От една година работя с хора. През това време се изправих пред много от собствените си страхове и несигурности, които се коренят в детските ми обусловености.
Често се сблъсквах с въпросите: „Дали съм достатъчно добра?“, „Мога ли да помагам?“, „Дали това, което правя, е ценно за хората?“.
И, разбира се, със самоосъжденията – щом не идват толкова хора, колкото ми се иска, значи нещо не ми е наред. В началото, когато споделях с познати и приятели за това с какво се занимавам, в мен се надигаше добре познатият ми страх, че ако се разкрия, ще ме осъдят и критикуват. Както казва Брене Браун:
„Срамът е страхът да бъдеш видян.“
Тези дни споделих с мой приятел за проект с арттерапия, който замислям в групов формат. Разказвах с ентусиазъм и въодушевление, за мен е нещо ново и наистина се вълнувах от идеята си. Той ми върна обратна връзка за това, че може да не е съвсем комфортно за част от хората. В този момент усетих тежест в гърдите си и в следващия вече нямаше и помен от първоначалния ми ентисуазъм. Бях разколебана в намерението си. Чувствах вина и страх, че мога да навредя, че има правилен и грешен начин за правене на неща и аз съм избрала (за пореден път) грешния начин, което автоматично ме вкара в травмата ми, че нещо не ми е наред – усещането за срам.
Задействаха се защитите ми и започнах да обяснявам, че всъщност упражненията са щадящи, няма състезателен елемент, но в този момент вече се бях откъснала от връзката си с тук и сега, с нуждите си в този момент. Бях влязла в автоматична реакция – на детето, което се оправдава пред хората, които са се грижили за нея, защото се страхува, че ще изгуби любовта им, ако сгреши и ги разочарова. И има огромна нужда да я разберат.
Според д-р Габор Мате една от характеристиките на
травмата е, че тя ни ограничава
в т.нар. гъвкавост на способността ни да откликваме на случващото се (response flexibility). Когато нещо ни тригерира, ние не сме способни да реагираме от настоящия момент или да заявим нуждата си, а влизаме в програмиран отговор – може да замръзнем, да нападнем другия човек (например да го обидим) или да се защитаваме.
За мен по-интересно е как се задейства механизмът на травмата в този момент. На какво точно реагираме? В случая моето чувство беше на вина и срам. Заедно с него има и интерпретация на чувството, която отразява наше вътрешно убеждение, например
„не съм важен“, „не заслужавам любов“
и т.н. И тук е ключът към разбирането на травмата, защото в този момент умът ни отвежда към най-черните сценарии от нашето детство. Моят приятел ми каза единствено, че може да е дискомфортно за част от хората, но в ума си аз обрисувах най-страшната картина на това как се провалям, как всички ме осъждат и изводът е, че не ставам (това са съвсем легитимни страхове от моето детство, когато оцеляването ми е зависело от това как ме възприемат родителите ми и хората, които са се грижили за мен. А под страховете –
непосрещнатата ми детска нужда от безусловно приемане,
от това някой възрастен да е можел да ми каже, че дори и да се проваля, пак ще ме обича. Че съм ценна просто защото съм аз, а не защото съм успяла в еди-какво си).
Всъщност точно така са се страхували родителите ни в детството, защото можем да станем големи и неуправляеми, и да загубят власт над нас. Страхът е имал функция – той ни е помогнал да оцелеем и да се съхраним. Можем да му благодарим за това и да му направим място. Така отваряме място и за другите качества, с които сме дошли – доверие, мъдрост, сила, любопитство, смелост.
Осмеляването е в това да можем да разгърнем пълния си потенциал заедно със страха.
Детството ми приключи преди 30 години. Това, което мога да направя тук и сега, е да поема отговорност и
да се погрижа за 5-годишната част от мен,
която се страхува, че ако не отговори на очакванията, това застрашава отношенията ѝ с околните. Да я валидирам в правото си да чувства страх и да успокоя, че вече е безопасно. Че ще подкрепя желанието ѝ да изразява себе си по този начин. И да отразя всичките ѝ прекрасни качества.
Виждам себе си като 5-годишно дете и мога да ѝ кажа: „Дори и да се провалиш, аз пак ще те обичам. Ти винаги ще бъдеш ценна за мен просто защото си ти. Благодаря ти, че се осмели.“
Да я прегърна и да постоя с нея.
След това усещам, че мога да застана зад това, което правя. Усещането е за свързаност и сила. Хората около нас винаги отразяват вътрешните ни динамики и когато ситуацията е отминала, мога да погледна към нея с разбиране и благодарност за урока, който е било нужно да усвоя.
0 Коментара