Виждам я на линия и веднага почвам да се колебая. Ако й пиша, ще е твърде явно, ако не й пиша, ще е твърде скрито. Нямам решение. Няма и кого да питам, мама замина на село. Затова дишам дълбоко и й пращам линк към любимата си песен. След малко се усещам, че в песента се разправя за насилствена смърт. Нищо. Както иска да го разбира, чакам я да реагира.
Тя… не ще. Сигурно не й харесва насилствената смърт. Разбирам я и започвам да я чувствам още по-близка, защото ние двамата мислим еднакво. Гледам зелената й точка в чата и си представям светлината в очите й. Всеки миг ще проговори, не може да мълчи така, а тя… не ще.
Прекрасен характер има, мълчалива и с достойнство. Харесвам горди жени, жени с интелект. Без интелект връзката е празна, а любовта е само секс. От нея искам любов. Само любов. Няма да откажа и секс, ама много не се надявам.
Гледам в точката, близостта ни нараства,
от това зеленото вече се хипнотизирам, а тя продължава да мълчи… не ще.
Търся нова песен, за да й намекна, че насилствената смърт беше грешка, чиста случайност при сближаването. Три песни на Крис де Бърг й пращам, а тя все още… не ще. Разбираемо е, щото и с Крис де Бърг пак за насилствена смърт си мислиш, имам предвид – неговата. Започвам да я чувствам много близка. Не е случайно това мълчание. Стои зад зелената точка и мисли за мен, и толкова дълбоко се е замислила, че може би е заспала. Отхвърлям това предположение, не може да спи в такава близост с мен.
И осъзнавам… точно сега, в този миг, тя си реши косите и си тананика песните на Крис. Реши се за мен. Естествено, че за мен, коя би се решила за новото си гадже, дето от два месеца живее с него. Започвам още повече да я харесвам. Особено сега като се е сресала, иначе е малко чорлава. Тази жена има стил, има вкус… има и две деца, но тях баба им ги гледа. Вече ми е толкова близка, представям си я до мен… Вървим под цъфналите дървета… Не, по-добре да седнем някъде, щото иначе стърчи две глави над мене. Един до друг сме, ръката ми е върху нейната, върху лявата й ръка, щото халката на дясната ме депресира. Тази вълнуваща картина ме подсеща за нещо. Двайсет минути не мога да се сетя за какво. Изкуството! Изкуството е мостът между хората. Затова
веднага й пускам една моя художествена фотография –
гол до кръста на лоста пред блока. Вече не може да мълчи, няма как да не реагира, трябва да ми пише, толкова се измъчих с тези мускули във фотошоп… надежда, вълнение… Не ще.
Толкова е загадъчна и чувствена. Знам, че сега гледа снимката и тръпне пред мъжественото ми тяло. Дали не сбърках и твърде бързо я доведох до възбуда? Много съм емоционален, от това си патя. Сега трябва да чакам още половин час, докато се успокои. Ще й пусна нова песен. Траш метъл – да се осъзнае като види докъде ме е докарала. Очаквам нейния отговор, нейната вина и нейното съчувствие. Докато чакам, отивам до тоалетната. Връщам се след час с искрена вяра в общуването, а тя… не ще.
Вече наистина съм влюбен,
нейното мълчание ражда дълбочината на чувството,
а то е изключително неприятно. Не издържам повече. Ще й говоря, ще й напиша всичко в прав текст, трябва да го направя, длъжен съм, най-вече защото изобщо не разбира от музика.
Взимам решението и започвам да пиша, пръстите не спират, думите сами се леят, а от клавиатурата хвърчат люспи от семки: „Къде си, ма! Два часа ти пеем песни, а ти се праиш на недостъпна.”
0 Коментара