Театърът на абсурда е движение в драматургията, което възниква през 50-те години на двадесети век. Той поставя фокус върху парадоксалното и нерационалното. Подобно на героите на Самюъл Бекет и ние хората, живеещи в двадесет и първи век, сме изолирани и откъснати от обществото, физически и емоционално хаотични, хванати в капана на повтарящи се модели на поведение, като безуспешно се опитваме да избягаме от безсмисления цикъл на съществуването си.
Всеки от нас е в очакване на Годо, който ще пренареди объркания ни свят и ще ни избави от проблемите и вътрешните ни страхове. Дори животът ни минава под мотото очакване: на нова пандемия, земетресение, приемането на еврото, повишаване на доходите, намаляване на инфлацията,
да станем щастливи, да бъдем по-добри…
Говорейки на тези и други любопитни теми и проблеми с неочаквано голям граждански интерес, житейският ни път свършва, без да сме дочакали Годо или докато го чакаме.
И така на сцената сме. Театърът е голям, шумен, мръсен, намръщен като нас. Въпросите валят като напоителен пролетен дъжд. Кои са всъщност актьорите и кои са зрителите? Къде е Годо? А кои са онези, горе в ложата на балкона и защо лицата им са каменни? Въпроси, но без отговор.
Веднага се сещам за крилатата фраза на великия Шекспир „Целият свят е сцена и всички сме актьори на нея“. Да, това е ключът. Ние
живеем в абсурден свят, в странна държава,
в особено време, в нов век и ново хилядолетие. Често сме на автопилот – или ние, или държавата. Поставили сме си маски, за да можем по-лесно да заявим себе си. Те приличат на мъничка доза алкохол, която изпиваш за кураж. Опитваме се да бъдем не такива, каквито сме, за да оцелеем, за да се харесаме на другите и да получим одобрение от хора, които почти не ни забелязват. Прекосяваме океана за някого, който не би прекосил и локва заради нас. Подобно на героите от „Балкански синдром” на Станислав Стратиев, често ставаме ту зрители на чужди драми, ту главни действащи лица на сцената. Не си даваме сметка, че най-кратките думи „да” и „не” изискват най-сериозен размисъл. А може би не осъзнаваме значението на думите по принцип. Често говоренето е просто, за да се каже нещо, за да избегнем клопката на неловкото мълчание. Но това също е част от
маскарада, в който доброволно участваме.
Да не забравяме смисъла на прекрасната поговорка „Заговори, че да те видя”. Казваме това, което другите искат да чуят, а не онова, което крещи в душите ни. Животът ни е лудница, защото ненормалните определят кои са нормални. Постепенно режисираният ни живот излиза извън контрол, но ние продължаваме да правим това, което сме свикнали, това, което можем или ни е удобно. Избягваме да се замисляме, защото ще видим истината, а ние съзнателно или не, се опитваме да избягаме от нея. Послушно твърдим, че царят е облечен в най-красивите си одежди, но в публиката скритото детенце ще ни напомни, че Негово величество все пак е гол. Инерцията ни кара да продължим да изживяваме утвърдения социален модел, според който едните живеят, както искат, а другите, както могат. Още по-добре го е формулирал Елин Пелин: „Държавата е майка за едни, а мащеха за други“. Все пак
голата истина невинаги е приятна за гледане.
Маската като задължителен атрибут по време на Covid ни даде много уроци, един от които е да говорим по-малко и повече да слушаме. Точно затова Петър Берон твърди, че имаме две уши и една уста. Източната философия уверява, че „Човек е най-малко себе си, когато говори от свое име. Дайте му маска и той ще ви каже истината”. Променените морални стойности и размяната на роли е формулата на нашето време. Този театър на абсурда, в който участваме, наподобява пир по време на чума.
Какво става, когато се спуснат завесите и представлението приключи? Това е въпросът, който напомня хамлетовска дилема. Дали ще бъдем доволни, или гневни? Дали ще осъзнаем, че изобщо сме изиграли ролята си?
Себе си ли бяхме, или други,
собственият си живот ли играхме или влезнахме в чужд. Зрителите аплодират и очакват продължение. Актьорите свалят маските и очакват полагащите им се аплодисменти. Но вместо тях се появява Радичков и предупреждава всички, че е „по-добре да се удавиш в океана, отколкото на сушата”, тоест всички сме удавници.
Внимаваме и осъзнаваме, че за да бъдем мъдри, трябва да приемем ситуацията такава, каквато е. Все пак не променяме времето, а се обличаме според него. Прожекторите светват. Завесата се вдига и започва следващото представление. Има разхвърляни маски, които чакат да бъдат сложени може би от онези, които са дочакали Годо! Питам се след като постоянно влизаме от роля в роля и от спектакъл в спектакъл, успяваме ли да разберем кои сме ние всъщност – актьори, режисьори, сценаристи или зрители?
0 Коментара