Калин Терзийски се завърна с нова книга. Новият му роман „Разкажи ми”, издаден от „Лексикон”, доказва, че той е един голям творец, неслучайно награден с Европейската награда за литература. Това е една ключова книга, апотеоз в творчеството му, книга, търсеща, изтерзана, мислеща в крайности но и – помъдряла книга.
Според поетесата Диана Маркова този роман е едно дълго пътешествие из полетата на литературата. А доц. Елка Димитрова казва за книгата: „Разкажи ми“ е книгата обобщение на Калин Терзийски (на този етап). Роман за писането – да, там има много за писането и писателите, но още повече има за живота в писането, за самия живот. Търсеща, изтерзана, мислеща в крайности, но и –
мъдро овладяна книга.
Прецежда болното и здравото у нас през една болнична решетка. Смесва ги и ги разделя, и пак ги събира – и убеждава, с широко отворен поглед, в липсата на ясни граници. И в наличието на смисъл. Да, разбира се, има ги суетата, славата, зависимостите, слабостите и провалите. Но няма страшно, докато трае… човечността. Влюбвайте се и пропадайте – в писането, в мисленето, в живота. Не ставайте обаче жертва на решетката, която сами поставяте между себе си и света, между себе си и себе си. Така че „Разкажи ми“ е книга и за краха на предубежденията. Рядко универсална – защото просто отваря едно пулсиращо- мислещо съзнание, заредено с експлозивен трепет. Съзнание, което влече отвъд привидностите и стереотипите, което жертва собствената си стабилност, за да отведе към голямото утешение, че всичко в човешката душа е помиримо, че спасение има, стига да не изгубим сетивата си за благородството и смисъла. А успеем ли да се уловим за тях – потича истинският, нашият живот, животът със спокойно отворени очи”.
А ето и малък откъс от книгата:
Другарката Тодорова ме изкушава
Тъкмо си помислих, че не съм предвидил никакъв секс в моя разказ. И реших веднага да поправя грешката си. Ето – идва и сексът.
Оооо аз знам, че всички го обичат! Най-вече – тия, които го мразят.
Те обичат секса, защото човек най-много обича да си има нещо, което силно да мрази. Омразата дава такива криле, каквито никоя любов не може да даде. Нали се сещате развихрилите се в омразата си хора – как палят села или как разпространяват клевети? Бесни са – лицата им са огрени от лих пламък, лиги се точат от усмихнатите им усти; те ръмжат страстно, а от устните им се лее тихата радостна песничка на омразата. Ах, хора, хора…
Влюбените все седят и ронят сълзи – знаем ги. Любовта не е мотор. Но омразата може да обърне света. Та тия, които мразят секса – по причина, че са били отблъснати от него, погнусени от нещо, разочаровани…и стигнали до извода, че целият секс на целия свят е нещо ужасно и греховно – те имат най-голяма потребност от секс!
Тоест – не да правят секс, а да го има, за да го горят на клади.
Защото той е технияj демон, с когото да се борят. Отнемеш ли им го – все едно вадиш жилото на пчела. Тя умира – слаба и отчаяна.
Та ей затова – сега секс.
А като ви го дам – вие може и да умрете от смях. И от презрение към мен, защото аз – естествено – се шегувам.
Като ми заговорят сериозно за секса – удрям го на смях. Може и аз да съм нещо не наред. О, веднага мога да доведа тук трима психоаналитици, които да потвърдят, че нещо у мен не е наред. Щом винаги се шегувам със секса и го приемам само на смях, значи нещо куца. Но аз, мили читатели (гледай сега пък и какво обръщение!), към всичко на тоя свят се отнасям с пренебрежение! Всичко на тоя свят, драги мои, аз взимам на смях и напълно несериозно!
Защото ако се отнеса сериозно към нещо на тоя свят – веднага ще трябва да се обеся! Да се гръмна от отчаяние, да се насека с малка, но тъпа брадвичка и да се раздам на келяви кучета – за следобедна закуска!
О, Боже – да приемем насериозно света – с неговите пълнежи! Хахаха – вие луди ли сте?
С неговия секс, с неговата любов,
с неговите омрази, с неговите войни и с неговите налудничави, опулени сериозности?! Ужас!
Светът може да се приема само с весел, свистящ, лудешки, презрителен смях! О да.
Родините, майките, светините и всичко тям подобно – тези неща най-вече – да се посрещат със силен, обиден смях.
Ама защо така бе, мойто момче? – ще попитат тези мили души, които са загрижени и моята душа да се дотътре в Рая. Там, сред овчиците. Или на някое друго уредено и закътано местенце.
Ще ви кажа:
Защото Сериозност изискват от нас тия, които искат да владеят душите ни, телата ни и целите нас! И да смучат нашето ценно жизнено мляко! Млекцето ни!
Смях! Смях и презрение към всичко – само така човек може да се измъкне от безумната каша, наречена Свят…Сериозен и глупаво ококорен Свят!
Пък така, като че ли, само така – със смях и презрение – може да бъде и добър човек!
Защото само тоя, на когото не му пука…Тоя, който не се връзва на глупашката сериозност на живота, тоя, който не приема сериозно ни живота, ни смъртта, ни богатствата, ни авторитетите, ни идеите, ни религиите, ни властта – само той може да бъде така сладко, велико и самопожертвователно До-бър!
Защото сериозните знаят само да наказват, кастрират и подпалват войни, както и да карат другите да се чувстват виновни. Само вечният смешник и несериозник може да плюе на всяко задължение и да бъде добър, защото така му харесва.
Така добър, че милият Господ да се усмихне!
Така че – със смях и презрение – напред!
Хайде сега – четете за секса!
Бях момче на 12. И Другарката Тодорова казва: Напишете съчинение на тема „Как прекарах лятната ваканция”! Най-незабравимият миг на лятото опишете, ученици!
Така рече тя, а задникът и се завъртя на близо трийсет градуса и топъл бриз повя.
Момчетата в западна посока запреглъщаха, момчетата от източната, надветрена страна се присвиха. Сладка тръпка премина през скутовете на петнайсет момчета, може би без скута на Дишко, който се подготвяше да мине по трънливия път на социалистическия млад хомосексуалист.
Задникът на другарката Тодорова беше едно от най-хубавите неща в училището.
В училището имаше и картини по стените, портрети на велики личности, както и саксии с цветя. Но те не бяха нито особено красиви, нито особено вълнуващи. А задникът на другарката Тодорова беше и красив, и вълнуващ!
И сега ще отворя скоба, защото пиша роман за писането. И трябва да се грижа да поддържам основната линия.
Красивото, братя мои и нежни сестрици, не може да бъде наложено – така ми се струва. А може и да може.
Викат ни: Лувърът е красив!
Викат ни – поезията на Иван Вазов е красива! И ние преглъщаме. И ни е гузно. Не изпитваме никаква радост, никакво сладко чувство от тая красота! Която и не забелязваме. Викат ни злобно и с вдигнат пръст: О, прости деца, глупави тикви такива! Красивото не може да се възприеме току така! Вие сте тъпи – затова не можете да оцените красотата! Но ние…
Но как пък така великолепно, без даже миг колебание, с наслада стигаща до небесата оценяваме красотата на задника на другарката Тодорова?!
Защо една красота така бързо и естествено оценяваме, а другата – дето ни я налагат – така никак не успяваме да оценим?
Докато не ни изкълчат съвсем ръцете и душите и ние не се предадем с комформистки плач, и не кажем олигавени: Да да да, предаваме се! Точно това, дето вие ни казвате, то е красиво!
А това – дето ние усещаме със сърцата и слабините си, че е красиво – отричаме се от него и вече ще го презираме! О да!
И тогава възпитателите ни потриват ръце. Ние сме се предали. И вече с наведени глави ще казваме: Красиви са Лувърите, красиви са стиховете на Иван Вазов. А задниците на другарките Тодорови са извор на срам и болезнено чувство за вина.
Ура за нас – предателите на себе си!
Вилхелм Райх, тоя свещен психиатър и луд светец, би казал, че именно така се създава трагичната амбивалентност, шизофреничната обърканост на робите в тоталитарните общества!
А всички общества досега са били и са тоталитарни – повярвайте!
Три пъти ура за Вилхел Райх. Той е умрял като политически затворник в напълно свободната Америка – след като е бил изгонен за пропагандиране на свободата и от Германия и от цяла Европа. Както и да е.
Задникът на другарката Тодорова беше едър. Но не хвърляйте яйца и бутилки по мен – аз не съм оглупял сатир, не съм облизващ се престарял Рубенс – и не се прехласвам по някакви дебели бъчви! О не! Той беше едър, но съвършено огладен от нежните ветрове на Вселенското прозрение! А под него имаше крака, на които всички дорийски колони завиждаха дълбоко и горчиво. Там някъде – полегнали в зелените храсталаци на Локрида. Хаха. Извинявайте за пищните клишета, но хем ми е приятно да ги редя, хем ви припомням как пердашеха писателите едно време. Като им се отдадеше възможност да пишат за някое дупе и за някои хубави бедра. О да. Бих могъл да го напиша и анатомично. Щеше да звучи доста зле.
Тя имаше сравнително малко тяло,
но именно това създаваше някаква особена, древногръцка еротика – тя витаеше около нея. Както казах: крака като антични колони – стройни, дълги, някак големи; заоблени, съвсем хармонични; разширяващи се и стесняващи се точно където и колкото трябва. С прасци и глезени, които не са никак тънки, но не са и никак груби. Нежни, пухкави и сочни. Най-малкото пък дебели! Съвършени. Бяла кожа – естествено и задължително! Пола до коленете – по-къса би унизило финеса на тая антична еротика. По-дълга би изглеждала като византийска девствена роба на политкомисарка.
Макар че и в руските комисарки от филмите имаше някаква запретната, корава еротика. Платнище, водка, секс като войнишки колан – верен и жилав!
А при другарката Тодорова тялото излъчваше секс като пир в Рим по време на упадъка. Бубонна чума, варвари, вино и другарки Тодорови, оле!
Сега да го кажа накратко: Тялото и беше закръглено, с тънък кръст, сравнително широки рамене, малки и високи гърди, висока шия. Да – шия – няма как да се каже врат в този случай.
Въобще – описването на красива жена
(красива именно по този начин) изисква използването на твърде много архаизми. А за разбирането на подобно описание пък се изисква доста добра образна култура. Трябва да си видял известен брой картини на Реноар, на Енгър и Тициан, да си поразсъждавал върху образа на Венера Книдоска. И така нататък.
Тялото и изглеждаше малко за тези красиви крака и този едър, съвършено заоблен, леко изпъкнал назад (даже нагоре!) задник! Но трябва да се отбележи (о Боже, все едно съм тройно заплатен и железно вербуван адвокат на тоя неин задник!), че при него ги нямаше досадните месести възглавнички в горната част, който прави задните части да приличат на ябълка. Но също нямаше и никаква тенденция към увисване – което прави задниците да изглеждат като круши. Задник като рая, като песен на ангели.
Естествено – нарочно се превземам. От една страна дразня мразителите на тялото. Тия лицемери, които повръщат от целомъдрена погнуса когато се говори без срам за него. От друга страна – дразня чистофайниците на езика. За които говоренето за задници (а не за Небеса и Дух) – си е живо светотатство. Да – за тях ще кажа така: Задници задници задници. Красиви. Ние се кълнем в тях!
Кои „ние“? – ще попитате – Хм. Любителите на живота, как кои!
Та така. Съвсем обичаен, но много хубав задник. Но ако не се превъзнасяме – защо, по дяволите, живеем? И за какво ни е цялото това шибано изкуство, ако не – за да се попревъзнесем? Поне малко?
Вие добре знаете: ако имате добро сърце и любвеобилна душа – от това, което ви описвам, вие ще съумеете да си представите нещо наистина красиво. По ваш вкус. Но ако сте вкиснат злобар – напротив – ще си предстаите нещо грозно.
И другарката Тодорова предизвикваше тайфуни. О да.
Тя нацупваше устенца и всичко мъжко наоколо – момчета, мъжки мухи и мъжки ангели – замираше и потръпваше. А ето че аз, прощавайте, но никак не описах съвършената и глава! Та какво да я описвам? – ние не можехме да вдигнем глави от розов свян и да видим главата и! Как ще вдигнеш глава, като си с непрекъсната ерекция?
А главата и беше красива и горда, с черна, къдрава коса. Може да се каже, че буклите й бяха също толкова антични, колкото и бедрата…А устничките – червени, малки, нацупени и какво ли още не!
Нейната Еротика беше детска, вселенска и дяволска – и струеше от нея на талази.
Нота бене! Това, че има нещо дяволско в сексуалността на човека е извънредно зловредна представа! Но какво да направя? – писателят неволно става жертва на всевъзможни стари и глупашки клишета…Те вървят като ненужна стара чанта с инструменти, в багажа на хирург, който оперира от отдавна с лазерен нож. Та и затова написах „дяволска“.
Дяволско?! – нищо дяволско нямаше в тая мургава разрошена повлекана!
Тя беше секс, секс, секс и само секс. На два съвършени крака. И даже не си го признаваше! О не. Тя беше горда и полунедостъпна. Защото беше една достолепна Матрона.
И ни казваше – пишете за своите най-вълнуващи преживявания през лятото. И посядаше на моя чин.
И целият разкош се разстилаше пред мен.
И аз пишех. И бях поразен, изкушен и размазан.
Мед се лееше по сърцето ми, огън гореше в слабините ми. Тя седеше.
А после взимаше тетрадката ми и прочиташе на децата не друго, а точно моето съчинение.
Седеше с цялото си великолепие, поднесено пред мен като планина от бяло сладко тесто. Потръпваше, леко се поместваше, обемите и се полюляваха; и всички Реноаровци стенеха в хладните гробове . И четеше моето съчинение с прелъстителен глас. Защото може би подсъзнателно усещаше, че съчинението ми е вдъхновено от нейното тяло.
И тя охкаше – поставила ръка върху малките си, възхитителни гърди…превъзнасяше се – истинска млада учителка по Литература, истинска млечна жрица на Словото. На лепкавия език! И охкаше, ахкаше, погалваше шията си, ключиците си…
И казваше: Каква наслада е да четеш думите на Калин! Как се леят само…как галят…
И аз се разтапях, и свършвах и потичах по пода и отлитах на небето.
Вече бях писател.
0 Коментара