1144 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 12 юни 2025

Ива Спиридонова: Не бива да подценяваме силата на думите, те са мощно оръжие за създаване на реалност

Ива Спиридонова е поет и издател, автор на четири поетични книги, съосновател на Издателство „Библиотека България“. Пише поезия, кратка проза, ревюта и критика в литературни платформи, редактира и рецензира книги, организира литературни събития. Част е от движението Нова Асоциална поезия и редколегията на едноименното списание, член е на Съюза на българските писатели. Разговаряме с нея по повод новата й стихосбирка „Разплакана пръст“.

Къде живее поезията?

Поезията живее там, където е сърцето. Има я навсякъде около нас – в усмивката на любим човек, в плача на новородено, в закачките и настроенията на вятъра, сред листенцата на маковете, върху майските облаци, в мелодията на дъжда, на мансардата на последния етаж, в зелен столичен квартал, на брега на морето по изгрев, на върха на планината по залез, в музиката, в изобразителното изкуство… Има я и в човешката болка, в страданието, в смъртта, в световната лудост, сред която живеем, има я във всеки наш миг. Животът е поезия. И макар и съвременният луд, забързан и технологичен свят да я забелязва все по-малко, тя няма да изчезне. Стига да я виждаме и обичаме. Стига да си спомним тайната на лисицата от „Малкият принц“ и никога да не спираме да търсим същественото със сърцето си.

Какво ни казва разплаканата пръст?

Казва ни, че е време да се вслушаме в себе си и да излекуваме раните на земята. И своите собствени. Разказва ни как да се доверим на дъжда и времето, да не се превръщаме в пустини, да бъдем вода, да сме част от самия живот. Разплаканата пръст сме ние самите. Точно това идва да каже и новата ми книга „Разплакана пръст“:

Защото сълзите на Господ са в дъжда.

Разплаканата пръст е кал.

От нея ни създава.

Дано бъде чута и разбрана.

Човеци сме, създадени от кал и божествени сълзи. Човеци, които трябва непрекъснато да внимават да не затънат в калта на ежедневието и пустинята на бездуховността, в земното или да не се доближат твърде много до дъждовните облаци на небето, до божественото. Човеци, чието най-важно пътуване е към тях самите, без да напускат себе си.

Къде силата на думите е по-голяма: в болката или в радостта?

Радостта няма нужда от много думи, тя свети в очите и се спотайва в ъгълчетата на усмивката, тя е клишето, в което всички искаме да живеем завинаги. Но е мимолетна, за разлика от болката. Силните радостни думи са „Обичам те!“ и „Благодаря!“ например. Ползвайте ги по-често! Но много повече са онези думи, които изразяват силата на болката, тъгата, гнева, обидата, страданието… Ако говорим за създаване на изкуство чрез думите, то безспорно за мен е, че катализаторът на творчеството са негативните емоции и усещания, тъгите, терзанията, мъките… Когато си щастлив, не създаваш изкуство, а твориш живота си. Болката е силата на думите.

Автобиография ли е поезията?

Убедена съм в това по отношение на поезията. Дори и да пише за световните политически и икономически процеси, за природни бедствия, за философски течения, трендове и разбирания, за другите изкуства или за мухата на прозореца и котаракът в краката ти, пишещият човек, винаги пречупва света през себе си, вижда го с уникалните си поетични очи. А освен това писането и въобще творчеството най-напред е чисто егоистичен акт, съвсем личен и интимен. Ако по една случайност се окаже, че написаното носи сила и стига до читателите, едва тогава то започва да принадлежи и на другите. И евентуално се превръща в поезия. Или пък не. Но си остава автобиография.

Може ли поезията да ни накара да видим света по-красив?

Разбира се, тя прави света по-красив. Дори и за тривиалните ежедневни лудости, дори и за грозните неща от живота може да се пише красиво, дори и злото може да бъде облечено в думи така, че да му простим и да разберем необходимостта от неговото съществуване. Никой не бива да подценява силата на думите, те са мощно оръжие за създаване на реалност и с тях трябва да се борави внимателно. За да остане красив светът ни.

Как животът среща философията и поезията?

И двете всъщност търсят неговото обяснение, неговия смисъл. Той е пресечната, отправната и крайната им точка едновременно. И двете, и философията, и поезията не успяват да намерят смисъла му, разбира се, но трупат мъдрост в нас и заради нас, човеците.

Накъде се е запътила съвременната жена?

О, тя винаги знае къде отива. Осъзнатата жена, разбира се. Аз лично подозирам, че пътува към себе си, каквато и да е всяка следваща нейна цел, а те са неизброими и от нито една своя дестинация тя не се отказва. Изчезват вече покорната домакиня, отдадената до лудост майка и съпруга, изгубилата себе си жена в името на другите. На сцената на съвременния свят се възкачва една независима, силна и уверена жена и като нищо ще се окаже, че светът се крепи тъкмо на нейните крехки рамене.

Кой е поетът, оставил най-силен отпечатък у вас?

Ето това е наистина сложен въпрос. Толкова много имена бих могла да изброя… Борис Христов, Добромир Тонев, Димчо Дебелянов, Пабло Неруда, Уолт Уитмън, Чарлс Буковски… и още много наши съвременници, и още, и още… Но по един или друг начин през целия ми съзнателен живот Пейо Яворов, не само творчеството, но и историята на живота му, ме съпътстват, формират, влияят ми, работя над наследството му, препрочитам стихотворенията му и винаги, винаги се вълнувам.

За какво не бихте се осмелили да пишете?

По-лесно е да споделя за какво се осмелявам да пиша – единствено и само за онова, което преживявам, осъзнавам и разбирам. За живота и живеенето. Иначе смелост никак не ми липсва. А това е и малко опасно понякога. Едва след като съм написала, онова, за което не би трябвало да пиша, си давам сметка, че може би не е трябвало, защото е възможно да се случи. Силата на думите и онова, което могат да предизвикат, е непредвидима.