Да избереш да носиш криле, или новата книга на Ина Иванова и други чудеса

Първото, за което се сещам, когато помисля за Ина Иванова, е – „изненадваща“. Тя е точно това, във всяко значение на тази дума. Изненадващо дребна, също толкова изненадващо мъдра, дълбока, добронамерена, цветна и различна. Тя принадлежи на поколението, чиято младост премина под знака на „прехода“, затова е изненадващо колко е балансирана и равновесна, как не бърза с отговорите и обмисля всяка дума.

Докато разказва истории през стиховете си, тя стои изненадващо сигурно в центъра на Вселената с всичките си малки или огромни болки, с живата си предметност и дълбоката метафоричност. Докато разказва за себе си, тя е малкото момиче с розово-лилава коса и къси панталони, което обича вятъра, пътя и новите неща. Такава казва, че се вижда, и точно такава я виждам и аз. Автор е на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии“(изд. „Арс“, 2009 г.), „Името на неделята“(ИК“Жанет 45“, 2012 г.) и „Летящ акордеон“( ИК“Жанет 45“, 2014 г.), затова е изненадващо и че от разкази творчеството ѝ прелива в стихове – автор е и на две стихосбирки: „Малки букви“( ИК“Жанет 45“, 2016 г.) и „Криле от папиемаше“ (ИК“Жанет 45“, 2019 г.). Всъщност, последното не е изненадващо, защото е ученичка на Добромир Тонев, което няма как да не предизвика в мен завист. Затова се опитвам да разбера повече за самата нея, за съчетанието на мигове, вселени и истории, които Ина е събрала в себе си.

Да започнем оттам, как се случи в теб обратният преход от разкази към стихове? Обикновено авторите първо се обръщат към стиха като по-кратка и обозрима форма?

Не, при мен се случи така само като хронологическа поредност. Така се случи, защото у нас, ако си жена и излезеш с първа книга стихове, никога няма да те приемат насериозно. Има едно пренебрежение, което предпочетох да си спестя. Такова отношение, разбира се, няма основание, но то е български културен феномен. Просто е факт, за жалост.

Ти ли създаваш стиховете, или те – теб?

Със сигурност те ме създават, защото те са по-големи от мен, може би са и по-умни от мен. Текстът винаги е по- умен от автора си, той е посредник, медиатор между автора и читателя. Може би основната роля на автора е да редактира добре, професионално и съобразявайки се с личния си опит, защото авторът, така или иначе, пише през себе си, през своя мироглед и опит. Текстът обаче не му принадлежи и той не трябва да забравя това.

Какъв според теб трябва да е човекът-поет освен добър редактор?  

Най-важното е да е чист. Освен това, не трябва да се страхува да го боли, болката е един от задължителните компоненти. Пишещият човек трябва да умее да държи сърцето си високо, въпреки нея. С една дума, трябва да е почтен. Това е една малко старомодна дума, боя се, че е и старомодно състояние, но ако един автор не е почтен с думите, ще проличи веднага.

Как виждаш утрешния поет?

Искам да е честен. Много ми се иска и да е отдаден на поезията, а не да прави „хрумки“. Знам, че в момента това е част от тренда, но знам и че ще отмине, защото писането е процес. Всичко отминава, всяка „модна“ техника и тенденция бива заместена от друга – това е една непрекъсната синусоида. Не знам какъв  ще е бъдещият човек, какви ще са потребностите му и интересите му, за да мога да предположа накъде ще тръгне синусоидата. Но си представям бъдещия поет свръхинформиран и свръхболезнен. Тъй като напоследък е модерно да сме рационални (не, че аз съм), очаквам да е по-емоционално интелигентен, по-емпатичен.

Колко е вярно, че в поезията всичко е позволено?

Тъй като аз вярвам, че думите имат сугестивна сила, не е добре всичко да бъде позволено. Работиш с подсъзнанието на хората, нямаш право да го замърсяваш. Аз самата не си позволявам да играя с думите непрофесионално, боя се, че са преупотребени. Например, аз съм внимателна с твърде големите думи като „поезия“, „творец“ – по-малки, по-леки думи трябват. Старая се да спазвам хигиена и да пиша, когато вече не мога да не пиша.

Какво е от значение, когато пишеш?

Има значение времето – пиша нощем, тогава съм по-концентрирана. Пространството не, аз се ограждам от него и не му принадлежа. Не завися от него и не се оставям да ме ограничава. Затова и не ми пречи къде в пространството се намирам, когато мисля върху текст.

Какво щеше да правиш, ако не можеше да пишеш?

Сладкиши – с огромно удоволствие. И щях да садя гори. И щях да чета книги, защото по-важно е да четем, отколкото да пишем.

У нас авторите не печелят от творчеството си, знаем. Но заслужава ли си труда, енергията и емоцията, които се влагат в създаването на един стих например?

Винаги си заслужава, защото те учи на много за теб самия. Учи те да си по-прозорлив, да виждаш неща, които си заслужава да бъдат видяни и разказани. И да бъдеш честен със себе си. Всичко би могло да бъде казано със стих. Много е важно да си искрен. Учат ни в живота да не сме много искрени, защото боли. Но в литературата е много важно да си искрен в основанията си. И да пишеш за големи неща, не за себе си.

Позволяваш ли си да се умориш?

О, да, много ми стиска да си позволя да се уморя. Но не си позволявам отчаяние, то ни напада, а не ни принадлежи. Силно се боря с отчаянието и угнетението, дори в моменти на тъга се опитвам да я осветля. Изкуството е добавена реалност, то променя света, шлифова го и ти дава една подобрена версия. Лично на мен това ми е много нужно, иначе съм загубена.

Разкажи за „Светлата страна на тротоара“?

Там винаги има хора от твоята кръвна група. Там всичко, което видиш, може да бъде знак или символ. Има значение дали светофарът свети в червено или в зелено. Светлата страна на тротоара е необходима точно толкова, колкото и тъмната. Въпрос на избор е по коя от двете ще се осмелиш да вървиш, а аз винаги избирам да вървя по светлата.

Ти имаш ли тъмна половина?

Че кой няма? Не се разбирам с тъмната си половина. Според мен, в нея са всички травми, които сме преживели. Опитвам се да не позволявам на тъмнината да ме управлява, защото не бих искала да съм подвластна на травматичните си преживявания.

Припознават ли се хората в твоите стихове?

Да, срещам много млади хора, които се припознават. Това е невероятна награда.

Какво искаш да кажеш на читателите си с тази книга?

Искам да им дам възможност да преживеят няколко живота, плюс собствения си. Опитвам се да разказвам истории през стихотворенията. Това, което бих искала да кажа на читателя, е, че ние измисляме света през въображението си, имаме свободата да го правим. Паметта не фиксира действителност, а преживявания. Тя е субективна като всичко останало. Другото е, че винаги имаме избор. Можем да изберем да си носим крилете, да ги държим разтворени.

А защо избра криле точно от папиемаше?

Папиемашето е една специална смес от брашно и хартия – няма нищо по-метафорично, според мен. В него има една специфична нетрайност. Аз много бих искала да съм адепт на нетрайното, то е прекрасно. И с крилете е така – ако ги носим постоянно, ще се изцапат неминуемо. А ни трябват чисти криле.