Цари неописуемо боготворене на децата. Тук винаги е било така. Но модерната отмяна на патриархалния модел доведе до това, че родителите си чупят краката да предугаждат желания и да осигуряват забавления, а отношенията родител-дете се размиха в едно особено обслужващ-обслужен. И вече не е ясно кой дава да ги наречем „задължителни препоръки” и кой малко или повече (е, разбира се, в границите на разумното) трябва да се съобразява с тях.
И все повече се практикува порочна възпитателна практика под наслов
„Ти не ме гледай какво върша, слушай ме какво ти говоря”.
Е, как да уважаваш майка си, която не ти дава да пушиш, а в същото време дими като комин през цялото време? Пък и родителите постоянно забравят, че са първият и най-важен модел в живота на потомството си. Децата не се учат просто да говорят, слушайки майка си и баща си – те се научават да взаимодействат със света, като им подражават. В семейство, в което бащата се държи грубо с майката, е ясно, че децата няма да я уважават. Да не говорим, че твърде често отношението към децата е едно, а към партньора – съвсем различно – пълно е със семейства, крепящи се на едничкото „заради децата”. Бога ми, такива семейства трябва да се развалят веднага именно заради децата.
Но най-зле са родителите, които
оставят детето да безобразничи с надеждата да миряса.
Те пренебрегват факта, че колкото повече оставиш някого да безчинства, толкова повече ще безчинства той. И няма такъв филм като „да разбере, че е прекалил!” – безнаказаното лошо поведение води до още по-лошо поведение. Просто и ясно. И въпреки това ни заобикалят цял куп майки и бащи, мрънкащи как децата им не ги уважават, потиснати от това, че изчадията им си позволяват да повишават тон, дори понякога да замахват, нещастни от това, че казаното от тях в собствения им дом няма никаква тежест… Там е работата – тези хора са пропуснали да наложат Правилата. Или са ги налагали един път, а друг път – не.
Правилата са си правила, значи важат винаги. Разбира се, че не е необходимо да се размахва камшик –
не жестокостта, а последователността прави родителската намеса смислена
и полезна. Правилата не бива да зависят от родителското настроение – нищо чудно, че майката, която вчера е позволила на синчето да остане до 12 пред телевизора, днес получава цупене и измърморена псувня за това, че го праща да ляга в 10. Детето трябва да е наясно какво се очаква от него, да знае, че неспазването на договореностите ще бъде последвано от наказание, и да познава разрешените му територии, за да може да се държи уместно и правилно. Свръхстрогите родители култивират страх, а не уважение. Увлечени в налагането на правила, фелдфебелите забравят, че похвалата и насърчаването имат огромно влияние върху детето. Едно случайно подметнато в разговор с приятели „Да! Аз имам наистина МНОГО ПОСЛУШНО дете!” така, че фразата да бъде чута от детето, може да направи много повече добрини от някое значително по-вярно твърдение като „А моят е ужасен калпазанин”.
Най-хитри са обаче
майките и бащите, които са си създали собствен език с детето
При тях невербалните поощрителни сигнали имат значително по-голяма сила от простата устна похвала. Намигане, определен звук, подсвирване, някакъв знак с ръка, който не натрапва на детето твърде много това, че е подчинено, а родителят –началник, го кара да се чувства много по-гордо, по-близко и най-вече по-харесвано от родителя си в съответната ситуация. Няма такова дете, което да не иска техните да го харесат – естествено, че ще работи усилено за още такива „тайни” сигнали. Нещо повече, когато има гаф и се извади тежката артилерия – сериозното конско, думите ще имат много по-голяма сила в съзнанието му.
Цитирам 5-годишния Радованов-младши (часът е 01, той се върти около масата, където цари веселие, и уморено моли родителите си): „Бийте ме, мийте ме и ме слагайте да си лягам!” Послушанието спестява време, то е полезно. Дори децата го знаят.
0 Коментара