От гледна точка на квантовата физика, единият и другият аз са две паралелни реалности, които съществуват едновременно. Това са различни вероятности, които представляват различни версии на едно и също нещо.
От гледна точка на пандемичната обстановка, в която бяхме попаднали, те са възможния начин да се справим с учебния процес безболезнено, без празен ход.
Онлайн обучението се превърна в ябълката на раздора за различните институции. Появиха се ожесточени спорове между ученици, родители, граждани и самото Министерство на образованието, които емоционално защитаваха своите становища „за” и „против”системата.
За свикналите на труд и отговорност, сякаш нямаше значение, защото те, любознателните, четат с интерес и постоянство, независимо от създадените обстоятелства. Не е тайна обаче, че много деца си направиха
една хубава ваканция в учебно време,
а доста студенти изкараха добри оценки, възползвайки се, че са пред екран без или с камера, а не пред зорките очи на изпитващия. Появиха се много примери за неефикасността на този вид виртуално обучение, които дори не искам да цитирам.
Като действащ преподавател, който си обича работата, се раздавах на максимум, без оглед на условията. И това беше абсолютно задължително, имайки предвид тежестта на предмета български език и литература, по който се полага НВО и ДЗИ. Все пак предпочитах живия контакт с учениците, усещането за енергиен обмен, контакта с очите (които са прозорец към душата), гласовете, които също носят енергийна вибрация. Това е нормалната среда. Това е истинското, другото е спасяване на положението при създалите се обстоятелства. Подходих с огромно разбиране и търпение, без критика, без осъждане на една или друга позиция, защото знам, че
думите са всичко или нищо.
Могат да бъдат смислени и градивни или изстреляни в пространството, за да се получи говорене, заради самото говорене. Според поговорката „Керванът си върви, кучетата го лаят” нещата се случват, независимо от нашето мнение. Така че трябваше да преминем през това, за да оценим онова. В един момент дори и най-мързеливите признаха, че искат да бъдат изпитвани, да им бъдат правени обичайните забележки за тишина, но да бъдат част от цялото, да имат социални контакти, да се чувстват значими, съпричастни, а не изолирани пред екрана, малко самотни и малко депресирани. Това беше промяната, през която сигурно се е налагало да преминем, защото няма случайни неща, Вселената не греши и винаги поддържа баланса. Но ако промяната е вятър, който ни побрули, то равносметката за това беше строго индивидуална, защото когато задухат ветровете на промяната,
някои строят стени, а други правят вятърни мелници.
Винаги има избор и решение. Някои излязоха по-мъдри, а други по-глупави. Едните заобичаха повече училището, а други го намразиха, надявайки се тайно това да се повтори, за да помързелуват отново. Хора всякакви, гледни точки също, но който не си е научил урока /житейския/ ще се върне отново и под една или друга форма ще го научи – съдбата знае как.
Ясно е, че никой не може да ни спаси, освен самите ние, защото всеки има индивидуален път, който трябва да извърви, има определено време, което трябва да оползотвори, а какво ще направи с него е пак личен избор.
Виртуалният аз е нещо като аватар на реалния.
Той обаче е самотен, вперил поглед в екрана,
който му прожектира познатите учители и съученици, познатите учебни предмети, но… не е същото и той го осъзнава. Реалният аз е в клас, в който търси своята идентичност, а когато я намери се опитва да се доказва, за да се впише в цялото и да получи одобрение от него. Той приема седем часа различна информация, според която всеки предмет е най-важният, необходим за неговото израстване.
Тъй като двете позиции са едно цяло, се дават различни видове преживявания, които могат да бъдат осъзнати. Във времевата линия, пак според квантовата физика, те са холограми. Променяйки местата си реално в продължение на около две години, те успяват да създадат опитност, която им показа положителното и отрицателното в двете роли.
Сякаш участват в театрална пиеса,
в която режисьорът дава наставления как да изиграят ролята, в която трябва да се превъплътят.
Моите ученици предпочитат живия контакт, в който всички се намираме в едно магнитно и гравитационно поле. Този период отмина, но дистанцията от случилите се събития прави образа по-ясен. Може би всеки по свой начин прие ситуацията – учители, ученици, родители и цялото общество – в зависимост от начина на мислене, от убежденията си.
Между виртуалния и реалния аз няма битка, няма съревнование. Те просто се оглеждат един в друг, защото животът е огледало, което ни дава възможност да опознаем себе си чрез другите. Истината винаги е някъде по средата или всеки вижда своята истина. Някои гледат, други виждат, но често мълчанието е най-добрият отговор, а времето най-добрият съдник.
0 Коментара