В САЩ розите обикновено се продават на дузини.
Може да купите и отделни стръкове, ама букетът си е класика, а и точно в случаите, които предполагат подаряването на цветя, едва ли искате да изглеждате стиснат. Този простичък факт на търговската аритметика обаче противоречи на българския цветен обичай, според който четно се носи само на гробища. Аз поне никога не успях да избия от главата си тази индоктринация, защото е част от възпитанието ми. И не виждам защо да го правя.
Когато за пръв път дойдох тук, най-лесният начин за разрешаване на “проблема” ми се видя да подарявам 11+1: букет плюс още една роза, отделно. В края на краищата, нито ще разсърдиш дама, ако й окажеш повече внимание, нито някой мъж ще ти се намръщи, стига да имаш сред познатите си такива, които обичат да получават цветя. Американците, с които съм споделял това, винаги са го смятали за
чаровна подробност.
Така си карах блажено години наред, докато един семеен приятел от западна, но все пак балканска, държава ме видя какво правя и поиска да научи повече. Обясних му българския обичай. Изведнъж, той започна да се тюхка, че всичко в Америка било толкова трудно за нагаждане към “нашия” свят. Все едно американците са го измислили нарочно, за да затрудняват българските кавалери, и не аз, а той трябваше да преподрежда стръковете в културно приемливи букети. И ми каза, че по-скоро не би подарявал цветя, отколкото да се “нагажда така”. Честно казано, останах в недоумение защо трябва да се създава проблем от нищо. Но го отдадох на неговата лична житейска философия. Всекиму своето.
Сетих се за тази случка, след като от известно време започна да ми прави впечатление колко криворазбрано е т.нар. “позитивно мислене” в България. Изглежда все едно митичната ни трезва разсъдителност трябва да бъде заменена с някакъв
генно-модифициран телешки възторг.
Прииска ми се да напиша нещо по въпроса, когато видях мастити психолози да твърдят от екрана и на хартия, че е вредно хората да се “самозаблуждават”. По-добре било да приемат живота какъвто си е – тежък, мрачен, тъжен – и да си свалят розовите очила на позитивното мислене. Говореха все едно става въпрос за някакъв ужасен обществено-социален проблем, за
епидемия от душевна ебола,
срещу която трябва да се сложат най-непробиваемите защитни костюми. Когато материал по темата излезе преди няколко месеца във в. “Ню Йорк Таймс” (може да си я намерите в броя от 24 октомври 2014 г. под заглавието The Problem with Positive Thinking), в наши медии го видах извъртян като пример как янките се отказват от фалшивите си усмивки и едва ли не ще почнат да гледат навъсено като сервитьор на “Балкантурист”.
Глупости на търкалета.
Подобно отношение към света е много сходно с това на моя приятел, който създава проблем, където го няма. За мен рецептата е проста: една щипка скромност и две щипки хумор помагат доста да се отнеме от тръпчивия вкус на живеенето. Ето каква манджа къкри в моето котле:
Най-напред, позитивното мислене не бива да се бърка с елементарната самозаблуда на пожелателното мислене. То е отношение към света и към себе си, не начин да си заровим глава в калта. Няма нищо хубаво в това човек да се залъгва с нереалистични очаквания. Не всеки влиза в единия процент, по който и да било показател. Не всеки би могъл да успее във всичко, винаги. Примери за откровено опасни самозаблуди има страшно много. Доста от тях са документирани в аналите на т.нар. Дарвинови награди, където хората правят идиотски неща и плащат с живота си. По-леки, но доста дразнещи са примерите за т.нар. ефект на Дънинг-Крюгър (Dunning-Kruger). Най-общо казано, той се изразява в това, че колкото по-малко знае човек за една област, толкова по-арогантно убеден може да бъде, че тя му е пределно ясна. Да речем, това са хора без деца, които обичат да дават възпитателни съвети. Или българи, които са по-открехнати за особеностите на живота в САЩ или Франция отколкото самите американци и французи. Социалните медии ни дават пълната възможност да видим колко силно разпространен е този ефект.
Това са извращенията, така да се каже. Не става въпрос за тях. Като цяло, кажете ми какво лошо има в това да приемаш света такъв какъвто е –
и да го смяташ не само за поносим, но и за хубав?
В крайна сметка, никой не се е измъкнал жив от живота (с някои съмнителни религиозни изключения). Значи ли това, че повечето хора ще искат да умрат на секундата, само и само да не отлагат неизбежното? Смешен въпрос, но логиката му е непреодолима: ако изхабиш времето си в страдателно самонавиване, няма да имаш втори шанс да се измъкнеш от душевната мизерия.
Науката е на мнение, че хората изпитват нещо като щастие по два коренно различни начина. Първият е като правят това, което им харесва в момента, независимо дали то е смислено в дългосрочен план.
Примерно, безразборен секс с непознати.
Или гледат серии на някое риалити шоу, ядейки пуканки. Хубаво ястие в ресторант. Няма значение какво е, важното е да ти е гот. Натрупването на подобни приятни изживявания може да се нарече щастие според едната мярка.
Другото възможно измерение е да вършиш нещо, което в момента може и да изглежда трудно, дори тежко, но пък изпълва живота ти със смисъл. Да речем, да се готвиш за участие в маратон. Да пишеш роман. Да помагаш на бездомни. Да учиш за изпити. Да се грижиш за болните си, възрастни родители. И може би най-разпространената и сладка повинност – да отглеждаш деца (Господ ми е свидетел, с моите синове съм имал моменти, в които съм разбирал старозаветния Авраам). Всичко това може в момента да е трудно, болезнено или тягостно, но като цяло е стъпка в посока на някакъв резултат. И дава смисъл на живота –
или, с други думи, щастие.
В идеалния вариант, разбира се, двете изживявания са в една посока. Няма лошо, ако човек може да прави нещо житейски смислено и то да му харесва час по час, ден по ден. Моментните удоволствия не винаги носят дългосрочно удовлетворение, а усилията днес може да ни изпият мозъка така че да забравим колко е важно нещо, което правим. Питайте всеки родител или някой, лекуващ се от хламидиална инфекция.
Тук на помощ идва позитивното мислене, поне както го разбирам аз. То просто помага да се примири полезното с приятното, усещането за “добре ми е сега” с “ще ми бъде добре след време”. Да, има някаква доза самонаркоза в подобно отношение, но не повече от нужната, която изобщо ни помага да се примиряваме с
грубия факт на нашата незначителност във Вселената.
Същите ендорфини се отделят при смеха, секса (не непременно само с непознати), тичането след топка в парка и играта със сладко, малко кученце (за това малко повече след малко). В крайна сметка, не можем да се борим срещу цялото мироздание, дори ако упорито ни набутва розите на дузини. По-добре да се отпуснем със заучена скромност, ако не ни е вродена – на мен не ми е – и така да си вземем поне нашето, колкото и да е малко, вместо горделиво да ламтим за всичко и да останем с пръст в уста.
Чувството за хумор е друга важна съставка. Виж, това е трудно да го научиш, ако не си закърмен с него и ако нямаш достатъчно самочувствие, за да можеш да се смееш на себе си (защото на другите е лесно). Семейството помага, гените – също. Всеки може да опита, обаче.
От години си купувам плакати и календари от сайта Despair.com. Основната му идея е
да се гъбарка с вдъхновяващите лозунги,
които висят във всеки американски офис. Онези от типа “Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, от които ти секва дъхът” – плюс картинка на орел, разперил крила над някоя зашеметяваща виста. Сигурен съм, че сте виждали неведнъж подобен оптимизъм в консерва. Повечето такива лозунги, впрочем, звучат по-добре на английски.
Това, обаче, не е позитивно мислене, точно
както Пауло Коелю не е Шекспир
(циникът тук би казал, че и Шекспир може би не е Шекспир). Позитивното мислене не е в лозунгите, плакатите или кратките, псевдо дълбокомислени и твърде опростени обобщения на нашето битие. Проблемът не е, че са невярни сами по себе си, а че хората ги приемат твърде насериозно. Ако нечий живот може да бъде събран върху страниците на един вдъхновяващ календар, това ще да е много скучен човек.
Забавно ми е, че гореспоменатият цитат се приписва често на Джордж Карлин – един от най-хапливите иронизатори на съвремието ни. Всъщност думите са част от проповедта на пастор. Някои смятат Карлин за циник, за човек, който осмива всичко около себе си твърде агресивно и безпощадно, за да е щастлив. Напротив, казвам. Хапливата ирония, взимането на подбив, и способността да се смееш и на себе си са качества, без които няма как да си доволен от живота. Повтарям – и на себе си най-напред!
Не говоря наизуст. Без да претендирам за изключителност, мога да отбележа само, че съм минал през какво ли не в личен план. Точно преди Коледа домашният ми любимец, най-чаровното кученце на земята, ми изяде пръст на крака.
Да, прочетохте правилно – изяде го. Съвсем. Докато спях.
Странна, нереална, абсолютно шокираща случка без много известни прецеденти, в която участват парализиран от гърдите надолу 45-годишен мъж и игриво пале на шест месеца. Излишно е да отбелязвам, колко шокиращо беше всичко. Справих се, като се шегувах непрекъснато със себе си (“Кучета ме яли”, “Кутре срещу кутре”… да продължавам ли?). Това помогна и на мен, и на близките ми да прескочим трапа емоционално. Не че не сме имали и по-драматични моменти в живота, но този определено е
номиниран за “Оскар” на сюрреализма.
Има друга наперено оптимистична сентенция за това колко много мускули се напрягали, за да се усмихне човек, а пък колко малко – за да се намръщи. Не е вярно, разбира се, броят е сходен. Но пък науката е абсолютно позитивна (ха!) в становището, че не само настроението определя гримасите на лицето ни, но и обратното. За мен “фалшивата” усмивка на американците е далеч по-предпочитана от съвсем искрено намръщената физиономия на източноевропееца. Схващате идеята ми, надявам се, макар че използвам стереотипи тук.
За мен – и само за мен – отговорът на това дали позитивното мислене е някаква опасна самозаблуда или начин да си помогнеш в живота, е ясен. Още повече, че дясната обувка сега ми влиза много по-лесно от преди. И имам домашен любимец, с което съм споделил част от себе си. Буквално.
Не ви пожелавам да прескачате от драма към драма в живота си, и да изпробвате границите на собствената си способност да издържате на изпитания, като се смеете над обстоятелствата, слабостите си и противоречията в света наоколо. Ще ви излъжа, ако кажа, че няма да ви се наложи, обаче. Само че ако приемате всичко, което ви казвам като указание как да живеете, или не сте чели внимателно, или по-добре
да си наслагате умни цитати по стените и да им вярвате.
Ако нямаше вярващи в кратките, абсолютни истини, нямаше да има култове, нали?
А онзи приятел (да кажа, хърватин), междувременно се разведе. Жена му, американка, не издържа на вечното мрънкане и постоянното негативно отношение към света.
В края на краищата, от дузина рози винаги става красив букет. Или дори два.
0 Коментара