Една приятелка наскоро ми каза – с леко, но осезаемо снизхождение – че ме разбира. Тя разбира защо бягам. И защо потъвам в стаята си, сред книгите, в ателието на онзи художник или сред вино и кубинска музика. А аз… Аз предпочитам вместо „бягам“ да използвам друг глагол.
Подслонявам се.
Подслонявам се във всички онези топли и светли убежища, където няма кървящи рани или ако има, те болят в любима песен или силен стих. Не се крия, а избирам – онова уютно убежище, където сама себе си да харесвам. Не е ли това по-важно от всичко?
Буквално се подслонявам в стаята си и именно тя е любимото ми убежище за суровите зимни дни, в които бялото искри през прозореца и за горещите летни нощи, когато северното изложение ме пази от задуха, а тънки мрежи против комари се поклащат безшумно и правят весели сенки върху стената. Стените на тази стая са бели и не, не ме отегчават, нито ме плашат. Напротив, върху тях много добре стоят картините, календарът, рафтовете с тъмен фурнир и тъмните завеси.
В стаята ми се намира всичко, което – с изключение на живите хора – може да бъде необходимо на трийсетгодишното момиче. Има книги, много книги. Всъщност книгите са повече от дрехите, а гардеробът не е никак малък. А в него – в големия стилен гардероб с плъзгащи се врати и огледало в цял ръст – понякога може да бъде видяна свита на кълбо котка със сива украса, жълто-зелени, реагиращи на светлината очи, и див нрав.
Леко е плашлива тази Кралица на Котешките Работи, свързани с доброто настроение на стопаните. Но пък е жива и будна. Играейки с нея, забравям да се тревожа за маловажните, но все пак неприятни дребни дела от деня.
Та, в тази стая, сред тези бели стени, галейки тази прекрасна сива котка, аз откривам, че
има и друг свят освен онзи на вечното препускане,
ядосване и дребнаво мълчание пред несправедливостите. Има свят, в който може да забавиш, да поемеш въздух и да издишаш мекота, да се огледаш и да почерпиш от дълбокото. Това е стаята, в която не се страхувам да остана сама. И да задам въпросите. Или да приема наградата за всички тревоги около динамичния живот: обичащото се Аз.
Не съм забравила, че тук е и кутията с грим, към която проявявам интерес, само ако съм в so-sexy-mood. И че по всяко време мога да си пусна новини от новичкия екран срещу леглото; но не, не бих го направила, защото, за щастие, има много, много, ама наистина много качествени филми, които печелят екранното пространство отраз, когато да чета е трудно.
Битовизмите ще почакат до късните ми години, а може и – с повечко късмет – никога да не опра до тях. (Никак не си се представям да точа кори за баница и да крещя разгорещено ядни слова срещу министъра на еди-какво си, който току-що се е изказал по радиото.)
Малко сладко убежище за трийсетгодишни момичета може да бъде и онази полупритъмнена стая от хотела в тихия квартал, където е пълно с красиви – не на всяка цена сиви и диви – котки, с врани и дълбоки сенки от стари къщи и редки дървета. Стая за няколко часа и хоп! – получаваш топла, сладка и течна любов с онзи магнетичен мъж, чиято зодия няма да издавам, за да не предизвикам (справедливата) завист на свободните жени. А когато бутилката с разкошно вино, което той е донесъл, свърши, в мен няма съжаление и недоволство. А тиха благодарност и топло щастие. И едно нетърпеливо предчувствие за прекрасния остатък от този ден. Воала!
Обикновени дни в живота ми няма.
Винаги се подслонявам под короната на някой щастлив или мъдър, или бавен, или шарен следобед – дори когато никой не звъни, никой не пише и никой не ме зове. В такива дни – особено ако има слънце – мое убежище е паркът в близост до дома ми. Наистина, какво щастие! Какво удобство, каква лекота – пет минути бързо ходене и съм сред уханни треви, млади дръвчета и десетки лица, които също като мен се прислоняват – с детето, с кучето, с бира или с приятели. Вървя и не мисля, а просто попивам. Късче природа, случайно разминаване с усмихнат човек и щедрото небе над мен. Ето че имам всичко.
Убежище на трийсетте обикновено е работата и аз, разбира се, работя. Всяка прочетена дума, всяко написано изречение, всеки научен урок – планът за деня е изпълнен, когато удовлетворението се разнесе из вените ми.
Също като глътките червено вино, които получавам в ателието на един приятел художник. Той е разговорлив, весел и с космополитна душа. Харесваме една и съща музика – италианска, френска, испанска. Обичам да гледам картините му – ах, това червено! Тук не се обсъждат технически подробности, битовизми или дребнавости. Тук се раждат големите идеи. И всеки, който се докосне до атмосферата в това ателие, се превръща в щедър, открит и честен човек, независимо какъв е неговият талант. Това е убежище, в което да подложа емоциите си на пълно разкриване и сетивата си на фино моделиране – според принципите на свободата.
И още нещо. Когато страдам –
а човек трябва да умее и да страда –
обичам да се свия на топка под одеялото и да стискам клепачи, от които потичат топли сълзи. Като че ли тогава съм онази, която не лъже себе си, че е щастлива и не се заблуждава с някакви мними удоволствия. Момичето-с-тъжни-очи-и-треперещи-ръце, което още утре ще скочи в дънките и ще се втурне към своите сладки тайни и явни убежища. Но сега е тук; сега ще страда питателно и ще пръска тъга на воля. Лице-в-лице-с-болката.
Така че, приятелко, аз не бягам и не се крия. Не бягам, дори когато забия нос в томчето с писмата на Чехов или в екрана, където Жан-Луи Трентинян и Анук Еме се обичат, несъвсем щастливо. Не се крия дори в случаите, в които не крача по стъргалото с най-новата си рокля, а просто галя една свита на кълбо сива котка. Подслонявам се. И в моите сладки тайни и явни убежища имам всичко. А що се отнася до това, че не съм напълнила нито къщата си с деца, нито банковата си сметка с хилядарки, бих казала само: щастието не е в конвенционалното, а в свободния избор – да се сгушиш, където ти харесва и където се харесваш.
0 Коментара