съществува, си негово творение.
И от цялото това съвършенство, само и единствено ТИ като част от творението на Бог си клет, несъвършен, лош, счупен, болен, заслужаващ страдание? Сериозно ли?
Има път на душата
и в него има много различни разклонения по които би могъл да поемеш. Ако откажеш да вземеш едното разклонение към израстване, ще дойде друго. И после следващо, и следващо, и следващо. Предвидени са варианти, дори ако ще да са накрая на живота ти. Бог ти е дал варианти. Обаче САМО ОТ ТЕБ ЗАВИСИ да направиш нужното, да се задействаш, да предприемеш ДЕЙСТВИЕ, за да се случат нещата. Няма как да стоиш пасивно, да отблъскваш всички лодки, да ненавиждаш себе си, да се криеш от себе си, и да се молиш „Господи помогни“. Няма да стане така. Тази работа изисква партньорство с Бог.
Дори ако имаш наистина травматично начало на тази планета. Дори ако си преживял купища травма, отблъскване, заплаха, нелюбов, ако си поел толкова много удари и болка. Дори ако тялото ти вече изнемогва от букета болести. Дори ако косите са бели и всичко изглежда приключило и безнадеждно.
ВИНАГИ има още един шанс за промяна!
За изцеление на душата и тялото. За деактивиране на самоунищожителната програма. За ново начало, ако ще то да е в края, защото всеки край е просто началото на нещо друго. Има и смисъл от него.
Затова, моля ви.. всички които сте с такава житейска позиция… всички, които имате близки с такава житейска позиция – споделете, обмислете, почувствайте…
Има надежда, има изцеление, има смисъл. Има начин. Има любов. Просто е нужно да повярвате и да се качите на следващата лодка.
Може и да не го направите и да останете доброволно в наркозата на доброволно избраното страдание. Бог няма да ви съди. Но каква полза от това?
Свободен избор.
От сайта на Мартина Иванова Свой избор
0 Коментара