Д-р Димитър Тенчев е сред водещите и най-авторитетни психотерапевти в България. Въвежда преживелищните методи на терапия в страната, които стават фундаментални инструменти в дългогодишната му практика, обхващаща невидимите области на несъзнаваното — трансперсоналната психотерапия и хипнозата. Д-р Тенчев е водещ на семинарите за личностно развитие InSighting и е инспириращ лектор по теми, свързани с кризата на личността, индивидуалната свобода и себепознанието като път към промяна.
Приели сме за даденост, че животът е низ от драми, еуфории и обрати. До каква степен и дълбочина тези случки имат влияние и оставят отпечатък върху нас?
Всичко, което ни се случва от мига на раждането и дори от преди това (вътреутробния ни период на развитие) оставя траен отпечатък в психиката и… тялото ни. Дори травмата от момента на раждането се кумулира като кодиран спомен в клетъчната ни памет и може да се отблокира с помощта на преживелищната психотерапия и да изплува на повърхността като психосоматично преживяване десетилетия по-късно. Интересното е, че наситените с интензитет спомени се складират като информация, емоции или физически усещания на три нива – в ума, в мозъка (като невронни връзки) и на клетъчно ниво в тялото. С други думи, дори и съзнателните спомени да се изплъзнат от радара на бдителния логичен ум или да бъдат целенасочено потискани от него, те може да работят невидимо, нерядко подмолно от дълбинните нива на “архивираната” памет. Травматичните преживявания може да “изфабрикуват” и проявят трайни необясними за нас страхове, тревоги, депресии, обсесии, самоограничителни модели на поведение и себесаботиращи матрични избори, които като подсъзнателен кукловод императивно ни карат да бъдем повтаряемо предсказуеми в поведението си и компулсивно вкопчени в зоната си на комфорт. И въпреки че стратегията ни на живеене видимо ни потиска, обезличава, изпива и не ни води до нещо добро, ние оставаме заложници на токсичните мисли, емоции и вярвания – ехо на травмите и дефицитите, които сме преживели.
Не е новина, че в човешкия живот негативните спомени са много повече от позитивните, че травматичните преживявания оставят осезаемо по-дълбока паметова следа от еуфоричните например – вероятно като еволюционен механизъм, който се опитва да ни предпази от повторението на такива преживявания в бъдеще. Но очевидно тези модели за физическо оцеляване от древността не работят по отношение на психиката “оцеляващо”. Те се превръщат в състояние на дистрес, което почти постоянно излива коктейл от стресови хормони в кръвта ни, те достигат до клетките ни и подават сигнал за аларма в тялото ни.
Всеки човек е изпитвал в една или повече сфери от живота си усещане за блокаж, придружено от чувство за неотменимо-предопределена повтаряемост на случващото се – съдбовна примка на нежелателна цикличност, от която сякаш няма измъкване. Прав е – наполовина. Има примка – в съзнанието му. Но всеки може да се освободи от нея – не със слепи опити на проба-грешка навън, а с отпускане в зоната на покоя вътре в себе си. Промяната в живота започва от пренареждането на съзнанието.
Много често привличаме едни и същи хора, факти и обстоятелства в живота си, както и реагираме по един и същи начин всеки път. Защо?
Всичко, казано дотук, лесно може да обясни матрицата, по която несъзнаваното разкроява живота ни. Привличаме едни и същи хора и обстоятелства, проектираме идентични факти и сценарии, защото съзнанието ни е филтър, през който “могат да преминат” само типа хора, факти и обостоятелства, които резонират на вярванията ни. Казано по-простично “каквото вътре, това и отвън”. Докато мислим и чувстваме по един и същи начин, вярванията и изборите ни ще бъдат матрично повтаряеми, те неминуемо ще селектират идентични хора, обкръжение, ситуации, които от своя страна ще препотвърждават нашите мисли, вярвания и доминиращи емоционални модели, като ги подсилват повече и затвърждават по-дълбоко. И… примката се затваря.
Знаете ли, че 90-95% от мислите ни днес ще са абсолютно повторение на мислите ни от вчера? Емоционалният ни фон през тази година ще е идентичен с доминиращите емоции от миналата година. Затова очакваната промяна след новата година или рождения ден се отлага за неопределено време.
Докато рамката в съзнанието ни е същата, картината на реалността ни няма как да се промени.
Имам любим цитат на Хенри Дейвид Торо: “Моите съвременници живеят живот на тихо отчаяние”. Взирайки се в душите на съвременниците ни, почти два века по-късно, можем да препотвърдим казаното от Торо – животът на тихо отчаяние не е напуснал героя на нашето време, може би е обогатен с изблици на неконтролируема тревожност. Причината е генерална. Хората се опитват да случват промяната вън, а не вътре в себе си.
Човешката психика как може да се справи с травмите? Оставаме ли в плена им, дори и на пръв поглед да не е така?
Разбира се. Ако подсъзнателните ни конструкти не бяха негативни, нямаше да са такива и реакциите ни спрямо ситуациите в живота – тревожност, страх, агресия, неприязън, алчност, недоверие, омраза и т.н. – спектърът от негативни емоции е много по-богат от позитивния. Когато реагираме по определен начин и осъзнаем, че този начин не е нито личностно, нито социално приемлив и благотворен, решаваме да се променим. “Повече никога няма да се държа по този начин!”. Напомня ми на алкохолика, който всеки път се напива “за последен път”. До следващия път, когато реакцията ни при идентична ситуация е същата, като тази, която сме си обещали да не повтаряме. След поредица от опити и грешки свиваме рамене и казваме: “Такъв съм си”.
“Такъв съм си и нищо не мога да направя” е опасен етикет. Той е като признаване на вътрешна капитулация, която те лишава от правото да се променяш. Защото си повярвал, че ти си такъв или онакъв и това едва ли не е генът ти, характера, съдбата, които са неотменими.
Истината обаче е доста по-различна. Психическите конструкти, за които говорим, са в съзнанието, по-точно в подсъзнателния му спектър. Те изглеждат твърди и непоклатими, но е факт, че човешката психика е изключително флуидна и съзнателно може да се променя. Дори на неврофизиологично ниво се установи, че мозъкът притежава една уникална способност – невропластичност – да разплита старите и да създава нови невронни връзки с удивителна скорост, ефективност и лекота. Невронните връзки са релевантни на мислите и чувствата, които ще създадат.
Казвате, че драмата е първо в ума ни, а после се проектира в живота ни?
Конструктът, който генерира мисли и емоции е в съзнанието ни. Едва след това се отразява огледално в реалността. Още по-простичко казано – всичко е съзнание! Визирам цялата ни представа за себе си, която е практически животът ни.
Замисляме ли се какво е щастието и нещастието? Всеки ще каже щастието са радостните събития, нещастието – нежеланите, които ни се случват. Няма нищо по-далече от истината. Щастието и нещастието, радостта и болката, успехът и провалът, любовта и омразата (забележете колко често последната двойка емоции стават взаимозаменяеми в една дълга връзка), индифирентността и пристрастието – са полярности, които съществуват в съзнанието ни. И всички те се проявяват като реакция на ситуациите и средата извън нас. Но истината е, че двама човека могат да интерпретират идентично събитие по два крайно различни начина. Имам познат бизнесмен, който продаде бизнеса си на загуба. И беше щастлив, че е успял да се отърве от него и да започне на чисто живота си. Имам друг познат – успял бизнесмен, за когото пиковете в живота му се маркират от купуването на поредната колекционерска кола или успешен флирт с десетки години по-млада жена. Но неговият емоционален фон е доминиран от тревожността, депресията и безидейността – „след като е постигнал всичко“ – какво да прави с живота си. Грешката? Търсим решението там, където не е проблемът. Извън главата ни. Всичко е Съ-знание! Нещата, в които вярваш, ги интерпретираш като знание и те те карат да действаш и да се чувстваш по определен начин. Промени архитектурата на съзнанието си и ще се промени автоматично начинът, по който възприемаш реалността.
Хората мислят ли в тази посока – да се изчистят от драмите и травмите и да направят най-доброто за себе си?
Да. Но това са малък брой разЛичности на фона на масовката. Хората много се промениха в последното десетилетие. Преди повече от десетина години ми бяхте взела интервю за „Жената днес“, като темата беше – ще дойде ли краят на света с календара на маите. Тогава на шега казах, че лошата новина след “края на света” е, че на следващия ден е пак понеделник и си на работа. А иначе по-сериозният отговор беше, че край на света няма да има и календарът на маите, ако се приеме насериозно, индикира огромни социални промени. Е, случайност или не – такива фундаментални тектонни размествания в човечеството настъпиха. За десет години хората се промениха до неузнаваемост – процес, който би отнел столетия.
Разгарянето на консуматорския нагон, съпроводен от ексхибиционисткия фалш на социалните мрежи, доведе до масово опростачване, деградация на ценностната система, ерозия на интелекта, изтъняване на ерудицията до стапянето ѝ и залитане към крайни идеологии. Мислите ли, че човек с такъв профил би търсил решението в себе си?! Не. Той ще иска по-лъскава кола, по-тунингована жена, по-висока позиция и повече пари. За нея – по-скъпа марка дамска чанта и сандалки, и позьорско-щастливи кадри за Инстаграм от Сейшелите. А ако няма възможност за тези неща – всекиму според възможностите. Но “песента остава същата“ – външна помпозност на фона на вътрешна нищета.
Утешителен факт е, че има единици, които са избрали да бъдат личности, а не идентичности – сред всички възрастови групи, включително и сред младите генерации. Тези хора са неудовлетворени от статуквото, търсещи извън утъпканите пътища, будни за различното и отворени към непознатото. Те предприемат най-важното пътуване в живота – приключението да откриеш себе си, като това неминуемо ще ги изправя срещу сянката от страхове, дефицити и комплекси, отвъд която се намира свободата от обусловеността.
Кой е най-ефективният метод за изчистване на травмите?
Прекалено самонадеяно ще бъде да заявя – това е най-ефективният метод. Има ли „най“, ще има залитане. Една от любимите ми шеги е: “Зад всеки патос се крие патология”.
А иначе, знаете – аз съм привърженик на преживелищните методи и на трансперсоналната психотерапия. Логиката зад решението кой подход и терапевтична школа да избера не беше сложна – където е проблемът, там трябва да се намира решението – в човешкото несъзнавано, не в логичния ум.
Преживелищната психотерапия се оказа надеждна, обозрима, краткосрочна и ефективна терапия във времето. Идваш, лягаш, променяш дишането си с различен интензитет и дълбочина. Епохално откритие още от праисторията на Homo sapiens е, че съзнателно променените дихателни модели са най-бързият метод за индуциране на променени състояния на съзнанието (ПСС) или по-простичко казано – транс.
За какво ни е трансът? Това е вратата към човешкото несъзнавано. Няма ли врата, нямаме достъп до стаята. Интензивните дихателни модели създават ПСС или “средата”, в която да пътуваш безпрепятствено към дълбините на съзнанието, до които не си имал достъп и за които дори не си подозирал, че съществуват. Там се намират травмите, но също и заключеният ти потенциал за себеизцеление.
Методът има още един голям позитив – намалява до минимум намесата на психотерапевта в процеса на трансформация. “Лекарят лекува, природата изцелява”, принцип, разкрит ни отпреди повече от две хилядолетия от Хипократ. Психиката по “фабрични настройки” е здрава, както и тялото. Ние започваме да ги тровим – с емоции, стрес, храни, вредни навици и издеватлстваме над тях години наред. Идва момент, в който нещо “се счупва”. Преди процесите да са хронифицирали, ние създаваме възможност възстановителните механизми на тяло и психика да се включат, защото и двете имат регулаторни и адаптивни системи, чрез които могат да ни върнат в зоната на оптимален баланс и интактност.
Това случва преживелищната терапия – в частност Интензивното дишане – създава условия, при които съзнанието да се освободи от травмите и да се върне към вътрешноприсъщата си зона на равновесие.
Изглежда невероятно само промяната на дишането да доведе до излекуване.
Така е. Но истината е, че не дишането ни лекува, а трансът, който е производен на него. Дори не е и трансът, а собственото ни съзнание, на което даваме възможност да се пренареди, оптимизира, опрости чрез изчистване на всичко излишно, натрупано през живота ни. Има нещо още по-интригуващо – чрез променените дихателни модели се освобождава от стреса не само психиката, но и тялото ни – от т.нар. мускулна броня – психосоматични блокажи, появили се в резултат на натрупаната тревожност. Малко известен факт е, че мускулите са батерията, в която се складира тревожността. Стигне ли определен предел – появяват се паник атаките, като опит на организма да се освободи поне частично от тази тревожност.
Споменахте, че се съотнасяте към школата на трансперсоналната психотерапия, какво представлява тя?
Това е тема за нов разговор. Ейбрахам Маслоу заявява, че трансперсоналната психология ще е основата на психотерапията на бъдещето. Тя се простира отвъд познатите граници на его и сетива – към корените на аза, към духовния аспект на същността, към безграничния капацитет на потенциала ни, към по-дълбокото осмисляне на съществуването, достигайки пределите на себепознанието, отвъд които преживяваме всичкото като едно съзнание.
0 Коментара