Кал, изровени тесни пътища и селяни, които дори не бяха чували за Лорка. Друг свят, който не беше място за една поетеса от сой, но нямаше как, трябваше да се възхищава на всички природни красоти, които приятелките й от женския литературен клуб описваха коя в рими, коя в проза: „Ах, как само ме зарежда!“, пърхаше с мигли Нора. „Усещам някаква древна енергия! Сякаш ток минава през тялото ми!“ – не оставаше по-назад Дора и въртеше очи като в оргазъм. „Обичам да заставам на някой хълм, да разпервам ръце и да пусна енергията да попие в мен, за да се превърне в най-фина поезия.“, лъжеше Мора, за да не се дели от групата.
И ето я сега в Родопите – по средата на нищото и с грохнал автомобил, който не искаше да мръдне и сантиметър повече. Нещо беше изпукало, изсъскало и умряло под предния капак, а наоколо не се виждаше жива душа. Поне да си беше облякла нещо удобно, а тя – с дантелки и волани.
Иззад завоя се чу ръмжене на автомобил. След минута се показа ръждив пикап, чиито части жизнерадостно подскачаха по изровения път. През отвореното предно стъкло, което заместваше климатика, се подаде чорлавата глава на млад мъж и огледа ситуацията както хирург – рана.
– Радиаторът ли изпуши? – смигна й той и недочакал отговор, добави: – Тези нежни колички не оцеляват на черните планински пътища. Елате, ще ви закарам до селото, а после ще се върнем да вземем и колата.
Усети колебанието и недоверчивия поглед в очите на Мора:
– Женен съм, госпожа, няма да ви изям. Пладне е, а от тук минават коли веднъж на петилетка. Грабвайте чантата и скачайте. Ей сега ще ви направя място, само да разкарам тези бутилки. Голямо пиене беше снощи, Кольо имаше рожден ден и се черпихме. На мен се падна да върна празните бутилки в магазина на Мустафа, защото…
Не спря да говори през целия път. Това я устройваше. Изобщо не й се приказваше, а и какво да си каже с този разгърден мъжага, чиито мърляви панталони бяха попивали потта от мускулестите му бедра поне пет бачкаторски години. Опита се да си припомни някои от най-фините стихове на Лорка, които да я изпратят в един по-съвършен свят, но незнайно защо в главата й идваха само части от еротичната поезия на Дора, сътворена в Родопите. И точно когато й стана най-горещо, пикапът изхърка и спря. Бяха стигнали портата на измазана в бяло къща на два ката, от която изскочи дребна женица с кърпа на главата, а около нея като електрони се въртяха три русоляви дечица. Беше от тези мили женици, чиито лоши зъби и напукани ръце можеха да излъжат за възрастта им, но живият поглед и гладкото лице издаваха истината.
– Намерих госпожата на пътя, колата й се развалила, стои и се пули. Взех я, че щеше да баялдиса на тая жега. Виж там, сложи й нещо да хапне, аз ще разтоваря пикапа и ще се върна да довлача колата до гаража на Стойне – обясни набързо здравенякът, целуна босоногите хлапета и се зае с работата си.
Жената се оживи, заприпка около новодошлата и започна най-учтиво да я кани:
– Ама моля ви се, добре дошла, добре дошла! Елате, сега ще ви направя един айрян. Имало е защо да подквася вчера малко мляко. Той Хасан хич не обича, ама аз си викам – ще подквася, може на някой да му се допие айрян. Жега е, с какво друго да си разквасиш устата. Че вие по каква работа тука в селото?
– Поетеса съм. – започна Мора, като си придаде важност. – Дойдох да се заредя в Родопите, но колата ми явно не издържа на енергийното поле. – За приятелките й това щеше да е добра шега и мигом щяха да заобясняват коя колко сила е изсмукала от планината. Жената обаче може би не я разбра добре, а може би не я интересуваше, защото изобщо не поде тази нишка на разговора:
– Много се радвам, че така се е случило. Ние тука рядко виждаме нови хора, особено такива модни като вас. А и в приказките на даскала го докарвате, като по телевизията – връчи й чашата с айрян и бутна някакви сладки под носа й. Беше приказлива като мъжа си, сякаш дълго време е събирала какво да каже и сега й се е случила сгода да излее всичко.
– „Простолюдието ползва толкова много думи“ – припомни си Мора цитата от изящната японска книга „Записки под възглавката“. Жената продължи така около час и можеше да издържи още, ако мъжът й не се беше върнал:
– Закарах колата при Стойне, ще я оправи, но му трябват два дни. Ако искате, може да извикате пътна помощ, а можете да останете и тук, при нас, докато я стегнем.
– О, не, няма да оставам, имам резервация в къща за гости в съседното село. Ще намеря как да стигна дотам, а после ще се върна да взема колата.
– Ама моля ви се, защо в къща за гости? Останете при нас. Вижте колко хубаво си хортуваме, а утре има и сбор! Ще дойдат хора от околните села, ще има софри, понякога идват певци от Кърджали, а Хасан ще участва в борбите. – особена искра блесна в очите на жената.
– Не, не, не мога да ви притеснявам. А и аз исках да пиша книга за Кафка, а сега…
– Не я знам коя е тази Кафка, но я оставете за друг път. Ще видите утре колко ще е хубаво! Ще дойдат ергени от Сърница. Ние така се запознахме с Хасан. Вие женена ли сте? – погледът й се плъзна към мястото, на което се очакваше да има халка.
– Какво? Не, не съм. Как така женена? Аз съм поетеса – съвсем се обърка Мора от това прямо и чистосърдечно нахлуване в личното й пространство.
– Че като сте поетеса, да не сте се отрекла от мъжете? Я се вижте! Жена като картина! Време ви е вече да се вземете с някой момък, да си направите дом, семейство. Пък ако не ви хареса никой, можете да го напишете в стихотворение. Или в книгата за онази Кафка.
– Кафка е мъж – каза сякаш на себе си Мора и се остави да бъде завлечена към стаята, която щеше да бъде нейна за следващите два дни. Беше изтощена, главата й бучеше, дрехите й бяха залепнали за тялото. Да си почине още сега, наместо тепърва да търси къщата за гости й се стори много по-добра алтернатива. А и какъв ли ще е този събор? Спомените й от детството свързваха такива събития само с най-приятни гледки и усещания. Дори можеше да прочете нещо нейно пред насъбралото се множество. Трябваше да си отпочине, а после да избере какво да прочете, ако я поканят.
В главата й все по-силно звучеше еротичната поезия на Дора. Сега вече знаеше какво беше вдъхновило приятелката й за тези стихове. Мисълта, че утре и тя ще намери свое вдъхновение накара Мора да захаресва Родопите поне малко. Отвори малка книжка със стихове на Лорка и заспа още на първото заглавие.
0 Коментара