След кафето гостенките смятаха да си тръгват една по една, защото Софи Ландман искаше да посвети вечерта на 60-ия си рожден ден на децата си. Внуците бяха дошли още преди обяд.
Една гостенка доизяждаше разсеяно тортата си, друга вече сгъваше и приглаждаше салфетката си, когато госпожица Землер, както на всекр рожден ден, очарована извика:
– Софи, такава вкусна торта не бях яла от години!
Софи Ландман прие комплимента с усмивка ( той отнемаше заслугите й от миналите години ) и се надигна от стола.
– Бих искала още да ви прочета едно писмо, което ми е написано за днешния ден.
Гостите се смълчаха. Софи издигна листа и го отдалечи от очите си така, че светлината по-добре да пада върху него, и зачете:
– Мила Софи, ето дойде и шестдесетият, денят, за който ти преди четвърт век казваше: кой знае дали ще го доживея. Тогава старостта ти изглеждаше много далечна.
Когато четеш това писмо, ти ще си вече на прага й.
На това място госпожица Землер изръмжа едно: „Глупости!“ Обаче Софи продължи да чете:
– Тогава свекърва ти, баща ти и много лели бяха още живи. Центърът на живота им беше ти и твоето семейство. Как много въздишаше тогава и си беше обещала: когато остарея и пожелая да видя внуците си, няма постоянно да се натрапвам на снаха си. Само от време на време ще вземам децата със себе си на разходка. Това едновременно
ще зарадва малките, а ще облекчи и майка им.
Аз не само че няма да задължавам морално децата си с постоянно гостуване, а и не ще се отзовавам на всяка тяхна покана.
– Ама това е… – избухна госпожица Землер, докато Софи продължаваше спокойно да чете:
– Добри съвети ще раздавам само когато ме замолят за тях, за да не изглеждам като вечен критикар на по-младото поколение. И ще прочета тогава всички книги ( ако очите не стачкуват ), ще посещавам всички изложби, ще изучавам много нови неща, за които преди не ми достигаше времето. Така в разговор с децата си и техните деца
ще имам винаги нещо ново да им разказвам.
По този начин няма слабостите на ближния да бъдат главната тема на разговор и никой не ще може да каже: „Пак старата песен! Не мога вече да я слушам!“
И най-накрая ще си отбелязвам дребните желания на моите мили и ще мисля толкова много за другите, че дори и да оставам често сама, да не се чувствам самотна.
Това бяха най-важните от всичките ти намерения. Записах ти ги за по-сигурно, за да не ги забравиш след време…
Отначало гостенките слушаха с въпросително вдигнати вежди, после погледите им
започнаха несигурно да се отбягват.
Когато Софи Ландман привърши четенето, всички мълчаха неловко. И пак госпожица Землер с обикновената си превзетост взе думата:
– Това е, меко казано, безсрамие, и то спрямо вас! Впрочем, кой ви е написал това писмо,’ако може да попитам?
– Може… – съгласи се Софи и сгъна внимателно писмото. – Това писмо си го написах сама за себе си преди 25 години…
0 Коментара