Той е особена порода и особен случай в съвременното българско изкуство. Изчезващ вид, посветил професионалния си опит и лична отдаденост на нещо, което десетилетия назад е било цяло течение и тенденция, пред които е поставян етикет „златни“. Днес детското кино е ниша, която се опитва да върне своята слава с армия от един воин и с ято от една птица…
„Българското кино е резултат на много творчески и технически компромиси. Защото ние не правим най-добрият възможен филм, а този, за който имаме техническа и финансова възможност“, казва пред БТА режисьорът Андрей Хадживасилев. Името му стои зад едно от най-успешните детски заглавия – „Случаят Кюри“, а неговото своеобразно продължение – „Случаят Тесла“, бе прожектиран за първи път на фестивала „Златна роза“ във Варна (2022).
Андрей Хадживасилев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за златното българско кино и несигурността в правенето на филми днес, за творческите и техническите компромиси, за обезценяването на киното и начина, по който се прави, за филмите с деца и филмите за деца, за ценностната система на куклата Мици и топ 5 на българското кино от последните 30 години.
И още: Как се прави кастинг за жаба. Как се избират „правилните“ деца. Възможно ли е възрастен актьор да играе с деца, ако не обича децата. Чувства ли се Андрей Хадживасилев като учител по по време на снимки с 30 деца. Защо българските творци не се интересуват от обратната връзка. Защо утвърдени режисьори не се интересуват от детския и семейния жанр…
Над 500 деца участваха в кастинга за „Случаят Тесла“, избрахте 31. Но имаше ли кастинг за вълк, жаба, бръмбар и скакалец, които също са част от филма?
С животните също подхождам много специфично, както с децата. Защото, един филм, за да е интересен за детската аудитория, винаги е хубаво да има и животни. Още, когато снимах „Случаят Кюри“ и решихме, че ще има мишки във филма, защото те са милички за децата, докато за възрастните те са нещо неприятно. Мислех, че просто ще си купя едни мишки от магазина и, дори да ги загубим, ще ги хвърляме… Но не се оказа така лесно в киното.
Работим с професионален дресьор, казва се Стоян Лазаров. Станахме си близки, той много хареса „Случаят Кюри“. Когато започнах да пиша сценария за „Случаят Тесла“, знаех, че има домашни животни – вълци. И така, мишката мина през вълк, другите животни – жаби, скакалци и бръмбари, бяха спонтанно добавени в сюжета.
Жабите бяха нетренирани, но истински, от гората, после ги пуснахме пак в гората. Имаше сцена със скакалци и щурци, които бяха различни по големина и подвижност. Тя най-много затрудни главните ни герои Мартин Паунов и Поли Иванова, тъй като и двамата изпитваха неувереност накъде ще изскочи скакалеца. Така, със стечение на обстоятелствата, се появиха четири животни във филма. Имаме и един паяк, но той е виртуален.
Тук някои дружества за защита на животни веднага биха попитали дали е имало пострадали животни и дали се е налагало да им се търсят дубльори…
Нямахме пострадали животни. Вълците все още са живи и здрави, и са много милички. Никой не се страхуваше от тях по време на снимките. Даже, напротив, имахме проблем – да опазим вълците от децата, защо всички искаха да ги галят и те се разлигавяха, ставаха мили и негодни за снимки. А тяхната роля е страшна. За жабите скоро ще има видео – за тяхното пускане на свобода в дивата природа.
Как се избират „правилните“ деца?
Правилните деца се избират с много проби. Както имах отворени кастинги, на които се явиха деца отвсякъде. Аз, разбира се, ходя лично по различни театрални школи и студия, и си набелязвам – освен по типажност, и деца, които ми правят впечатление и по присъствие. И следва един дълъг процес по напасване на децата, на химията между тях – кой с кого си прилича, има ли и контраст, дали си допадат. В началото винаги имам едни усещания, после като видя какво се случва с децата, имам други…
Някои от ролите на децата съм избирал не на генералните проби, а на почивките, извън работния процес – когато видя кой как се държи в реалния живот. Въобще, работата с деца е много специфична, и за мен като режисьор това е най-важният елемент от правенето на филма. В момента, в който съм сигурен, че съм намерил правилните деца, знам, че филмът ще ми се получи.
Винаги казвате, че „Случаят Тесла“ е в духа на златното кино за деца? Защо се налага да правите това уточнение, трудно ли е да се наложи един филм за деца?
Не е трудно, но по-скоро го казвам, защото съм си поставил за цел да възобновя традицията на българските златни филми, в които децата бяха главен фокус – техните приключения, техните персонажи. Затова и в моите филми възрастните персонажи са изключително малко на брой, с малко екранно присъствие. Не, че зрителите няма да го припознаят, но за мен е важно да възобновим тази традиция.
Не само българското детско игрално кино страда от липса на дълготрайна стратегия за детската публика. Въобще, има много малко детски театрални постановки, малко детски книги се издават. Не е както едно време. Тогава имаше стратегия.
Възможно ли е възрастен актьор да играе с деца, ако не обича децата?
(Замисля се – бел. а.) По-скоро, не. Ключовото за нашия екип е, че всички много обичаме децата. И самите деца не възприемат снимачния процес като работа, а като забавление. Затова решаващо значение има кастингът, когато трябва да прецениш дали едно дете ще пасне на дадена роля и дали то ще се чувства комфортно с другите деца актьори, и с възрастните актьори.
Аз имах голям късмет, че професионалните актьори, с които работих – Неда Спасова и Мартин Гяуров, много добре се сработиха с децата, имаха специална връзка, и това си проличава и на лентата. Въобще, целият ми екип – от оператора и художниците по грим и костюми – всички имат деца и обичат децата. Аз, може би, съм единственият без деца. Но всички ние много обичаме децата и затова сме се посветили на тази нелека задача да правим детски филми.
Казвате, че Вие самият обичате да участвате в целия филмов процес – сглобяването на техника, снимането с камера и така нататък, а не само да режисирате. Това не е ли много изтощително, и не се ли губи творческото вдъхновение?
Доста енергия трябва да вложа, а аз се раздавам максимално във всеки един проект. Наистина, понякога е доста изтощаващо, но с цел да е по-задружен екипа ни, гледам да няма разделение. Обичам да съм в един тон с всички. Някак си, когато режисьорът дава такава голяма енергия, тя е заразителна за целия екип. И дори най-стандартната позиция в екипа не би си позволила да скатава.
За мен е важно да давам добър тон на работата. Но работата с 30 деца в някои от дните наистина беше напрягаща. В тези моменти, когато имах нужда да събера мислите си, аз се оттеглях, за да си почина. Но в повечето време предпочитам да съм активен, дори съм снимал кадри във филма. Играехме игри с децата, сутрин всичко започваше с танци, въпреки че започвахме много рано – към 6:00-7:00 ч. Въобще, гледах да се включвам навсякъде, просто това е моят стил на работа.
Тридесет деца е цял клас, дори повече. Чувствате ли се като учител понякога, или като класен ръководител?
Да, аз обичам да давам инструкции. Обичам да общувам с деца – не само по време на снимки, а и извън тях. Интересното е, че дори Неда и Мартин леко ревнуваха (Смее се – бел. а.). Но работата с деца ми доставя удоволствие. Сигурен съм, че детското кино ще бъде и занапред моята посока.
През 2021 година бяхте поканен за член в ECFA (Европейска асоциация на детския филм). Какви са очакванията Ви от тази от това членство – за киното и за Вашето развитие като творец?
ECFA е едно семейство на всички, които правят детско кино – не само филмови творци, но и фестивали, и асоциации, които се занимават с различни образователни инициативи, свързани с детската публика и изкуството. Както казах, ние сме едно семейство, подкрепяме се, гостуваме си. Ето сега, още по време на създаването на филма, имам различни покани.
През октомври ще представим филма в Германия, на детския международен фестивал „Шлингел“ в Кемниц (близо до Дрезден и Лайпциг). Имам покана и от детския фестивал в Монреал (Канада), в Бусан (Кореа), където „Случаят Кюри“ беше много успешен. Така си даваме взаимна подкрепа – да промотираме детското качествено съдържание и любовта на децата към изкуствата.
Специализирал сте режисура и продуцентство в световноизвестната кино академия FAMU, в Прага. Усетихте ли духа на Форман и Кустурица?
За тях двамата не съм сигурен… Самата филмова академия в Чехия е една институция. Начинът и атмосферата, в която се случваха всички лекции, международните лектори – всичко се случваше по друг начин. Имаше едно голямо уважение към самата институция.
В България трябва да се фокусираме, да вдигнем нивото на образование. В чужбина нещата са по-сериозни, по-мотивиращи за студентите. Тук напоследък го караме по-леко и това не дава добри резултати. И то ще се усети в бъдеще…
Измамно ли е моето усещане, че българските творци не се интересуват от обратната връзка?
До голяма степен е вярно, но напоследък започват да се заслушват и това се вижда по резултатите на бокс офисите на български филми. Лошото е, че самият българин не дава адекватна обратна връзка – не само в изкуството, но и когато е в магазина и пазарува, например. Редно е да казваш дали нещо ти харесва или не, за да може другата страна да се поправи. Ние сме свикнали да заклеймяваме нещата – това става или не става.
Публиката не дава успешна обратна връзка, а филмовите творци още по-трудно слушат. Затова и не се получават повечето филми… Получават се, но не са отворени така широко към публиката, а според мен тя е на първо място. Един филмов режисьор трябва да знае защо прави филм и за кого го прави. Оттам трябва да се тръгне, а не просто филмът да е готов и да се чуди какво ще го прави.
Вече имаме много успешни ленти. Лошото е, че няма постоянство в качеството на българското кино, все още. И публиката ту е много приятно изненадана, ту е стресната – и това влияе негативно на бокс офисите. Но нещата стават, вървят в положителна светлина и посока.
Какво може да Ви напрегне професионално?
Професионално ме напряга най-вече несигурността в правенето на филми в България. Защото, освен че нашият пазар е малък, кино се прави трудно в цяла Европа, но в България първо няма дълготрайна стратегия за подкрепа на детските филми. Тази година за първи път НФЦ има извънредна сесия, на която ще има два нови детски филма. В останалото време, аз и моят екип трябва да се съревноваваме с всякакви други филми. Аз обичам да казвам, че ябълки и ананаси трябва да се състезават на един щанд… Всеки един филм си има специфика.
Когато работиш с деца, времето е лимитирано. Моите филми – „Случаят Тесла“ и „Случаят Кюри“, са свързани, макар и самостоятелни, но главният герой е един и същ. Беше много напрягащо – как детето Мартин Паунов ще изглежда достатъчно близо до първия си образ. Тази несигурност и компромиси, които трябва да правим в българското изкуство, са напрягащи за всички режисьори. Защото ние не правим най-добрият възможен филм, който можем да направим.
Правим филма, който имаме техническата и финансова възможност да реализираме.
За жалост, българското кино е резултат на много творчески и технически компромиси. Но зрителят това не го интересува. Всички на белия екран сме равни. Когато някой си купи билет, той иска да получи съответното качество. Не го интересува ние какви трудности сме преживяли. Затова изпитвам и една вина към публиката – че не можем да й дадем това, на което сме способни с всичките ми колеги. А българските филмови творци са много добри – и оператори, и художници, и актьори – всички дават много от себе си. Поне с повече любов компенсираме..
От какъв специален стимул има нужда един творец, който специално работи с деца и за деца?
Всички в киното имаме нужда от по-голям финансов ресурс, защото киното с деца има повече нужди – децата имат по-къс снимачен ден, съответно продукцията е по-разширена, те имат нужда от специални условия, където да си почиват. Детето не е като един зрял актьор, който може да снима в дъжд и студ, и да чака под чадъра… Но ние се справяме и с тези възможности на този етап.
Иска ми се НФЦ и Министерството на културата да имат ангажимент – да произвеждаме поне един или два детски филма годишно – за да могат да се случват нещата. За да могат и други колеги, които биха искали да работят в детската тематика да имат тази възможност. Защото аз в момента отделям изключително много енергия това да се случи. И, явно, на този етап няма почти никой друг с тези нерви и това време – да инвестира четири-пет години за филм – да кандидатства и да бъде реализиран. Творецът губи мотивация, когато не може да работи.
Също така, важно е да има подкрепа и за по-младите филмови творци, защото те имат по-голям ентусиазъм да работят. Явно е, че от утвърдените, по-зрели и с опит български режисьори няма такива, които се интересуват от детския и семейния жанр. А и не всички имат подход в работата с деца.
Как си го обяснявате това?
Много сценаристи и режисьори просто казват, че нямат опит и че детската тема им е далечна. Явно, не се съхранили детското в себе си… Не може просто ей така да прави детско кино. Видяхме някои опити за детски филми и сериали през последните години – някои бяха по-сполучливи, други – не. Като цяло, не всички имат подход към работата с деца. Това ми го е казвал и моят актьор Мартин Паунов, който участва и в други детски продукции.
Живеем ли все още сред ценностната система на куклата Мици?
Живеем, да. Имаме все още такава тенденция, но да кажем, че фолк движението някак си позагуби своите позиции. Разбира се, има своите фенове, но не е така масово и не е такъв начин на живот, както беше преди 7-8-10 години. Хубаво е за всеки вкус да има нещо. Това не е лошо. Важно е да гледаме ние какви по-стойностни проекти ще предложим на младото поколение, за да го възпитаме с други вкусове. Нека феновете на куклата Мици също да харесват своето. Едното не изключва другото.
Какъв е Вашият топ 5 на български филми от последните 30 години?
Хареса ми „Петя на моята Петя“. Хареса ми „Чичо Коледа“, който беше и детски, и семеен. Нямаше такива филми последните тридесет години. Аз обичам коледните песни и Коледа, затова бих казал и „Смарт Коледа“.
От по-актуалните харесах „Сърцето на машината“. Не трябва да не правим и комерсиални филми, за да бъдем успешни. Трудно е, когато се налага да говоря за филми на колеги. Единият от най-любимите ми по-съвременни е „Пазачът на мъртвите“, с много интересна фабула и добре направен, а от по-старите харесвам „Шивачки“. Аз имам разнороден вкус.
Защо сте разочарован от фотографията?
От самата фотография, по-скоро – не. Но тя се обезцени във времето. За жалост, технологичният бум, който се получи – всеки си купува фотоапарат, снима, обработва, прави си страница във фейсбук. Обезцени се това изкуство и подходът към него. За съжаление, и в киното идва тази тенденция. Киното стана, в някаква степен, достъпно технологично. Всеки може да си купи някаква камера и компютър, и да монтира нещо, което да покаже на голям екран. Но не е така…
Освен, че трябва да носиш изкуството за себе си, ние, професионалните режисьори, все пак сме положили усилие да усвоим някои теоретични и практически основи. Не може само с вътрешно чувство и със страст. Аз съм традиционалист и вярвам, че нещата трябва да се случват по-официално, с по-голямо старание. Изкуството не е нещо еднодневно – днес съм фотограф, утре съм архитект. Не можем просто да си купим зъболекарски стол и да станем зъболекари, или архитекти – ако начертаем една много хубава сграда, никой няма да ни позволи да я построим.
Фотография, кино – коя е следващата стъпка?
Аз, за добро или зло, съм и продуцент на филмите си. Така имам цялостен поглед върху реализацията на филма. От една страна, не е хубаво, защото режисьорът и продуцентът са в разрез. Трябва да взема решение дали филмът ще бъде реализиран по-удачно откъм финансова и техническа гледна част, или ще настоявам за някакво творческо решение.
Излиза малко като борба със самия себе си…
Точно така, но, от друга страна, познавайки детската тематика, детските вкусове, е по-лесно да организирам целия процес, за да се получи наистина качествен детски филм. Защото наличието на деца в киното невинаги значи, че този филм ще е детски. Важно е да бъде направено разграничение – да правим филми с деца – за деца, които вълнуват децата и дават послания за децата. Затова се надявам по-нататък да открия и такива режисьори, с които да работя, и да бъда само продуцент. И тогава резултатите, може би, ще бъдат още по-успешни.
И накрая – как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича“…
Аз съм човек, който обича децата.
0 Коментара