„С Лили и Еми решихме да се кръстим Sugar Girls! Измислихме си парола и таен код, с който ще си пишем бележките в час! Никой друг няма да ни разбира!“
Очите на петокласничката святкат от въодушевление. Хич и не чува тъпи въпроси от сорта „Че какви тайни имате да криете?“ или „За какво ви е да се цепите от класа?“. Нито има тайни, нито има цепене. Просто е дошла възрастта на групарството. Случва се точно
там някъде – в четвърти-пети клас.
Дребосъците започват да добиват социални рефлекси и да се осъзнават като част от общност (техния клас), съставена от други, по-малки общности (техните „приятелски кръгчета“), които в надпревара едно с друго мерят способности, вкусове, ценностни ориентири и съответно успяват или не да се наложат като групи с влияние. Нещо като микромодел на нашия възрастен свят. Репетиция за обществено-политическо деление.
Както принципите на една или друга партия привличат избиратели в „големия“ живот, така и при хлапетата работят подобни механизми. Почитателките на Барби воюват за влияние с групата на заглеждащите се по пиърсингите на каките от гимназията. Групата на геймърите се конкурира със скейтърите.
Има и коалиции, в тази възраст – съвсем първични.
Примерно Барбитата и кандидатките за дупчене на уши, ноздри и пъпове са готови на съюз, когато трябва да се надделее над момчетиите – и те дружно преглътнали междугрупарски различия и обединени, за да сложат „лиглите“ на мястото им.
Потребността да се присъединиш към компания от съмишленици вероятно е заложена в самия статус на човека като „социално животно“ и явно е част от развитието на детската психика. Макар и променящи се според времето и модата, групичките в училище винаги са съществували. И все са били лакмус за бъдещи житейски разминавания.
Я си спомнете вашия клас – не се ли оказа някогашната тайфа на рокаджиите развъдник на най-нестандартно развилите се личности? А непристъпната среда на
връзкарите с корекомски дрешки
и касетофони – не излязоха ли оттам най-големите лицемери и нагаждачи? Всяко поколение извървява свой собствен път към откритието на кого с какви хора му е най-добре, но тоя път задължително минава през групирането в предпубертетна възраст. Задължително се измислят тайни наименования, вземат се псевдоними, въвеждат се специални ритуали. Това е задължителна програма – без тия външни белези приобщаването към избрания кръг не е тъй сладко. (То и по-късно е така – най-приятното от членуването където и да било е да размахаш ефектна членска карта, да се изфукаш с емблема, девиз, химн…)
Проблем възниква там, където нещата се вземат прекалено на сериозно. Когато здравословното съперничество между различните групички мине границите на играта и се превърне в амбиция за надмощие на всяка цена, възниква и рискът от агресия. При тийнейджърите стигането до крайност е лесно – емоциите и енергията им кипят, дразнители има в изобилие, а и светът на възрастните им предлага повече образци на натиск и принуда, отколкото на толерантност и взаимопоносимост.
Както в ранните години на демокрацията невръстното ни още общество в захлас изригваше сблъсъци по площадите, така и пубертетчетата с наслада откриват колко гадни номера могат да се спретнат на противниковата групичка и
колко адреналин крие цялата тупурдия.
Бедата е, че често родители и педагози, също фрустрирани от стресовото ни всекидневие, са неспособни да доловят опасните сигнали и допускат драматични ексцесии. Наличието им обаче определено е вина само на „големите“, несъумели навреме да „отпушат клапата“ и да предотвратят настървяването на една група срещу друга.
Само съзряването за компромиси и взаимно уважение може да канализира и тийнейджърската междугрупарска екзалтираност. Но не съвсем. Защото дори в доста по-улегнали общества припламванията на непоносимост между скинове и рападжии например са неизбежна съставка от младежката субкултура. Щом сме се съгласили с този обществен модел, трябва да сме наясно и с клапите му. Важното е да се отпушват с възможно най-леки поражения.
0 Коментара