Книгата, която се задържа в списъка с бестселъри на New York Times повече от 100 седмици и убедително печели адмирациите не само на критиката, но и на публиката, вече е на български език. „Да четеш Лолита в Техеран“ е мемоар от иранската писателка Азар Нафизи, в който на фона на идеологическата цензура в Иран една преподавателка по литература се опитва да извоюва правото си на свобода и себеизразяване.
„Да четеш Лолита в Техеран“ е автобиографична книга за живота на Азар Нафизи, която разказва за смутните години от края на 70-те след Иранската революция, чак до края на 90-те, когато решава да напусне родината си и да емигрира в САЩ. Разказ за смелостта и изключителната сила на човешкия дух, когато е окован от обстоятелствата, книгата на Нафизи преплита литература и реалност, защото само във въображението човек може да бъде напълно свободен. Разказът ѝ е разделен на четири части, всяка именувана на велик автор или роман – „Лолита“, „Гетсби“, „Джеймс“ и „Остин“ – рисуващи картина на една нация, на която ѝ е забранено да мечтае.
Всеки четвъртък университетската преподавателка Азар Нафизи събира тайно в дома си свои студентки по литература, за да обсъждат това, което Ислямска република Иран не им позволява – западни произведения, чието съдържание е считано за морално деградиращо, а именно „Лолита“ на Набоков, „Великият Гетсби“ на Ф. С. Фицджералд, „Дейзи Милър“ на Хенри Джеймс и „ Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Някъде там, сред радикалните ислямисти, взели контрол над академичните среди, и страха от жестоките нови правила, Нафизи превръща къщата си в пристан за мечтите и безграничността на въображението за себе си и своите ученички. Книгата повдига важни въпроси за личното и творческото оцеляване в среда, която те отхвърля, и за осем жени, които използват литературата като щит срещу опасностите вън, на улицата.
Преводачът на „Да четеш Лолита в Техеран“ Ваня Томова („Богат, беден“, „Просяк, крадец“) казва: „Като използва романите на Набоков, Фицджералд, Джеймс и Остин, писатели класици с независимо, самостоятелно мислене и безгранично въображение, Азар Нафизи учи студентите си не само как да осмислят реалността на иранската тоталитарна държава, но и да открият една друга реалност – на самите себе си, на собствената си уникална индивидуалност“. Именно контраста между красотата на въображението и наложената цензура е изобразил и художникът на корицата Дамян Дамянов.
„Когато реалността е непоносима, често търсим утеха в бягството, а литературата ни предлага неповторима възможност да се потопим в различен пейзаж, замествайки затвореното пространство с отворено. Но когато достъпът до книги е забранен, както е в Ислямска република Иран, нуждата от истинност, която един роман дава, е въпрос на оцеляване.“ San Francisco Chronicle
Откъс:
Виждам ги сега като през голям прозорец на къща, разположена насред празна градина. Притиснала съм лице в прозореца и ето ги, идват: пет жени, всичките в черно и със забрадки на главите. Когато една след друга минават пред прозореца, започвам да раз познавам лицата им; една от тях остава права и наблюдава другите четири. Те не са грациозни: блъскат се една в друга и в столовете. Весели са по особено унил начин.
В моя магистърски семинар през онази пролет бях сравнила структурата на Гордост и предразсъдъци с танц от осемнайсети век. След часовете някои от момичетата оставаха да поговорим – бяха объркани от това, кое то исках да кажа. Мислех, че най-добре ще обясня какво мисля, като ги преведа през стъпките на танца. Казах им: „Затворете очи и си представете танца. Представете си, че се движите напред-назад; ще ви е по-лесно, ако си представите, че мъжът, който стои срещу вас, е несравнимият мистър Дарси или не той – някой друг, който е в ума ви, него си представете“. Чух как едно от момичета се разсмя. Внезапно, обзета от вдъхновение, хванах ръцете на Насрин въпреки неохотата ѝ и започнах да танцувам с нея раз-два и раз-два. После поканих останалите да застанат на една линия и много скоро всички танцувахме, а дългите ни черни дрехи се усукваха, когато се спъвахме една в друга или в столовете.
Те стоят срещу партньорите си, покланят се леко, правят стъпка напред, докосват ръце и се завъртат. Казвам им: „Сега, като си докосвате ръцете, гледайте се в очите така, сега нека видим що за разговор можете да подхванете. Кажете си нещо една на друга“. Те едва сдържат лицата си сериозни. Мойжган казва: „Белята е там, че всички искаме да сме Елизабет и Дарси“. „Аз нямам нищо против да съм Джейн – отвръща Насрин, – винаги съм искала да бъда най-красивата. Нужен ни е мистър Колинс. Хайде, Махшид, няма ли да ти е приятно да ми стъпиш на пръстите.“ „Никога не съм танцувала през живота си“ – казва тя непохватно. „За този танц специално не трябва да се тревожиш – успокоявам я аз. – Всъщност в качеството си на твой професор ти нареждам да го направиш. Като част от твоята домашна работа – добавям и това беше един от редките случаи, в кои то се наслаждавах на властта си. – Напред, назад, пауза, обърни се, обърни се, в това е целият смисъл; занимавате се главно със себе си и партньора си, но също и с другите – не може да не сте в такт с тях. Така, добре, това е трудната част, но на госпожица Елайза Бенет то ѝ се отдава естествено.“
Казвам им, че всеки танц е едновременно изпълнение и представление, но питам виждат ли как различните танци изискват различни интерпретации? „Да – казва Насрин. – Сравнете този танц с персийските танци. Ако британците можеха да олюляват телата си като нас… в сравнение с нас са толкова целомъдрени!“
Питам кой може да танцува персийски танци. Всички поглеждат към Саназ. Тя е срамежлива и отказва да танцува. Решаваме да я закачаме и предизвикваме и правим кръг около нея. Когато тялото ѝ започва да се движи от само себе си, започваме да пляскаме с ръце и да тананикаме песен. Насрин ни предупреждава да сме по-тихи. Саназ пристъпва свенливо с малки грациозни стъпки и с движения в кръста с изящна сила. Докато ние се смеем и шегуваме, тя става по-смела; започва да мести главата си наляво-надясно и всяка част от фигурата ѝ напира да утвърди себе си и да се пребори за внимание. Тялото ѝ трепти, тя напредва с малки стъпки и танцува с ръце и пръсти. Особен израз завладява лицето ѝ. Излъчва дързост и покана, привлича, притегля, но в същото време се отдръпва и отлъчва с власт, която секва, щом спира да танцува.
Има различни форми на съблазън и тези, кои то съм наблюдавала в персийските танци, са неповторима смес от изтънченост и безсрамие, качества, кои то не намирам в съответните прояви на западните култури. Виждала съм жени от всякакъв произход как добиват един и същи израз – замъглен, ленив, флиртуващ поглед в очите. Открих израза на Саназ след години на лицето на моята изискана приятелка и френска възпитаничка Лейли, когато тя изведнъж започна да танцува на музика, богата на naz, eshveh и kereshmeh, все думи, чийто превод на английски – кокетност, закачка и флиртуване – изглежда не просто лош, а няма нищо общо с оригинала.
Тази съблазън е неуловима. Тя е в жилите и осезанието – усуква се, върти се, увива се и се развива. Ръцете се огъват и разгъват, а кръстът e като спирала – свива се и се разпуска. Всичко е премерено. Ефектът е предсказан малко преди да е направена следващата малка стъпка и следващата, и следващата. Съблазънта е такава, каквато мис Дейзи Милър и подобните на нея не са и сънували. Тя е неприкрита, но без намек на отдаване. Всичко това е там, в танца на Саназ. Широката ѝ черна дреха и черна забрадка – рамка на изваяното ѝ лице, черните ѝ очи и много слабото ѝ, крехко тяло – колкото и да е странно, засилват примамливия чар на движенията. С всяко свое действие тя сякаш се освобождава от пластовете на черната тъкан. Дрехата става прозрачна; тъканта засилва тайнството на танца ѝ.
Изненада ни учуден студент, кой то отвори вратата. Обедна та почивка беше свършила; бяхме загубили представа за времето. Вперили погледи в студента, спрял на прага, но пристъпил с единия крак в стаят а, ние избухнахме в смях.
Тази среща доведе до тайно съглашателство между нас. Заговорихме за създаването на нелегална група, коя то започнахме да наричаме общество Скъпа Джейн. Започнахме да се срещаме, да танцуваме и да ядем еклери, да обсъждаме новините. Въпреки че не основахме тайно общество, оттогава момичетата започнаха да се обръщат една към друга със скъпа Джейн и това постави началото на сегашното ни сътрудничество. Щях да съм забравила всичко това, ако в последно време не бях започнала да мисля за Насрин.
Припомням си, че този ден, докато крачехме с Махшид и Насрин към кабинета ми, аз им предложих – внезапно и без да мисля – да се присъединят към моя таен семинар. Гледайки учудените им лица, бързо нахвърлих идеята, като импровизирах с онова, кое то бях мечтала и планирала от толкова години. „Какво се очаква от нас?“, попита Махшид. „Пълна всеотдайност към произведенията, към студентите“, отговорих със стряскаща категоричност. Така ги обвързах с идеята, но още по-силно обвързах себе си.
0 Коментара