Капка Тодорова е журналист с дългогодишна практика. От години живее в Германия. В момента е кореспондент на Клуб Z в Берлин. Автор е на сатирични книги и седмична сатирична колонка с псевдонима Лола Монтескьо. Има син.
В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Все още всичко е твърде сюрреалистично. Сякаш съм се събудила в сериал на „Нетфликс“. Празни улици, празни влакове, няма самолети в небето, папата се моли на празен площад, няма деца на площадката и накъдето и да се обърна, хората гледат телевизия, а на екраните вървят предупреждения за идваща катастрофа. Но ако беше филм, досега Брус Уилис вече да се е появил мускулест и по потник и да е оправил работата. За съжаление, не е филм. И не знам колко време още можем да живеем така. Напоследък започвам да изпитвам чувство на съмнение –
съмнявам се, че сме видяли най-лошото.
Имам чувството, че всичко, което ни изглежда страховито днес, утре ще е като дреболия на фона на новото. Вероятно, защото започвам чак сега да осъзнавам колко внезапно се промени всичко и колко нелепи към днешна дата изглеждат тревогите ми от януари. Всъщност аз помня, макар че бях дете, как внезапно се промени светът през 1989, или по-точно през 1990-1991. И после голямата инфлация през 1996-1997, тогава също хората губеха всичко, което имат, буквално за ден. Тази ситуация сега ми напомня малко онези времена, но този път цял свят участва.
Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?
Говоря почти всеки ден със семейството си. Вярвам в науката и знам, че ще победи. Дори, когато гледам тези снимки на хора в предпазни костюми, на празния Лондон и празния Париж, си казвам: „А пък догодина по това време всичко ще е само кошмарен спомен и ще виждам тези снимки в списанията като обзор на нещо вече минало.“ Друга задължителна рецепта за нас у дома е да не гледаме тези клипчета в интернет с кадри от болници в епицентър на зараза, с лекари, които правят обръщения, не четем и писма и призиви на разни хора, които ни казват, че ни чака същото. Опитвам се да си
насочвам емоциите към конструктивни теми.
Звучи вероятно егоистично, но това е моят начин да се съхраня и да разсъждавам, а не да изпадам в паника.
Не съм в Италия и не мога да помогна никак, разбира се, информирам се какво става. Но то и като суха статистика е достатъчно кошмарно, за да си го подсилвам с писма и кадри. С близките ми си обменяме информация за нови лекарства или докъде се е стигнало при тестовете на някоя ваксина. Снаха ми е лекар, а племенникът ми – фармахимик и двамата много добре могат да преценят коя новина е сериозна и има шанс. Предпочитам техните новини.
Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?
Засега не. Не съм сигурна и че искам да научавам нещо ново, човек открива неподозирани свои черти в неподозирано лоши ситуации. Аз живея в Германия и тук имаме право на разходки, а работата ми позволи да премина изцяло на хоумофис. Тоест, за нас ежедневието не се е разпаднало, имаме си старата рамка на работа, училище, почивка, само дето сега работя от спалнята, хаха. Просто там ми е бюрото.
От друга страна, работата ми е такава, че имам достъп до и анализирам огромни количества информация, така че наблюдавам епидемията още от развихрянето й в Китай през януари. Знам, че тази ситуация сега ще продължи по-дълго, не просто няколко седмици – в Китай продължи почти три месеца, и си разпределям психическите сили като за маратон, а не като за спринт. Но пък и знам, че ще има все пак край.
Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?
Обичайното. Фризьор, козметика, маникюр. Но не е болка за умиране, някак си бих могла да се справя и сама. Надявам се прекрасните момичета, чиито услуги ползвам, да се справят с тази ситуация и чисто икономически. Повече се притеснявам те как ще оцелеят, а не за косата и ноктите си. И въобще, чисто икономически това, което идва, ме притеснява дори повече от епидемията. Дано светът оцелее, пък било то и с прорасли корени и нелакирани нокти, тях ще ги оправим.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Тази пандемия ни изправи пред много въпросителни. Не само в областта на науката, но и в областта на политиката, икономиката, етиката… Неслучайно през цялото време успоредно с това какво трябва да се предприеме, за да се намалят човешките жертви, върви и дискусията за това до каква степен едно общество може да приеме тоталитарни по своята същност мерки. Парадоксът е, че този път, за да оцелеем, трябва да се откажем от онова, за което поколения преди нас са умирали – личната ни свобода. „Свобода или смърт“ днес има съвсем друго звучене, да ме прощават патриотите.
Днес свободата е смърт.
От друга страна, всяко общество трябва точно сега да е много внимателно на кого, за какво и за какъв период отстъпва част от свободата си. Чета, че в Италия мафията се развихрила страшно, възползвайки се от трагедията и това, че медиите и политиците са концентрирани в оцеляването на хората и не й обръщат внимание. В България държавна банка, която уж трябва да подкрепя дребния и средния бизнес, отпусна 75 милиона на фирма, която има само 2000 лева в сметката. И за пореден път трябва да видим, че в най-страшните времена се извършват и най-страшни престъпления. А по всичко личи, че докато не се измисли ваксина, ще трябва да живеем с някакъв тип мерки. Държавата ще има право да ни ограничава, под предлог че ще ни спаси. Трудни времена за демокрацията и няма гаранция, че държавата няма да се изкуши да злоупотреби с даденото й.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Ще ми се да излезем по-добри и по-разумни от тази криза. След голямата чумна епидемия идва Ренесансът. Сега целият свят гледа хората на науката, доверява им се и разчита на тях. Мисля, че за първи път в историята на човечеството светът се управлява от учени. Може би, когато всичко това свърши, много държави и милиони избиратели ще са установили колко важно е думата да имат експертите. Колко е важна науката. Колко е важно да учим. В кръга на шегата, с това онлайн училище в цяла Европа гарантирано след епидемията милиони майки и татковци ще са станали по-умни и образовани. Все пак получихме
втори шанс да учим заедно с децата си,
да пишем домашни, да решаваме задачи, да търсим сказуемото и да си припомняме Менделеевата таблица.
Мисля и че ще преосмислим и организацията на здравната система. В Германия вече е ясно, че отношението към професията на медицинската сестра, на санитаря, на болногледача и на гледачите на възрастни хора трябва коренно да се промени. Тези хора и тук са ниско платени. А трябва да ги позлатяват, защото сега всички го виждат – когато е на живот и смърт, те са тези, които ни държат за ръката. Обаче дали, когато всичко приключи, ще си спомним за това? Дали ще променим здравната система и ще се откажем от пазарните механизми, когато говорим за живота си? Ще се съгласим ли, когато вече сме забравили (а хората забравят бързо лошото) да даваме половината си заплата за болници и медицински персонал? Би трябвало, но съм скептична. При всички положения някои държави обаче ще направят преглед на здравната си система и ще коригират това-онова.
Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?
Доста съм песимистична. Светът вече веднъж се промени сериозно след атентатите на 11 септември. Тогава всички държави затегнаха мерките срещу тероризъм уж временно, а те си останаха. Понякога, когато гледам стари филми, се сепвам, виждайки как главната героиня тича към самолета и влиза в него като в обикновен градски автобус – без проверки, без сваляне на колана, обувките, обеците, вадене на всичко от чантата, детектори, полицаи, аларми и т.н. Виждате ли, дори онези мерки след 11 септември ни вкараха в един съвсем различен свят. И ние дори не го забелязваме, свикнахме. Иначе вероятно ще има някакъв нов икономически подем – като след световните войни. Само да не забравяме, че икономическият подем тогава се случи в свободните държави, нашите, несвободните, фалираха. Така че свободата ще ни потрябва, да не я предаваме от страх сега.
0 Коментара