Маргарита Петкова и Добромир Банев са едни от най-обичаните български поети. Преди 10 години двамата се срещат онлайн, а започналият като закачка техен поетичен диалог поставя началото на „Абсурдни времена“. Всъщност така, без да се познават, само за 13 дни написват двете части на „Абсурдни времена“. Книгата бе в челото на бестселърите в продължение на седмици и се превърна в най-продаваната творба с поезия у нас. Преди броени дни бе премиерата на „Абсурдни времена – нецензурираната версия“, в която са включени още по-абсурдно-любовни стихове на изключителния тандем. В книгата са показани всичките състояния на любовта. А по нея в театър „Сълза и смях“ се играе спектакъл – в изпълнение на Нона Йотова и Петър Антонов.
Снимки: Ивелина Чолакова
Срещата между двамата във Фейсбук ражда не просто поетичен шедьовър, но и силно приятелство. Двамата са убедени, че и любовта, и всяко време сами по себе си са абсурдни и, че нищо не може да спре любовната лудост в собствените ни психодиспансери.
Преди броени дни излезе поетичната ви книга „Абсурдни времена – нецензурираната версия“. Кое повече ви събра отново – любовта или абсурдното време?
Добромир: Ние по същество никога не сме се разделяли. Откакто първият вариант на книгата излезе преди почти десет години. Самото ѝ създаване онлайн беше повод животът да ни срещне и очи в очи. И оттогава поддържаме силна приятелска връзка. Имахме достатъчно време да се опознаем и да разберем, че
отношенията ни имат здрава основа,
която никой и по никакъв начин не би могъл да срине. От около две години се каним да издадем „Абсурдни времена – нецензурираната версия“, но ограниченията, които пандемията наложи, ни накара няколко пъти да отлагаме. Интересното е, че творците често се явяват пророци в своите произведения. Подреждайки новата книга, осъзнахме че сме предвидили живот, който е зависим от медицински сестри, линейки и ограничения, които обаче не могат да спрат любовната лудост в собствените ни психодиспансери.
Маргарита: Всеки носи своята любов в себе си и ако я няма, няма как да я види в някой друг. А и любовта, и всяко време сами по себе си са абсурдни. Не сме планирали да се заиграем със стихописане в социалната мрежа, просто се случи. Абсурд, нали? Просто сега го продължаваме с новото допълнено издание на книгата си.
Представиха лирическите герои в книгата ви като „бясно препускащи през любовта, на която всички ние сме съпричастни в настоящото абсурдно време“. Защо бясно? И защо препускащи?
Добромир: Препускаме бясно през самата любов, защото тя е многолика. Минаваме през всичките нейни състояния – интимност, споделено мълчание, поделената бутилка вино, надеждата за утре,
излитането върху крилете на желанието,
ревността, безмилостното отношение на гравитацията към самата любов и мигновеното приземявяне, когато се проявят съмнението, страхът и подозрението. Всички те са част от арсенала на любовта и по странен начин я правят още по-неотменима. Препускаме, за да не пропуснем нещото, което никой от нас не може да назове, но има чувството, че убягва, че все нещо не е достатъчно. Има толкова много драматургия в стиховете, че читателите със сигурност ще се почувстват като в театрална зала. Любовта е действие, никога не трябва да забравяме това.
Маргарита: Още Шекспир е казал, че любовта си е луда по природа, което значи, че от нея може да се очаква всичко – и да е бясно препускаща. А ако не се задържиш на гърба й, просто ще те метне и ще те остави да ближеш рани. Аз специално съм опитен ездач в този паркур-ипик. Когато излизам на хиподрума, разбира се, т. е. когато ми се случи любов. Или когато просто пиша стихове. Защото стиховете не са автобиография, те са приписки към нея, да не се забравя!
Кога едно време се превръща в абсурдно?
Добромир: Времето е абсурдно само по себе си за неговите съвременници. Ако обърнем поглед към която и да е сфера от обществения ни живот, ще видим колко абсурдно е всичко – от корупцията до неугледните ни улици, от начина, по който ни обслужва държавният чиновник до мизерията, на която са обречени толкова много хора. Дори миналото е абсурдно, като изключим определени спомени, оставили в нас усещане за пълнота и за споделени радост и възторг.
Маргарита: О, всяко време е абсурдно – и в положителен, и в отрицателен смисъл. Зависи под какъв ъгъл го погледнеш. „То нас обръща и ние него обръщаме“, Левски го е казал. Всичко е абсурд – и хубавото, и лошото, защото не ти дават сценария предварително. Играеш на прима виста този живот. И няма втори дубъл.
А откъде събирате толкова любов за стиховете си?
Добромир: Както читателите ще се убедят, самият живот е между кориците. В голяма степен хората си приличат – изграждат навици, съществуват в рутина, която ги кара да се чувстват ако не щастливи, то поне по-спокойни. Животът е достатъчно пъстър, за да се възползваш от знанието си за него. Не е достатъчно да гледаш, важно е да виждаш, защото красотата е в детайлите. С Маргарита сме хора, които умеем да ценим красотата, докато се опитваме да я разберем.
Маргарита: Аз я събирам от себе си, от това, което ми се случва. Друг начин не знам.
Разкажете ни как се намерихте, кога и защо ви се услади този поетичен диалог?
Добромир: Намерихме се онлайн преди около десет години във Фейсбук. Аз я „закачих“ с едно четиристишие, а тя ми отвърна с нейно стихотворение. Последва отговор от моя страна, после – от нейна. Всъщност така, без да се познаваме, само за 13 дни написахме двете части на „Абсурдни времена“. Личното ни запознанство стана, след като книгата беше подготвена за печат.
При нас и до днес винаги се случва нещо, което приемаме като намигване от страна на съдбата. „Нарочностите“, както ги наричаме, нямат край и това е прекрасно. Поетичният диалог няма как да не ни носи наслада – ние сме поети, които имат силно влечение към театъра и киното, а „Абсурдни времена“ е отражение в рима на пристрастия, впечатления и познания на хора, които по стечение на обстоятелствата умело боравят със силата на класическия стих.
Маргарита: Абсурдно случайно. Попита ме една журналистка какво мисля за поезията на Добромир Банев, та да вземе интервю от него, добре, ама аз не знам кой е той и казвам два-три суперлатива, защото така се прави – винаги говориш добри думи за колега по перо, освен ако не си запознат с „творчеството“ му, тогава просто си мълчиш. Та Добри ми изпрати покана, аз я приех, той ми изпрати стихотворение, аз му отговорих и тръгна тя…
Стихотворение – отговор, стихотворение – отговор,
без да се познаваме изобщо. Аз си пишех моите преживявания, той – своите, но диалогът се получаваше. И се получи книга. И после още една. И накрая още една.
„Абсурдни времена“ е заглавие на Банев, и то се оказа много подходящо за съвършени абсурди като нас. Най-хубавото от цялата тази работа е, че от стиховете между двама непознати се роди едно чудесно приятелство в живота. Какво по-хубаво от това?
Как бихте описали себе си чрез стих?
Добромир:
Улегнал мъж на петдесет и три,
все още силно влюбен във живота!
Маргарита: О, направила съм го много отдавна и досега е „вярно с оригинала“:
ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ
Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели – книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.
Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и направо през локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Предварително не купувам билети.
Стиховете ми са с неточно рима.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е главното.
И нищо чудно, както е тръгнало,
вместо дяволите,
да ме вземат ангелите.
А човекът до вас?
Добромир:
С цигара, питие и бурен смях
под звуците на лека боса нова…
Маргарита: Ауу, там е много сложно! Но ето го:
С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ ОБИЧАМ УМА МУ
дори когато казва обичам те го прави умно
въпреки че от любов по принцип се оглупява
вероятно това оглупяване е хубаво
но на мен само умните неща ми харесват
само с умен мъж мога да правя любов дори за една нощ
само с умен мъж мога да правя любов безсмъртно
само умен мъж може да ме притежава
ако не е умен ще ме впечатли друг път
само умен мъж прави най-големите глупости
например да ме обича така безумно
че да загубя и ума и дума
и да му се водя по акъла като момиченце
което са качили за пръв път на въртележката
и то лети между земята и небето в обятията
на безвремието към най-точното място и действие…
дори когато казва обичам те го прави умно – без думи
а аз мълча като риба в подмолите на сърцето му
Точно такъв е.
Кое е стихотворението, което ви се иска вие да сте написали?
Добромир: „Две хубави очи“ на Яворов. За мен той е гениален поет.
Маргарита: Боже, поне половината, чиито автори обичам – Ахматова, Цветаева, Ахмадулина, Есенин, ах, Есенин, но и Чарлз Буковски и Жак Превер…
Ако любовта е цвят, то какъв е той? И защо?
Добромир: Синя. Една от книгиме ми е озаглавена „Любов до синьо“. Синьото е свобода, синьото е море, синьото е небе – символи за безкрай, където времето не съществува.
Маргарита: Зелен, защото любовта е вечнозелено растение. И като очите ми. Също светлосин – като ризата му, когато за пръв път го видях по друг начин с тези свои очи. И тъмносин – като ризата му от снощи. Още лилаво-жълта – като следата от зъбите ми по рамото ми. И червена – като свещта, която той ще запали довечера… Изберете си цвят, аз ги имам всичките.
С кого по лудост си приличате?
Добромир: С всички мои близки приятели, с които продължаваме щуро да се забавляваме при всякакви обствоятелства. Творческият психодиспансер, обаче, деля с Маргарита Петкова.
Маргарита: С Любимия си, с Приятелите си, иначе нямаше да сме си такива.
Как минавате вие лично през тези абсурдни времена?
Добромир: Осъзнавам, че животът се променя твърде бързо, но вместо да критикувам, гледам да наваксвам. Опитвам се да „остана в час“, защото никой не може да спре прогреса, а той е възможен именно с действия, които възприемаме като абсурдни. Да сме живи и здрави, след 20 години може би днес няма да ни изглежда така невъзможно, както в момента.
Маргарита: Счита ли се за абсурдно, че продължавам да живея с всички сили, с всичката си лудост и въпреки всичко? Тогава – така!
От какви човешки запаси, според вас, имаме нужда днес?
Добромир: Има нужда от състрадание и сплотеност. Трябва да възпитаме отговорността си и да се научим на търпение. Нужно е да се уважаваме. На това ни учи „Абсурдни времена“, защото това изисква и любовта сама по себе си.
Маргарита: Цитирам режисьора Стайко Мурджев, защото това негово прозрение е валидно за всички хора и всички ситуации: разум, възпитание, интелект. И няма да го обяснявам. Разчитам на наличието на тези три условия сине ква нон у всеки.
0 Коментара