Катя Кремзер е родена в София, но от много години живее и работи във Виена. Майка на тризнаци – две момичета и едно момче, които са на 21 години. Като много млада се отказва от призванието си да стане оперна певица, а след това и от литературата. Животът й тръгва в друга посока – електроника и бизнес администрация – области, в които и до сега работи професионално. Поезията никога не я е напускала. Пише стихове от гимназията. Официалните й изяви са от 2014 г. насам. Стиховете й са публикувани в над 20 групи, литературни издания, сайтове и  страници за поезия. През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“. Следват стихосбирките „Обичам те, любов“ и „Пясъчна роза“. Пише статии за културни събития в България и чужбина. Наградена е с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура. Стиховете, които публикуваме, са писани през последната година.

щастие

*

“Нали е щастие, все пак,

че сме родени всъщност заедно?”

Леда Тасева

 

това е крайното предизвикателство –

да сме родени тук и всъщност заедно

животът се променя многопластово

и всеки ден е друг неузнаваемо…

такава турболентност не очаквахме

да скрием искам топлите си погледи

остава там оазисът и мястото,

където обичта не е заробване…

онази зона без летоброенето,

създадена за неми и за влюбени,

където тишината не е временна,

а топлината ражда всички лудости…

да спрем за миг и студ, и страх забравили,

съблекли всички грижи осезаеми,

единственото цвете е в ръцете ни,

а Бог ни дава късчето  от Рая си…

застинала е в трепет и безмълвие

изгаряща оковите пулсация

създадени сме, всъщност да сме заедно,

щом ти си ме целувал, то е щастие…

 

изпитание

аз нямам сили да се смея,

но имам време да тъжа…

какво са искали от мене

и колко пъти го греша…

притискам шарено мънисто –

палитра на една съдба,

от страх съвсем да не загубя

на спомените си цвета…

не забелязах, че до него,

нанизал друго беше Бог –

кристално ново и лъчисто,

да се променяш – няма срок…

така подканящо безцветно,

че сякаш с четка във ръка,

да си припомня и потърся

кога щастлива съм била…

едва ли ще е много трудно –

след толкова лета и мрак,

представям си, че с теб танцувам,

това е памет на кръвта…

извиква, дълго, знойно лято

на топли вечери и смях

подобно на кристална топка

(и благославям, че не спя…)

една картина с боси стъпки

по пясък, миди и скали,

в която влизаш много тихо

и всяка клетка в мен трепти…

а вечерта не го прикрива

и сякаш грешно ли разбра,

ухае вън една смокиня

с упойващ, сладък аромат..

усещам го и с гръб към тебе…

и със затворени очи…

такова щастие ни трябва…

дано си го разбрал и ти…

 

есен

щом погребваш илюзии,

твоят път е обратно…

все уроци на музата,

не търпи слабостта ни…

ще си видя градините,

пепелта ще почистя,

ще постегна комините,

че на есен мирише…

ред да сложа и в мислите,

да поскитам на воля,

да изтупам килимите,

нови свещи да сложа…

под стрехите и сенките

светлинка да извикам…

всяка есен е времето

да е чисто и китно

там, където те чакат –

малък дар от Всемира…

после с есенна обич,

твоят път те намира…

 

полунощ

обърканост… и движещи се пясъци…

самотни чаши – белег на разпада…

отдавна са отпаднали въпросите

и всеки тайно в мислите си бяга…

отчаян опит в доза безразличие

заглъхва бързо и се утаява…

към дъното потъват и мечтите ни –

със своята невинност се прощават…

полюшват се самотно само лодките,

с позната песен някой се сбогува…

потрепват светлинки, не са очите ти,

навярно вече спят и ме сънуват…

умората надвива и цикадите,

внезапен хлад напомня, че е време

на люлката затоплена в ръцете ти

душа да скрия, ти да я приемеш…

монолог

аз съм далечната и неосъществената,

и нямам право даже да да ридая…

какво е мислила за нас Вселената,

не търся вече, нито ще гадая…

по-скоро съм и лошата и чуждата

и може все напук да ми се прави

ще го преглътна все така усмихната –

наивността уроци заслужава…

доброто ми сърце ще е наказано,

а обичта – прокудена отдавна…

така е редно – вместо благодарности,

без чувство за вина да те забравят…

а ти си вярвай, че е свята истина –

обичаш ли, това е всеотдайност…

с безкористна любов и адмирации

ръка ще ти целуват до безкрайност…

не, мила моя, грабвай си багажите,

последното достойнство

си събирай…

не е заслужил никой саможертвите

и много ясно, никой не ги вижда…

кога ще се научиш, ти, момиченце,

да ги оставиш те да те обичат?

че умни бяха и красавци всичките,

но малко се отнесоха себично…

не те потърсиха, когато тихо страдаше,

когато се нуждаеше най-много

от помощ, топлина и състрадание,

от ласка, от любов и отговорност…

я, виж ти! колко думички

без смисъл

научила и още си мечтае,

че всички са възвишени и искрени,

и верни, (Боже), в любовта докрая…

преглъщай днес поредната си порция,

така си е – заслужила си всичко…

сълзите ти размазаха прозорците,

дано не види Бог, че пак обичаш…

 

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара