Тино! Различният глас на България

Кирил Хаджиев-Тино е сред финалистите от последния сезон на „Гласът на България”. Той е различният глас, който омагьоса публиката с невероятните низини в тембъра си и с магнетичното си присъствие на сцената. Още в самото начало той изненада публиката, като избра Камелия за свой треньор. Сега, след като шоуто вече приключи, казва, че това е бил най-правилният избор. Тино няма музикално образование. Всичко, което постига, е благодарение на собственото си виждане за музиката.

Снимки bTV

Самоук е и в пеенето, и в писането на текстовете. Свири на няколко инструмента. Първите си стъпки към сцената направил зад барабаните и китарата, а едва след като създава своя музика, започнал и да пее. Музикантът е роден в София, но от дете живее във Варна. Той е на 23 години. След завършване на училище започва да свири и пее на улицата, а после и по клубовете, както и с момчетата от група SOULMATE#2. Когато завършва училище, решава, че не иска да учи нищо, свързано с музика в университет – предпочита да действа и да се учи в движение, реално вършейки неща. Той наистина е различен артист. Вижте защо това е така!

Ти беше различният глас в „Гласът на България”. Казваш, че търсиш непознатото, различното. Откъде е този стремеж, защо толкова много искаш да си различен?

Стремежът идва от само себе си. Откакто започнах да се занимавам с музика, знам, че искам да намеря сам пътя си. Отказах да ходя на уроци по китара, на уроци по пеене. Когато сам измисляш, може да достигнеш до резултат, който целият свят вече е постигнал, но го правиш по своя начин. Това може да отнеме много време и усилия, но  задължително се получава нещо оригинално.

Твоят начин няма ли нужда от учител?

Не се правя на изцяло самоук, не отричам нуждата понякога някой да ме напътства. А и днес интернет предлага неограничени възможности. Учейки се да свиря на китара и на музика изобщо, търсих песни, видеоуроци, но никога не отидох при учител, който да ми покаже как да вървя по утъпкания път.

Защо? Боиш се да не попаднеш в някаква рамка?

Ако е имало такова притеснение, то е било неосъзнато, защото аз мисля така още от 14-15-годишен. Просто виждах нещата по свой начин и ги виждах много лично. Не исках да ходя на уроци не заради самите тях, а по-скоро, за да не споделям най-скъпото си. Като тийнейджър криех най-личните си мисли, чувства и преживявания от целия свят.

Дори мечтите си ли не си споделял?

Да, криех всичко, с което се занимавах от сърце. Например, слушах музика, която просто харесвам и такава, която обичам. Разказвах за музиката, която просто харесвам, но не споделях най-ценнато ми такава.

Същото беше и с първата ми приятелка, когато бях на 16 години. Когато си тийнейджър, всеки си мисли, че знае през какво минаваш, какво усещаш, а ти точно в този момент достигаш до нещо много дълбоко, лично, може дори да изпревариш връстниците си, а те да се отнесат към теб като с хлапе и пренебрежително към нещата, които обичаш. Затова не споделях. Това беше една защитна реакция от моя страна, за да не омърсят това, което обичам. Или пък възрастните, които те поучават за нещо, като ти казват „Спокойно, ще мине”. Много хора си мислят, че понеже те не са успели в много неща, то така и при теб ще стане.

А сега споделяш ли мечтите си?

Сега ми е по-спокойно, и то защото няма какво да ме разклати. Тогава гледната точка беше – ще ме омърсят. Сега, като по-изградена личност, просто няма  как да ми повлияе. Тогава беше защита на психиката на един млад тийнейджър. Сега нямам притеснения да казвам публично мечтите си.

Какви са те?

Музиката.

Само?

Да, но за мен музиката е много обширно понятие. Уважавам, когато един музикант е профилиран само в едно – примерно певец, и той си знае, че това е неговата работа. От малък разнищвам всички аспекти, които музиката може да обхване, включително бизнес частта, продукцията. Аз самият свиря на няколко инструмента, пеенето дойде по-късно, пиша музика, интересувам се от мениджмънт, дигитална продукция, от социалните мрежи, от всичко.

Днес по-лесно ли се прави музика, отколкото например в края на миналия век?

 Може би има нещо общо между края на миналия век и сега и то е, че тогава, особено след промените в края на миналия век в страната ни, има голяма жажда за музика. Когато си свалил стената на едно общество, много музиканти се вдъхновяват и започват да правят неща, които не са били правени. В българската музика в първите години на XXI  век има невероятни неща – от рока до „Каризма». След като се уталожи този бум, има спад последните години, има едно уеднаквяване. И някак се правят не смели неща, създават се сякаш, за да съберат бързо гледания с идеята, че така или иначе ще бъде забравено…

Еднодневка?

Да, нещо, което върши работа днес, което ще се чуе веднъж. Няма риск. Мисля, че всеки, който иска да прави кариера с музика, трябва да мисли комерсиално, но комерсиално не означава да правим еднодневки, а да намерим златната среда между това да е музика, от която сме удовлетворени, която сме ние, но в същото време да знаем, че може да докосне публиката. Мисля, че днес има жажда за нещо стойностно и различно.

Като те слушам, се чудя как си решил да участваш в „Гласът на България”. Не приличаш на човек, за когото музиката е вид състезание?

Да, не съм такъв човек. Няма как да се отрече, че риалитито, в което участвах, е и състезание. Но състезанието е повече за пред зрителите, а по време на самото шоу зад кулисите, ние не мислехме толкова за самото състезание, гледахме да се състезаваме със себе си. Да, искаш да си най-интересен, атрактивен. Само гласът има значение, но това за мен важи само на кастингите, където столовете са обърнати. Оттам нататък музиката далеч не е само глас. Имало е коментари, които показват, че ако аз бях по-невъздействащ на сцената, може би щях да отпадна. Артистът на сцената е комплексен образ и трябва да се грижи за всичко.

Истината е, че в началото отказвах, когато бивши участници и приятели ми подхвърляха идеята да се включа в  „Гласът на България”. Но се посъветвах с приятели. Последният човек, с когото говорих, беше беше големият дизайнер на Варна – Димитър Трайчев. Очаквах той да потвърди моето мнение да не се влючвам в риалити формата. Но той ми каза: „С две ръце съм „за”. Знаеш ли какви музиканти зад теб ще свирят, каква продукция, знаеш ли, че дори най-успелите артисти в България рядко си позволяват да стъпят на такава сцена, която се осигурява в „Гласът на България”. Това е най-добрият звук, осветление, бенд и всичко това ти се дава, за да излезеш пред милион и половина души, които гледат. Малоумно е да не се възползваш”. И беше прав. Не бива да имаш предразсъдък към сцената, тя е сцена.

Успя ли да използваш по най-добрия за теб начин  тази сцена?

Да. Винаги може нещо по-добре да се направи, но в момента на случване на нещата се кефих много, защото те се случваха по най-добрия начин.

Четох в едно твое интервю да казваш, че една от причините да избереш отбора на Камелия е, защото тя би ти дала различен нюанс, а ти колекционираш нюанси.

След като всичко това приключи, с усмивка мога да кажа, че това беше най-правилният избор. Камелия е човек, който мисли, оглеждайки всички аспекти. Беше отворена към всякакви експерименти. Тя държеше причината, поради която правя нещо, да идва отвътре. Например, когато разбра, че съм направил аранжимент и искам да изпълня „Луда по тебе”, беше стресната и каза, че това е много рискован избор. И ме попита защо го искам, каква е целта ми. Обясних й, че не се насилвам да направя маймунджилък. Истината е, че със Sweet Dreams показах тембър, гласа си, какво е да си различен. На второто изпълнение – Wonderful life, показах творчество, направихме със Стела напълно различен вариант на тази песен. Показах, че мога да създам музика, да я променям… С третото изпълнение – Personal Jesus – показах какво правя, когато трябва да направя шоу. Това беше кулминацията и залата избухна. И осъзнах, че няма какво друго да направя, освен да се повторя. Затова избрах нещо ново. Бях готов за отпадна заради този избор, да бъда оплют, да няма позитивен коментар. И когато обясних на Камелия защо го правя, тя каза: това исках да чуя. Искаше да знае, че идва от мен.

Т.е. не си искал на всяка цена победата?

Не. Исках да спечеля, но ако стане, да е с това, което аз съм направил, по моя начин. До самите финали нито веднъж не се обърнах към публиката с апел да гласуват за мен. Последното, което казах, е, че това, че съм тук на финал, благодарение на тяхното гласуване, говори много за българската публика. Пак казвам – сега сме в нов период, в който публиката е жадна за смела музика, за нещо, което е направено не за да се чуе и да се забрави. А за да остане.

А смелост ли е да не отидеш в университет, а да пееш по улиците и клубовете?

Винаги съм знаел какво искам да правя. Не следвах във висше учебно заведение, което според всички около мен, включително родители и учители, е огромен  риск. И до ден-днешен ми обясняват, че трябва да се играе на сигурно, че един ден може нещата да не са толкова лесни. Но аз просто знам какво искам да правя. И следвам моя  път.

Къде си представяш, че ще те отведе той?

Няма крайна точка, в която да кажеш – стигнах, успях. Винаги трябва да има следваща стълбичка, иначе си мъртъв.

Коя е сегашната стълбичка?

Колкото се може по-разгърнато развитие в музиката. Да създам и издам музика, която да достигне до публиката, така както изпълненията ми в „Гласът на България”.

И го виждаш тук в България?

Виждам развитието си като разширяващ се периметър. Много хора ми казват, че и сега с това, което правя, веднага мога да отида в Лондон.

Твоята приятелка учи в Англия, дори имаш причина да отидеш там?

Да, така е. Но аз действам на българската сцена от вече 4 години. За първи път свирих на улицата, след това в малки клубчета с акустична китара пред 10-20 човека, след това с група по клубовете, които бяха пълни, след това хората започнаха да си купуват и билети за концерти, сега дойде и „Гласът на България”. Всичко се разширява постепенно. Ако бях съградил мънично тук, мъничко там, щеше да е все едно да слагам някакви кабърчета тук-там.

Струва ми се нелогично и тъжно да зарежа всичко, което съм изградил, за да мога да отида на по-добрата и подготвена почва. Предпочитам да използвам предизвикателството, което е сега пред мен. Ако правя нещо стойностно, то ще разширява периметъра си. А и какво, ако отида в Лондон, а всъщност не съм готов!

Едно лято, когато свирих на улицата в Балчик, ме питаха защо го правя там, а не на улицата в София. Аз излязох първо там, на едно малко местенце, защото още не бях готов. Може би и за Лондон не съм готов. Ако бях отишъл на 18 или 19 години в „Гласът на България”, нямаше дори да се обърне някой. Не се бях научил какво е да правиш шоу, да общуваш с публиката, какво е да имаш маниер на сцената. Нямаше да стане, защото още съм бил едно нищо, не съм съградил нищо в себе си, т.е. нека се изградя, а те нещата следват едно след друго. Не може да си метър и двайсет висок, да си пети клас и да се протягаш да стигнеш нещо на метър и осемдесет. Сега съм метър осемдесет и шест и ще го стигна, но трябваше да почакам. И това е правилният начин.