Ани Владимирова е психолог. Завършва висшето си образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Има дългогодишен опит в областта на практическата психология. Автор е на системи от тестове за различни професионални умения, тренинги за развитие на комуникативни умения и решаване на конфликти. Тя е създател и на първия сайт за онлайн психологически консултации и терапия – e-therapy.bg. Позната е на телевизионната публика и като психолог на различни риалити формати.
Намираме се в немислима доскоро ситуация – под „домашен арест“ заради пандемия, която затвори целия свят: граници, държави, хора, бизнеси. Как се справяш лично ти с тази ситуация и с новия набор от емоции, усещания, мисли, които тя ни поднесе?
Аз не мога да забавя ритъма, защото работата ми все така е много. Но „трасето”, по което тичам, се промени. Анализирам постоянно. Търся закономерности. Вглеждам се в хората и често си казвам, че сега е етап на една много специфична полева психология, която рядко човек има шанс да изживее.
А какви са наблюденията ти като специалист, от какъвто безспорно днес имаме нужда – как се справят различните хора, какво най-вече изпитват? И обръща ли се нужното внимание на страховете и притесненията им? Като психолог, какво те притеснява най-вече?
Има общовалидни процеси – страх, единение, съпричастност, лозунги. В началото хората бяха мотивирани от простите указания и притиснати от страха, всичко изглеждаше ясно. Ще сме послушни, ще се смирим и ще излезем от опасността. На първия етап малко бяха хората, които мислеха за другите последствия. Единствената „шарения” тук бяха конспиративните теории.
След малко повече от седмица започна търсенето на права и натрупването на гняв. Хората започнаха да регресират и да казват инстинктивно „НЕ” на почти всичко. Така се оформиха лагери, хейтене, доносничества, нападки. Възникнаха тежки схеми за сплашване между хората, загуби се за момент критиката към фалшивите новини, защото всичко се използваше като средство за влияние между групите – тези на „смелите” и тези на „правилните”.
Сега дойде времето на политическите багри, на негативизма към решенията на щабове и депутати. Хората губят търпение. Страхът им се измести вече към бъдещето. Започнаха да изключват екраните. Търсят реваншизъм, обвиняват. Това са сигнали за дезадаптация, умора, изчерпване, тревожност и неспокойствие.
Ние като екип работим много усилено и в сайта, и чрез медии.
На индивидуално ниво това, което се забелязва, е следното: от първичния страх и шок сега хората преминават в силна тревожност и огромно напрежение. Усещат загуба на смисъл. Не знаят за какво да се държат.
Интересно е, че клиенти от чужбина продължават да работят упорито над проблеми, които са имали и преди кризата. Там имат по-голяма стабилност и личността не е сведена до тревоги за базовите потребности.
В контекста на това, което описах по-горе като обща тенденция, най-много ме притеснява ескалацията на напрежението, снемането на задръжките. В дълго продължаваща криза има един етап на своеволие, което реабилитиращо търси права. Това може да отключи престъпна вълна, много посегателства… Притеснява ме алиенацията, в която не искам да израстват децата ни. Опасявам се от едно обществено изостряне на недоверието и поединично спасяване, което се появява, когато обстоятелствата обострят усещането, че всеки е враг на всекиго. А хората споделят, че вече се дразнят, ако някой иска да се вижда с тях – това означавало, че им мисли злото.
Коя емоция считаш днес за най-опасна за душевното ни здраве – и като отделни личности, и като общество, включително от гледна точка на утрешния ден?
Отчаянието. В тази криза няма ясно бъдеще, няма ясни мерки и структура. Точно това води до загуба на надежда, загуба на смисъл и желание за хаотични действия само и само да се разбие стената. Отчаянието може да изкриви реалността и да нанесе големи щети. То не може да изгражда бъдеще, нито да вижда настояще. В него и отделният човек, и групата са със стеснено поле на съзнание.
А коя е добре да пуснем на воля, за да не ни разруши отвътре?
Страхът. Това е по-голямата пандемия. Страхът води до когнитивни изкривявания – не можем да решаваме, да правим планове. След това лесно се гневим, бързо стигаме до безсилие.
Според д-р Дейвид Кеслер онова, което чувстваме в момента, е скръб. Скърбенето обикновено е лично преживяване, но сега скърбим на микро- и макрониво. Как да управляваме тази колективна печал? И как да намерим баланс с нашата лична тъга?
Скръбта има маски – гняв, отричане, отхвърляне, търсене на виновници. Всеки губи много в сегашната ситуация. За да можем да обуздаем скръбта, трябва да намерим заместители на загубите. Това ще създаде едно ново битие, поне за момента, и ще ни даде светлина в тунела. Може да е от полза да помагаме на приятелите си и това да ни направи по-силни. Да откриваме ежедневно за какво можем да сме благодарни. Да търсим различните гледни точки на събитията. Да не се пазарим и молим за връщане на старото, а да намерим сили за любопитство към този ден – сега.
Семействата са затворени вкъщи. Но за някои хора, като жертвите на домашно насилие, домът не е сигурно място. Ще увеличи ли изолацията конфликтите и агресията в домашни условия. Какъв съвет бихте дали на жертвите на домашно насилие? А как може да им се помогне?
В криза всеки проблем може да бъде преекспониран и да ескалира много по-бързо. Там, където има агресор, неговото поведение може да избухне в пъти по-силно, за да може той самият да успокои собственото си напрежение и тревога. Механизмът на атрибутиране на вината на жертвата със сигурност ще стане много по-интензивен.
Тук са нужни спешни мерки, а е притеснително, че заради фокуса към вируса, доста други болезнени теми се неглижират. Жертвите на домашно насилие сега най-вече трябва да са готови да бъдат открити и да не мълчат – да изобличават и ако трябва, да намерят място при близките си за този етап. Да са в постоянен контакт със службите за закрила (ако работят, а би трябвало), да са готови сега да алармират, ако не са го направили до момента. Понякога една криза може да помогне да се преодолее друга по-дълго съществувала!
Кои групи хора са най-силно застрашени от проблеми с психичното и емоционално здраве?
Хората с изявена психосоматика, тези с панически състояния, хипохондрия, натрапливости.
Хората с по-лабилна неврофизиология, които нямат увереност в собствените решения, защото сега могат да бъдат лесно манипулирани. Естествено, възрастните хора – нямат адаптивни ресурси и критично мислене. Не могат да се справят със страховете, заради по-силно работещия инстинкт за самосъхранение. Те така или иначе са си „говорили” по някакви начини със смъртта и сега са в ступор.
По-чувствителните деца, които много бързо направиха паники, нощни напикавания, тикове… цялостен регрес.
Всички са уязвими по-нататък в списъка, защото няма никакви ясни перспективи. Зависи от неврофизиологията и копинг стратегиите до голяма степен…
Кои са най-удачните инструменти за справяне и с личната, и с масовата психоза? Как, пазейки телата си, да направим така, че да опазим и душите си?
Да оформим няколко точки:
- Не комуникирайте с хора, които ви напрягат системно и са катастрофични;
- Не се подлагайте на медийната лавина, а само се информирайте основно, за да сте в течение на актуалните промени;
- Създавайте си ангажираност. Мислете за задачите около децата, дома, близките;
- Движете се. Ако до този момент не сте го правили – сега е много важно. Това ще запазва баланса на биохимията и ще дава сили;
- Изградете или поддържайте навици. В кризата навиците спасяват;
- Четете книги и мислете. Гледайте филми и мислете -обогатявайте се. Сега е моментът за духовно израстване;
- Вгледайте се в очите на важните за вас хора. На живо или в снимките – потърсете това, което не сте имали време да видите…
Тази ситуация все някога ще приключи, макар и да не е ясно кога. Могат ли да се предвидят отсега мащабите на посттравматичния шок, в който ще се окажем като хора?
Днес една жена ми каза: „Не мога да си представя, че като свърши това, аз ще мога пак да изляза изобщо! Вече мисля, че тотално се повредих!”.
Ако изходим от класическата картина на посттравматичния етап, то почти всички ще имат страх и задръжки за всичко, ще чакат следващ удар и следваща криза. Дълго време може да ни се налага да опипваме терена. Всеки ще стъпва най-внимателно там, където го е било страх най-много: един за физическото си оцеляване, друг за бизнеса и инвестициите, трети за промените… Но от друга страна, може да има мотив, идващ от това, да се радваме отново на всичко простичко, да сме излезли отвъд пренасищането и сетивата ни да са по-чисти. Понякога кризите дават много по-силна тяга да се върнеш обратно в живота.
От какви човешки запаси имаме нужда – от състрадание, от търпение, от смирение, от рационализация…
Всъщност от всичко това, но мисля най-вече от благодарност, от себеосъзнаване, за да видим собствените плюсове в ситуацията.
А какви трябва да са публичните послания от страна на хората, които взимат решения в държавата, за да преминем по-леко поне на психично ниво през тази криза, през тази социална изолация, в която сме принудително поставени?
Мисля си, че трябва да са ясни, стегнати, а не да се четат „конски” на хората. Наред с това мисля, че трябва да се отчита приносът там, където има дисциплина, за да се даде усещане за единност, за етап на справяне.
Кратките инструкции също са важни, без разводняване, за да не се тълкуват разнородно.
Също така трябва да се дават и добрите новини, постигнатото, макар че вероятно това се избягва, за да не се „отпуснат” хората.
Хората трябва да могат да задават въпроси…
Естествено, нужно е да са единни, за да произведат убеденост. Дори едно дете става тревожно, ако има двоен стандарт и дифузни послания. А един народ започва да се бунтува.
Ювал Ноа Харари каза по повод „корона-кризата“: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Харари казва и нещо друго, което е много по-важно и валидно, независимо от коронавируса. „Ние сме единствените бозайници, които могат да си сътрудничат с голям брой непознати, защото само ние можем да измисляме небивалици, да ги разпространяваме и да убеждаваме другите да им вярват.” Така че, зависи в каква фикция ще повярваме. Тя ще определи посоката, законите.
Можем да повярваме, че живеем в един нов, по-чист свят и да искаме да го опазваме. А можем да повярваме, че са ни взели всичко и искаме да си го върнем! Това ще е съвсем нова история. Трябва да видим дали човекът ще може да скочи на ново еволюционно ниво.
0 Коментара