Вера Балева е от най-нежните поети. Деликатна и фина. Порцеланова поезия. И понеже сме сигурни, че тези стихове не са ви достатъчно, идете на www.verabaleva.com и си набавете още красота.
Роня слънчевия лъч на трохи
Той седи на един камък
пред киното.
Със зелена шапка.
И ме чака.
Наричам го Генади.
И не го питам за името.
После вървим в парка –
изключително бавно.
Мълчим бавно.
А когато сядаме
на синята пейка
Генади бърза
да ми откъсне лъч
от слънцето.
Поднася ми го
с поглед.
Около нас
се събират гълъби.
Роня им слънчевия лъч
на трохи.
Накрая отиваме
на мястото
за довиждане.
Но какво означава
това довиждане?
Аз винаги виждам Генади.
Сигурно ще е хубава
Списъкът със задачи е пълен
като вързопче
със златни кюлчета
под дюшека на стар скъперник.
Утро е
и понеже бързам,
пия кафето на екс.
Някаква есен пристъпва
неуверено –
с жълти стъпки пред мен,
по пътя.
Сигурно ще е хубава.
Нямам време да я разгледам.
Автобусът и всичко друго
ме грабват.
Денят е дълъг.
Вечерта е кратка
като сентенция:
„Значимото идва самичко
и само при пълна леност.”
Личен селски репортаж
Сядам за минути,
за да регистрирам нетърпеливо
и писмено,
че по улицата минават
съвсем истински бабички /казано възхитително/,
които са си купили хляб,
а може би и вафли.
Селото,
в което се намирам,
има стотина жители,
на които завиждам откровено,
както като малка
завиждах на приятелката ми Галя
за нейната спяща кукла.
Бабичките /казано възхитително/,
които минават –
са поприведени
от тежестта на своето съгласие
с всичко преживяно.
Сигурна съм,
че те никога не са чували
за Сартр
и това изобщо не им е попречило
да са щастливи
или нещастни.
Сутрин.
Уютно хладно е
в тази стогодишна селска къща,
която си взех
закъсняло.
В момента пробвам
една овехтяла забрадка,
която висеше
върху много ръждив гвоздей
на тавана.
Чашата
Тя е синьозелена,
само с една ръка,
която придържа към кръста си.
Тъничка и изящна.
Топла.
Предана.
Винаги
вечер
присяда на масата –
точно в двайсет часа.
Гледа ме
лъскаво.
Гледам я
ласкаво.
Чашата би могла
да е съвършена,
но има един недостатък –
моя е.
А пропуснах да ти го кажа
Ще ти оставя:
синия блясък на пепелника,
два усмихнати фаса,
запалката,
която отказва да запалва
каквото и да е,
бурканчето с аспирин,
надписа на стената –
„Днес е първия ден
от остатъка на дните ми.”
Ще ти оставя
и хладното мазе на следобеда,
с един миши капан,
сиренце – може да ти потрябва,
чашата за вода.
От днес ще ти принадлежи
и финалът –
като огромен портал.
Удобен е.
Може да е затворен или отворен.
Също като в театъра.
Ще ти взема
кафявата шапка,
ризата на райе,
най-спокойните ти обувки,
три думи.
/Все едно точно кои./
И няма да си тръгна.
Моят дом е хладното мазе
на следобеда.
А пропуснах да ти го кажа.
Толкова е мека простотата
Толкова е пълно.
Не мога да добавя никого
и нищо.
Цялото пространство е заето
от птичи песни,
няколко пейзажа,
очилата,
чашките ми за кафетата
и столът,
който ме телепортира
до небето
винаги, когато пожелая.
В зелената ми стая има всичко.
Толкова е мека простотата,
която ми помага да забравям
имена на автори и книги.
Радвам се,
че моята амнезия е сполучлива.
Скитам се,
облечена като врабче.
Подскачам също като него.
Толкова е пълно в мен.
Вчера се опитах да прибавя
нашумяла песен.
Сгънах я на осем,
после на шестнадесет –
също като лист хартия
с размери А4.
Добре, че е избягала.
Толкова е пълно.
И не мога да изваждам вече
никого
и нищо.
Зелено и неотложно
Твоето „здравей”
полепва на лявото ми ухо
с най-безгрижната интонация
и наподобява малко
на детска песен.
Светът застава на своето място –
грандиозно
като прозрачна статуя,
пред която патрулира
радостта.
Тя е облечена в разкошната рокля
на шишарка
и е радостна
много повече от вчера.
Пише с буквите на смеха
любимата си максима:
„светът е – какъвто си ти”.
А светът е съвсем на мястото си –
грандиозен
като прозрачна статуя.
Твоето „здравей”
е още на лявото ми ухо
с най-безгрижната интонация
и наподобява малко
на детска песен.
Благодаря ти!
Само ти знаеш,
че съм стрък трева –
който живее зелено и неотложно
в сегашното време
на момента.
И все пропускам да я представя
Тя е синя
също като моята представа за нея.
И е крехка
като стъкълце от счупена лампа.
Всяка вечер я слагам
в плетеното панерче.
И я завивам
с бялата си благодарност.
Случва се благодарността ми
да е червена,
карирана
или голяма.
Всъщност завивам я
с всичките си видове благодарност.
Тя се сгушва
с цялото си изящество.
Изопва тъничката си шия
на възглавницата.
И се преструва, че си почива.
Знам, че плете наскрито
тишината на една кука.
Чака да се събудя.
Никога не пропуска церемонията
сутрин,
когато пробвам
няколко рокли
и си тананикам фалшиво.
Толкова е смешна
с упорството си
да ми служи
като обувки,
чадър,
вселена със слънце
и други небесни,
и земни обекти,
като цигара,
защитна ризница,
фенерче.
Все пропускам да я представя:
А тя е моята обич.
0 Коментара