Едно от най-важните неща, които научих в обучението си в подхода за лекуване на травми Compasisonate Inquiry на д-р Габор Мате е това, че всеки път, когато изпитваме гняв или емоционална болка, несъразмерни със ситуацията, която ги е причинила, това е травматичен отговор. Реагираме не на случващото се, а на нашата интерпретация за него.
Една от характеристиките на психичната травма е, че тя ни ограничава в капацитета ни за отклик в настоящия момент. В моментите, в които сме активирани, от всички възможни интерпретации нашето съзнание автоматично ни препраща към най-болезнената от тях, например „Аз не заслужавам любов“.
Така губим връзка с тук и сега.
В тези моменти се проявяват базисните убеждения, които сме възприели за себе си като деца в отговор на ситуация, която е била болезнена за нас. В ситуация, в която преживява болка от това, че нуждите му не са били посрещнати по адекватен начин, за едно дете е по-безопасно да повярва, че не струва или не заслужава любов, отколкото това, че родителите не са се справили.
В зрелия ни живот тези убеждения се проявяват във всевъзможни ситуации и това не е нещо, което избираме съзнателно. Тази малка част от нас, която е повярвала, че не е важна или не струва,
взима контрол над реакциите ни напълно автоматично.
В резултат на това губим връзката си с настоящия момент и се идентифицираме с безпомощното, гневно, изплашено или тъжно дете, което сме били в даден момент от живота си.
Тази вечер имах спор с дъщеря ми, която твърдеше, че отказва да дойде на семейната ни почивка. Твърдеше, че не иска да пътува в една кола с кучето ни. Опитвах се да я отразявам до момент, в който синът ми се разстрои, че ще е без нея на почивката и каза, че и той не иска да идва.
Ядосах се ужасно за това, защото
моята интерпретация беше, че ме разиграва
и съответно реагирах на убеждението си „Аз не съм важна“. В гнева си ѝ казах да излезе да се разходи, след което проведохме горе-долу следния диалог:
„Много съм ядосана. Ти каза, че ще дойдеш на тази почивка, а в последния момент се отмяташ. Приемам това като разиграване. Разбирам, че искаш да имаш свободата да решаваш, но тя идва с отговорност, която едно дете на 12 г. не е готово да поеме.“ (тук последваха малко поучения от моя страна, но по-важното за мен беше, че в момента, в който признах емоцията си, гневът ми се успокои и дойде болката.)
Приемах нейния отказ като отхвърляне. Приемах болката на сина ми като личен провал. Плачех безутешно и в този момент бях тригодишното безпомощно дете, изоставено от родителите си, повярвало, че не заслужава любов. От всички възможни интерпретации (дъщеря ми иска да се заяви по този начин, има нужда да има свободата да решава за себе си, синът ми има право да е тъжен, че няма да има компания), моето съзнание се закачи за тази, която е най-нараняваща за мен. Активира се болезненият ми спомен. Позволих си да тъгувам, след което обясних на децата, че ми е тъжно, че не искат да идват на море, но това е нещо мое и те нямат общо с него. Прекъснах опитите им да ме утешават.
Ключът към лечението се крие в емоционалния пласт. Ако в състоянията на силна емоционална реакция
приемем емоциите си, каквито си,
и им дадем пространство, без да се закачаме за интерпретацията и без да избухваме към другия, това е възможност да излекуваме травмата. Тогава ще можем да държим пространство и за емоциите на нашите деца – нещо, което ни е липсвало, когато сме били малки.
П.С. Снимката е от момент, в който назряваше буря. Кръстих я „Тъмно и светло заедно“ и дълбоко вярвам в способността ни да съдържаме и двете части в нас.
0 Коментара